І. Производството и становищата на страните:

1. Производството е по реда на чл. 145 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във вр. чл. 172, ал.5 от Закона за движение по пътищата /ЗДвП/.

2. Образувано е по жалба на К. А. Н., [ЕГН], адрес: [населено място], [улица], община Родопи, срещу Заповед № GPAM-1620614 от 14.01.2026 г., издадена от И. Х. Р. в качеството на полицейски орган при Районно управление – 06 към Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи – Пловдив, с която на основание чл. 22 от Закона за административните нарушения и наказания /ЗАНН/ на жалбоподателя е наложена принудителна административна мярка по чл. 171, т. 1, б. „З”, „гг“ от ЗДвП – временно отнемане на свидетелството за управление на моторно превозно средство до решаване на въпроса за отговорността, но не повече от 6 месеца.

В жалбата се навеждат доводи за незаконосъобразност на административния акт и се иска отмяната му от съда. Жалбоподателят твърди, че не носи вина за установеното нарушение, тъй като не е могъл обективно да знае, че управляваният от него чужд автомобил е бил със служебно прекратена регистрация. Сочи се, че нито собственикът на автомобила, нито оспорващият са били уведомени за служебно прекратената регистрация. Поддържа се, че административният акт не съдържа фактическите основания, послужили за издаването му. Претендира се присъждане на сторените в хода на съдебното производство разноски.

3. Ответникът поддържа становище по неоснователност на жалбата и моли да бъде отхвърлена. Възразява срещу размер на заявените от жалбоподателя съдебни разноски.

ІІ. По допустимостта на жалбата:

4. Жалбата е подадена в предвидения преклузивен процесуален срок и при наличието на правен интерес срещу акт, подлежащ на съдебен контрол, поради което се явява ДОПУСТИМА.

ІІІ. Фактите по делото:

5. Съставен е АУАН № 3770603/14.01.2026 г. от И. Х. Р. в качеството на полицейски орган при Районно управление – 06 към Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи – Пловдив, в който е отразена следната фактическа обстановка:

На 14.01.2026 г., около 14:50 часа, в гр. Пловдив, бул. „Марица“ до № 160, посока на движение запад – изток, К. А. Н. като водач на лек автомобил Фолксваген Пасат с рег. № [рег. номер] /чужда собственост/ управлява МПС със служебно прекратена регистрация на 23.12.2025 г. в 05:07 часа, по чл. 143, ал. 10 от ЗДвП.

6. Въз основа на така установеното е издадена Заповед № GPAM-1620614 от 14.01.2026 г. от И. Х. Р., в качеството на полицейски орган при Районно управление – 06 към Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи – Пловдив, с която на основание чл. 22 от Закона за административните нарушения и наказания /ЗАНН/ на жалбоподателя е наложена принудителна административна мярка по чл. 171, т. 1, б. „З”, „гг“ от ЗДвП – временно отнемане на свидетелството за управление на моторно превозно средство до решаване на въпроса за отговорността, но не повече от 6 месеца

7. За удостоверяване на компетентността да издаде оспорения административен акт, ответникът представя Заповед № 317з-3162/15.04.2022 г. на Директора на ОД на МВР – Пловдив, с която в изпълнение на Заповед № 8121з-1632/02.12.2021 г. на Министъра на вътрешните работи е оправомощил служителите на РУ на МВР, в качеството им на длъжностни лица от ОД на МВР – Пловдив, да прилагат с мотивирана заповед принудителни административни мерки по чл. 171, т.1 от ЗДвП.

8. Според справка от АИС на МВР регистрацията на МПС рег. № [рег. номер] е служебно възстановена по чл. 143, ал. 1 от ЗДвП на 14.01.2026г. по уведомление от Гаранционния фонд за валидна застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите.

ІV. От правна страна:

9. Описаните в АУАН № 3770603/14.01.2026 г. фактически обстоятелства за извършено административно нарушение по ЗДвП съставляват едновременно и фактически обстоятелства за издаване на обжалваната заповед. Според чл. 189, ал. 2 от ЗДвП редовно съставените актове по този закон имат доказателствена сила до доказване на противното. В случая между страните се формира спор по установената от административния орган фактическа обстановка, в частност по редовността на процедурата за служебно прекратяване на регистрацията на автомобила.

За осигуряване на безопасността на движението по пътищата и за преустановяване на административните нарушения, в нормата на чл. 171, т. 1 от ЗДвП като принудителни административна мярка е предвидено временно отнемане на свидетелството за управление на моторно превозно средство на водач. Според чл. 171, т. 1, б. "з" (гг) от ЗДвП, посочената ПАМ се прилага, в случаите когато водач извърши административно нарушение по чл. 175, ал. 3 от ЗДвП - управлява моторно превозно средство, което не е регистрирано по надлежния ред или е регистрирано, но е без табели с регистрационен номер. Съгласно чл.172 от ЗДвП, принудителните административни мерки по чл.171, т. 1, се прилагат с мотивирана заповед от ръководителите на службите за контрол по ЗДвП съобразно тяхната компетентност или от оправомощени от тях длъжностни лица. Според чл. 6, ал. 1, т. 2 вр. чл. 14 от Закона за Министерството на вътрешните работи, полицейските органи извършват охранителна дейност по опазване на обществения ред и осигуряване безопасността на движението по пътищата в Република България.

Заповедта за налагане на принудителна административна мярка е индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21, ал. 1 от АПК и като такъв следва да отговаря на изискванията, визирани в чл. 146 АПК. В частност, за да бъде една принудително-административна мярка законна, тя трябва да отговаря на следните изисквания: да бъде прилагана само в изрично и точно изброени в закон или указ случаи; да бъдат налагана само от посочените в правната норма административни органи или приравнени на тях други органи; да бъде прилагана във вида и по реда, определен в правната норма. Принудителната административна мярка за всеки конкретен случай трябва да е определена в такъв вид и обем, че да не ограничава правата на субектите в степен, надхвърляща преследваната от закона цел.

По смисъла на чл. 22 от Закона за административните нарушения и наказания /ЗАНН/ генералната цел на всяка принудителна административна мярка е да се постигне превантивен, преустановяващ и възстановяващ ефект спрямо административните нарушения.

Съгласно чл. 172, ал. 2 от ЗДвП, налагането на принудителните административни мерки от ръководителите на службите за контрол се извършва чрез: 1. недопускане управлението на моторното превозно средство; 2. спиране от движение на моторното превозно средство; 3. отнемане на документите по чл. 165, ал. 2, т. 1 и чл. 166, ал. 2, т. 1 (сред които е и свидетелството за управление на водача) и др.

В случаите по чл. 171, т. 1, буква "з" свидетелството за управление на моторно превозно средство на водача се изземва със съставянето на акта за установяване на административното нарушение /чл. 172, ал. 3 от ЗДвП/.

Според ал. 6 на чл. 172 от ЗДвП, обжалването на заповедите за налагане на ПАМ не спира изпълнението на приложената административна мярка.

При настоящата законова регламентация необходимата материалноправна предпоставка за налагане на мярката е установено по надлежен ред управление на МПС, което не е регистрирано по надлежния ред или е регистрирано, но е без табели с регистрационен номер.

Норма на чл. 143, ал. 10 от ЗДвП в редакцията й след измененията (ДВ, бр. 64 от 2025 г., в сила от 07.09.2025 г.) регламентира служебно прекратяване на регистрацията на пътни превозни средства, за които е получено уведомление от Гаранционния фонд по чл. 574, ал. 11 от Кодекса за застраховането, като служебно прекратената регистрация на ППС се възстановява служебно при предоставени данни за сключена застраховка от Гаранционния фонд по реда на чл. 574, ал. 6 или по желание на собственика, след представяне на валидна застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите. След измененията на ЗДвП, включително към датата на издаване на обжалваната заповед в чл. 143, ал. 10 от ЗДвП не се съдържа изискване за уведомяване на собственика на МПС от съответните органи на МВР за прекратена регистрация на автомобила.

Нормата на чл. 574, ал. 10 от Кодекса за застраховането (КЗ) поставя задължение за Информационният център да уведомява собствениците на превозни средства, за които не е сключен договор за задължителна застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите или сключеният застрахователен договор е бил прекратен и не е подновен, и да им предоставя 14 – дневен срок от датата на изпращане на уведомлението да представят доказателства за наличие на сключен и действащ застрахователен договор за тази застраховка. Според чл. 574, ал. 11 от КЗ, когато в срока по ал. 10 не са били предоставени доказателства за сключен договор за задължителна застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите, Гаранционният фонд уведомява компетентния за регистрацията на пътни превозни средства в РБългария орган да прекрати регистрацията на превозното средство.

Обсъденият правен режим и установената фактическа обстановка налагат извода, че процесната принудителна административна мярка е наложена от материално и териториално компетентен орган в предвидената от закона форма, но при допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и в противоречие с материалноправните разпоредби и целта на закона.

Въпреки, че в чл. 143, ал. 10 ЗДвП не се съдържа задължение за администрацията на МВР да уведомява собственика на автомобила за служебно прекратената регистрация, нормата на чл. 18б, ал. 2 от Наредба № І-45 от 24.03.2000 г. за регистриране, отчет, спиране от движение и пускане в движение, временно отнемане, прекратяване и възстановяване на регистрацията на моторните превозни средства и ремаркета, теглени от тях, и реда за предоставяне на данни за регистрираните пътни превозни средства (ДВ бр. 31 от 14.04.2000 г.), поставя изискване при прекратяване на регистрацията по ал. 1, т. 1, 2, 3, 4 или 8 (по чл. 143, ал. 10 ЗДвП след уведомление от Гаранционния фонд), да се уведомява собственикът на превозното средство, посочен в регистъра. Тази разпоредба е действаща и не се явява в противоречие с разпоредбата на 143, ал. 10 ЗДвП (ред. ДВ, бр. 64 от 2025 г.), тъй като последната не съдържа изрично правило, че за служебно прекратената регистрация не се уведомява собственикът на ПС, посочен в регистъра.

Ако собственикът не е бил уведомен за служебното прекратяване на регистрацията, не би могъл да съобщи този факт и на всяко лице, на което е предоставил управлението на автомобила.

В горния смисъл са и мотивите на Тълкувателно постановление № 2 от 5.04.2023 г. на ОСС от НК на ВКС по тълк. д. № 3/2022 г., според които прекратяването на регистрацията не настъпва по силата на закона при непредставяне на доказателства за сключена застраховка „Гражданска отговорност“, а се извършва след автоматизирано уведомление от Гаранционния фонд по чл. 24 от Наредба № 54 от 30.12.2016 г. за регистрите на Гаранционния фонд за обмена и защитата на информацията и за издаването и отчитането на задължителните застраховки по чл. 461, т. 1 и 2 от Кодекса за застраховането. Собственикът на моторно превозно средство обективно няма как да знае кога точно е била прекратена служебно регистрацията на моторното превозно средство. Знанието за точната дата на дерегистрацията е от значение за субективната съставомерност на деянието по чл. 175, ал. 3 от ЗДвП. Обратното би довело до отговорност въз основа на предположение за знание. Едва след момента на узнаването на факта на прекратяването на регистрацията собственикът е длъжен да съобрази поведението си с дерегистрацията на моторното превозно средство и с породените от нея правни последици.

На следващо място, по аргумент от чл. 574, ал. 10 от КЗ, за да се пристъпи въобще към прилагане на реда за служебна дерегистрация първо следва да е била осигурена възможност на собственика на автомобила да представи доказателства за сключен договор за задължителна застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите, едва след което Гаранционният фонд следва да уведомява компетентния за регистрацията на пътни превозни средства в РБългария орган да прекрати регистрацията на превозното средство. Задължение за уведомяване по чл. 574, ал. 10 от КЗ е съществено процесуално изискване за законосъобразност на прилаганите правни последици, с които законът свързва липсата на сключен, валиден и действащ договор за застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите, вкл. на налаганите административни санкции и принудителни административни мерки, тъй като именно с това нормативно установено изискване се обезпечава спазването на основните принципи по чл. 4 и чл. 6 от АПК – за законност и съразмерност.

С оглед обстоятелството, че за служебното прекратяване на регистрацията по чл. 143, ал. 10 ЗДвП не се издава нарочен административен акт, засегнатото лице би могло да защити правата си едва в производството по прилагане на ПАМ, за чието законосъобразно прилагане като фактическо основание е необходимо да е спазен редът по чл. 143, ал. 10 ЗДвП вр. чл. 574, ал. 11 от КЗ и чл. 18б, ал. 2 от Наредба № І-45 от 24.03.2000 г.

Административният орган носи доказателствената тежест да установи фактическите основания, посочени в обжалваната заповед и изпълнението на законовите изисквания при издавеното му (наличието на компетентността на органа, издал акта, спазването на административно-производствените правила и правилното приложение на материалния закон) като попълнят преписката с всички относими писмени доказателства. В тази връзка съдът изрично е указал на ответника, че при неангажиране на доказателства ще се приложат последиците от недоказване.

По преписката липсват доказателства, преди прилагане на реда по чл. 143, ал. 10 ЗДвП, да са били налице предпоставките по чл. 574, ал. 11 от КЗ, а именно до собственика на процесното МПС да е било изпратено уведомлението по чл. 574, ал. 10 от КЗ, респ. същият в предоставения му срок да не е представил доказателства за сключен договор за задължителна застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите, за се приеме че въобще е възникнало правомощието и задължението на Гаранционния фонд да уведоми органите за контрол по Закона за движение по пътищата да прекратят регистрацията на превозното средство.

Липсват доказателства да е бил спазен и редът по чл. 18б, ал. 2 от Наредба № І-45 от 24.03.2000 г., а именно собственикът на ПС да е бил уведомен за служебно прекратената регистрация.

При липсата на доказателства за наличието на посочените обстоятелства, представляващи фактически основания за издаване на заповедта, се установява, че административният орган се е произнесъл в нарушение на чл. 35 от АПК при неизяснена фактическа обстановка.

На следващо място, след като не се доказва собственикът на процесния автомобил да е бил уведомен по реда на чл. 574, ал. 10 от КЗ, съдът приема, че гарантираният му от закона 14 – дневен срок за представяне на доказателства за сключен договор за задължителна застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите следва да се счита от прилагането на принудителната административна мярка. Според справката от АИС на МВР, договор за задължителна застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите за процесния автомобил е сключен на същия ден, в който е приложена и административната принуда.

Относно жалбоподателя, като водач на чужд автомобил, за чийто собственик не са ангажирани доказателства за уведомление по чл. 18б, ал. 2 от Наредба № І-45 от 24.03.2000 г., следва да се приеме, че едва след момента на узнаването на факта на прекратяването на регистрацията е бил длъжен да съобрази поведението си с дерегистрацията на моторното превозно средство и с породените от нея правни последици (в този смисъл Тълкувателно постановление № 2 от 5.04.2023 г. на ОСС от НК на ВКС по тълк. д. № 3/2022 г.). При липсата на доказателства в тази насока остава неизяснен и основният за отговорността на водача въпрос, извършил ли е виновно вмененото му административно нарушение като предпоставка за налагане на административна принуда.

Мотивиран от горното при проверката по чл. 168 от АПК съдът намира, че оспореният административен акт е валиден, издаден в предписаната от закона форма, но при допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и в противоречие с материалноправните разпоредби и целта на закона, поради което подадената срещу него жалба се явява основателна.

V. По съдебните разноски:

10. Предвид изхода на делото на жалбоподателя следва да се присъдят сторените съдебни разноски, които се доказват в размер на 5,11 евро за държавна такса и 511,29 евро за адвокатска защита. Ответникът е направил своевременно възражение за прекомерност на претенцията за адвокатския хонорар. Според чл.78, ал.5 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК), във връзка с чл.144 от АПК, ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може по искане на насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл.36 от Закона за адвокатурата (ЗАдв). Според чл.36, ал.2 от ЗАдв, размерът на възнаграждението се определя в договор между адвоката и клиента; размерът на възнаграждението трябва да бъде справедлив и обоснован и не може да бъде по-нисък от предвидения в наредба на Висшия адвокатски съвет размер за съответния вид работа, каквато в случая се явява Наредба №1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Съгласно чл.8, ал.3, за процесуално представителство, защита и съдействие по административни дела без определен материален интерес, извън случаите по ал. 2, възнаграждението е 511,29 евро. Претенцията на жалбоподателя е за присъждане на разноски за адвокатска защита именно в посочения минимален размер. Настоящият състав на съда намира, че този размер не е прекомерен и съответства на действителната правна и фактическа сложност на делото и обема на извършената процесуална защита. При това положение възражението на ответника се явява неоснователно и разноските следва да бъдат присъдени в пълен размер.

На основание чл. 143, ал. 1 във вр. § 1, т. 6 от ПЗР на АПК разноските следва да бъдат поставени в тежест на юридическото лице, в структурата на което е ответният административен орган.

Ето защо, Съдът

 

Р Е Ш И:

 

ОТМЕНЯ Заповед № GPAM-1620614 от 14.01.2026 г., издадена от И. Х. Р. в качеството на полицейски орган при Районно управление – 06 към Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи – Пловдив.

ОСЪЖДА Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи – Пловдив да заплати на К. А. Н., [ЕГН], адрес: [населено място], ***, община Родопи, сумата от 516,40 евро (петстотин и шестнадесет евро и четиридесет евроцента), представляваща съдебни разноски.

Решението не подлежи на обжалване.