Производството е по реда на чл. 203 и сл. от АПК вр. с чл. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ).

 

Ищецът Сдружение „Национална асоциация за развъждане на млечни овце в България“ /Сдружението за лаконичност/ е предявил иск срещу ответника Държавен фонд „Земеделие“, с който иска последният да бъде осъден да му заплати обезщетение в общ размер от 894 849, 26 лева /понастоящем 457 529,16 евро/, представляващи претърпени от ищеца вреди от административна дейност на органи на фонда. В първоначалната искова молба се поддържа, че Сдружението е отправило до Министерство на земеделието и храните предложение за разработване на промоционална програма „Европейско овче месо и сирене. Опитайте качеството, вкусете разликата“, като след съответните проверки, допълнения и подбор, тази програма е одобрена от Европейската комисия. Съответно, сключен е административен договор за финансово подпомагане №12 от 26.02.2015 година, като Сдружението е изпълнител по него и се е задължило да осъществява дейностите по въпросната програма, описани в Приложение 1 към договора. Във връзка с това изпълнение са подавани заявки за плащания. По две заявки за междинни плащания, както следва: №232012281216/28.12.2016 година и №2420123103317/31.03.3017 година плащания не са били получени. По тези заявки е постановено спиране на обработването им. Актът, с който е сторено това е бил отменен с определение №219/20.06.2017 година, постановено по а.д. №403 по описа на АСВТ за 2017 година, като същото е било обжалвано и оставено в сила с определение №15086/08.12.20217 година на ВАС по а.д. №9827/2017 година на ВАС.

Последвало е бездействие на администрацията на ДФЗ, продължило над 4 години, като с писмо №01-1500/10 от 19.01.2022 година ответникът уведомява Сдружението, че открива производство по издаване на АУПДВ, който очевидно следва да установи и дължимостта на въпросните суми. Така или иначе в резултат на производството е издаден АУПДВ №01-1500/10#4от 15.02.2022 година, с който е установена недължимостта /на практика е отказано плащането/ на заявените по двете въпросни междинни искания плащания. Освен това е определено възстановяването на сумата от общо 2 141 212, 62 лева, от която част е погасена, а друга е установена като дължима. Посоченият АУПДВ е бил съответно обжалван от Сдружението, като първоначално постановеното решение по а.д.№105/2022 година по описа на АСВТ е било отменено с решение №4729/03.05.2023 година, постановено по а.д. №9415/2022 година по описа на ВАС и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав, като е постановено решение №179/21.07.2023 година на АСВТ по а.д. №290/2023 година, оставено в сила с решение №4822/17.04.2024 година по а.д.№9857/2023 година на ВАС този АУПДВ е окончателно отменен. С решението е постановено освен отмяната произнасянето на административния орган в едномесечен срок по двете междинни заявки, което не е изпълнено от органите на ДФЗ. Едва с писмо №01-1500/7 от 11.06.2025 година Сдружението е уведомено, че по първата описана по-горе междинна заявка за плащане е одобрена сума от 601 325, 88 лева, а по втората описана заявка е одобрена сума от 409 369, 10 лева, като общият размер на одобрените суми е 1 010 694, 98 лева. Всъщност така одобрената сума е заплатена едва на 14.04.2025 година.

При тези описани в първоначалната молба Сдружението моли съда да му присъди обезщетение за пропуснати ползи от общо 894 849, 26 лева, което се равнява на законната лихва по смисъла на чл.86 от ЗЗД върху забавените плащания по посочените заявки, доколкото това са вредите, които са претърпени вот него в следствие на отменения АУПДВ. Посочени са и датите на началото на възможното олихвяване на неполучените суми за всяка една от датите, които според ищеца представляват забавяне на плащането /едната от датите е уточнена допълнително/. Претендират се и законните лихви върху това обезщетение.

С допълнителна молба, уточняваща исковата претенция ищецът уточнява, че претенцията му за обезщетение се основава на отменен като незаконосъобразен административен акт – описаният по-горе АУПДВ, отменен окончателно със съдебно решение.

В допълнителната молба е посочено, че в условията на евентуалност искът се основава на бездействието на органите на ДФЗ, като в този случай обезщетението се дължи, както следва: за сумата от 356 222,99 лева, от момента, на който плащането е дължимо по закон /28.02.2017 година/ до погасяването на сумата и за сумата от 356 222,99 лева от момента на който плащането е било дължимо по закон /31.05.2017 година/ до погасяването на сумата.

При така направените искания, съдът намира, че е налице фигурата на обективно съединени искове под формата на евентуално съединяване, при което произнасянето по вторият евентуално съединен иск е поставено при процесуалното условие на отхвърляне на главния предявен иск. В случая главният иск е за присъждане на обезщетение за причинени от незаконосъобразен АУПД вреди, представляващи пропуснати ползи, равняващи се на законната лихва върху сумата, която е следвало да бъде получена от Сдружението като бенефициер на финансова помощ, като евентуалният иск е за причинени вреди в същият размер, които са причинени от законосъобразно бездействие от административен орган/длъжностно лице, което се намира в системата на ДФЗ, и което представлява неплащането в законовия срок на дължими по описаните по-горе две междинни заявки парични средства в размера, който е посочен в уведомителното писмо на Фонда от 11.06.2025 година. И в двата случая се претендират лихви за забава върху така присъдените обезщетения.

В представената по делото писмена защита са развити допълнителни и подробни съображения досежно основателността на исковата молба. Извън поддържаното в исковата молба се аргументира, че размерът на лихвите по чл.86 от ЗЗД е минималният и неподлежащ на изрично доказване размер на причинените на Сдружението пропуснати ползи., като се сочи многобройна практика на ВАС в това отношение например. Развити са съображения, които са в смисъл, че са налице всички предпоставки за ангажиране на отговорността на държавата в лицето на ДФЗ. Претендират се разноски

Ответникът по иска, Държавен фонд „Земеделие /Фонда/ в отговора на исковата молба отрича основателността и на двата обективно съединени иска. Сочи, че главният иск е погасен по давност, доколкото след като се касае за лихвоподобно обезщетение, то давността е тригодишна с оглед разпоредбата на чл.111, буква „в“ от ЗЗД. Всъщност погасена е и общата [възраст] давност по чл.110 от ЗЗД, доколкото изплатеното вземане по двете посочени заявки не е било предмет на разглеждане в производството по издаване на АУПДВ. Извън това се сочи, че исковата претенция за периода от 28.02., съответно 31.05.2017 година освен, че е погасена по давност е неоснователна, доколкото не е налице отменен незаконосъобразен акт, който да обуславя такива вреди. Съответно не е налице и състава на чл.1, ал.1 от ЗОДОВ. Развива доводи, че от момента на отмяната на АУПДВ до заплащането на сумата бил налице формално отменен акт, от който не могат да произтекат имуществените вреди, доколкото преписката била върната за ново произнасяне, а това не е решаване на спора по същество. Няма и настъпила реална вреда и е налице несъставомерност по изискванията на чл.1, ал.1 от ЗОДОВ. Неприложима е разпоредбата на чл.86 от ЗЗД, доколкото не е налице забавено плащане. Не е налице изискуемо задължение, за да се приложи чл.86 от ЗЗД.Недопустимо и неоснователна е и претенцията за законна лихва върху соченото в молбите на ищеца обезщетение. Идентични съображения се изтъкват и досежно евентуалния иск. Идентични съображения, макар и в по – лаконичен вид, са развити в двете представени от представителя на ответника становище. Претендират се разноски, като се оспорва размера на претендираните от ищеца разноски, преди същите да са заявени пред съда като основание и размер.

Прокурорът дава заключение за частична основателност на исковата молба. Аргументира, че претенцията не е доказана по основание, доколкото вредите се дължат от момента, в който този акт е отменен от съда, като от този момент следва да се претендират тези вреди.

По допустимостта на главния иск: Искът е допустим. От изложените в исковата молба фактически обстоятелства, на които се основава исковата претенция се следва изводът, че се претендира обезщетение за причинени от незаконосъобразен административен акт имуществени вреди, причинени от административен орган, издал незаконосъобразен индивидуален финансов акт, какъвто по аргумент от чл.166, ал.1 от ДОПК е акта за установяване на публични вземания, което се вписва в изискването за административна дейност.

При това положение за ищецът е налице правен интерес да претендира обезщетение, произтичащо от прилагането на незаконосъобразен административен акт спрямо него, като по аргумент от разпоредбата на чл. 205 от АПК надлежен ответник по тези искове е администрацията, в системата на която се намира съответният орган, издал порочния акт, като в случая актът е издаден от Заместника на ИД на ДФЗ. В случая като ответник по иска е посочен Фонда, в чиято административна структура се намира органът, издал и приложил отменения от съда административен акт, при което соченият ответник е пасивно легитимиран да бъде такъв по главния иск.

Не е налице и отрицателната предпоставка на чл.8, ал.3 от ЗОДОВ, доколкото редът, предвиден разпоредбите на чл.128 и чл.129 от ДОПК от една страна не касае възстановяване на суми, представляващи публични вземания за неправомерно получено финансиране, като от друга страна липсва ефективно внесена от ищеца сума, която да е недължимо платена на фиска.

По същество исковата претенция е основателна по съображенията, изложени по-долу.

По възражението за изтекла давност: Същото е неоснователно. На първо място следва да се отбележи за яснота на ответника, че в случая не се претендират лихви,а обезщетение за вреди, т.е. обезщетение за деликт. Според диспозитива по т.4 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2004 г. на ВКС по тълк. гр. д. № 3/2004 г., ОСГК, при незаконни актове на администрацията началният момент на забавата и съответно на дължимостта на законната лихва върху сумата на обезщетението, както и началният момент на погасителната давност за предявяване на иска за неговото заплащане е влизане в сила на решението, с което се отменят унищожаемите административни актове, а при нищожните - това е моментът на тяхното издаване, а за незаконни действия или бездействия на административните органи - от момента на преустановяването им.

Както съдът подчерта, главният иск е за обезщетение за пропусната полза, която е следствие на незаконосъобразен /както е посочено в ТР унищожаем/ административен акт, като в случая това е АУПДВ №01-1500/10#4 от 15.02.2022 година на заместник ИД на Фонда. Същият е отменен с окончателно влязло в сила на 17.04.20224 година съдебно решение, предвид решение №4822 от тази дата на ВАС, постановено по а.д. №9857/2023 година по описа на този съд, с което е оставено в сила решение №179 от 21.07.2023 година на АСВТ, постановено по а.д.№290/2023 година по описа на този съд. Тъй като отговорността по ЗОДОВ е деликтна, а в ЗОДОВ не са уредени специални давностни срокове, то по аргумент от §1 от ЗОДОВО приложима е общата давност, уредена в чл.110 от ЗЗД, която към момента на предявяването на главния иск не е изтекла. Това, че обезщетението, което се претендира, се изчислява като размер с оглед размера на законната лихва, която би се начислила при изпълнение на задължението на ищеца в сочения в исковата молба срок, не променя характера и параметрите на претенцията, която е за претърпени загуби, а не за лихви. Въпросът за определянето на размера на обезщетението с оглед лихвоподобният му характер е въпрос, който е относим към размера му, а не към погасяването му по давност, както неправилно смята ответника.

Съдът, след преценка на събраните по делото доказателства, ценени поотделно и съвкупно, приема за установена следната обстановка:

По делото не е спорно, а и от материалите по приложеното АД № 290/2023 година по описа на Административен съд – Велико Търново се установява, че с АУПДВ № №01-1500/10#4 О. 15.02.2022 година е 1/ отказано отпускането на финансова помощ по двете посочени по-горе заявки за междинни плащания, които са съответно от 28.12.2016 година и от 31.03.20217 година в посочените в заявките суми, като освен това 2/ е определено публично вземане в размер от 2 141 212, 62 лева, представляващи сбор от извършени междинни и окончателни плащания по промоционалната програма „Европейско овче месо и сирене. Опитайте разликата“ по сключеният договор за финансово подпомагане №12 от 26.02.2015 година и е определена окончателна сума за възстановяване от настоящият ищец в размер от 1 800 862, 62 лева с оглед усвоената сума по банкова гаранция в размер от 340 350 лева.

Както правилно е описано в исковата молба, с влязло в сила съдебно решение този акт е отменен. С решение №179 от 21.07.2023 година, постановен по реда на чл.226 от АПК по а.д. №230 по описа на АСВТ за 2023 година въпросният акт за установяване на публично държавно вземане е отменен, като преписката по двете посочени междинни заявки за плащания е върната на административния орган с указание за произнасяне в едномесечен срок. Това решение е оставено в сила с решение №4822 от 17.04.2024 година. Въпреки посоченото, в указания едномесечен срок след влизането в сила на съдебното решение не са предприети действия от органите на ответника. Едва на 11.06.2025 година с уведомително писмо №01-1500/7 от тази дата е одобрена сумата от 80% от сбора от одобрените по двете заявки за плащане /първата сума е от 751 657, 35 лева, от която сума 80% представляват 601 326, 88 лева, а втората сума е от 511 711, 37 лева, от която сума 80% представляват 409 369, 10 лева./. Съответно сумата е възстановена на 14.04.2025 година с оглед посоченото в разпореждането за разпределение на въпросното плащане, издадено от главният публичен изпълнител при ТД на НАП – Велико Търново.

Следва да ес отбележи, че издаването на посоченият съдебно отменен АУПДВВ е предшествано от издаването на заповед №03-РД/28.04.2017 година на ИД на ДФЗ, с която е наредено спирането на обработката на двете подадени междинни заявки за плащане. Въпросната заповед е отменена с определение №219 от 20.06.2017 година, постановено по АД №403 по описа на АСВТ за 2017 година, което е оставено в сила с определение №15086 от 08.12.2017 година по а.д №9827/2017 година на ВАС. С влязлото в сила определение е разпоредено на издалия заповедта орган да продължи производството по подадените заявки за плащане, като вместо продължаване на производството, което е следвало да продължи по реда на чл.24 и следващите от Наредбата за условията и реда за избор, изпълнение и контрол на промоционални програми за земеделски и хранителни продукти /Наредбата за лаконичност/, е издаден отменения АУПДВ, с което на практика отказва плащането по двете обсъждани заявки за плащане.

Така или иначе спор по фактите не се установява и допълнителни доказателства за установяването им не са ангажирани от страните.

Какви са изводите на съда?

Разпоредбата на чл. 1 от ЗОДОВ регламентира, че държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност, като исковете се разглеждат по реда, установен в АПК. В контекста на тази разпоредба е уместно най-напред да се отбележи, че отговорността по чл. 1 от ЗОДОВ има деликтен характер и тя произтича от извъноблигационен източник, който, най-общо казано, представлява неправомерно действие на административен орган или длъжностно лице при или по повод на упражняване на властнически функции. Този деликт в случаи като процесния може да се прояви чрез издаване на незаконосъобразен административен акт или чрез неосновано на акт или закон фактическо действие или бездействие. Именно поради това, за разлика от класическия деликт, уреден в разпоредбите на чл. 45 – 54 от ЗЗД, отговорността за специалния деликт, произтичащ от фактическия състав на чл. 1 от ЗОДОВ в случай на незаконосъобразен административен акт, издаден от полицейски орган, е обективна и безвиновна по аргумент от чл. 4 от ЗОДОВ.

За претенцията за обезщетение по ЗОДОВ е необходимо да са налице няколко кумулативно проявени предпоставки, а именно: незаконосъобразен акт /какъвто се претендира понастоящем чрез предявения главен иск/, издаден от административен орган при изпълнение на административна по характера си дейност; вреда – имуществена или неимуществена, като в случая се претендира имуществена вреда под формата на пропуснати ползи; пряка и непосредствена причинна връзка между незаконосъобразният акт и вредата.

Съдът намира, че първата предпоставка е налице. Няма спор по делото, че е налице отменен от съда междинен процесуален акт на ИД на ДФЗ /заповед/, с който е спряна обработката на двете заявки за плащания. И двата акта са издадени от административен орган в хода на административна дейност, като са признати за незаконосъобразни. Въпреки, че с определението на съда преписката е върната за продължаване на процедурата по контрол и плащане, разписана в Глава шеста от Наредбата, това не се е случило, като вместо това инициирано производство по издаване на АУПДВ, с една част от който плащането по двете заявки е отказано. Както се посочи по-горе,с влязло в сила съдебно решение този АУПДВ е отменен като незаконосъобразен. Без значение е обстоятелството, че в случая със съдебното решение преписката по тези две заявки е върната на заместник ИД на ДФЗ за произнасяне, доколкото в последствие с уведомително писмо №01-1500/7 от 11.06.2025 година /в което е посочено, че се издава на основание на отменителното съдебно решение/ е признато от административния орган, че в синхрон с разпоредбите на чл.24б, ал.3 и 4 от наредбата е следвало на бенефициера /ищец понастоящем/ да се заплатят сумите от 601 325,88лева по първата заявка и от 409 369, 10 по втората заявка в шестдесетдневния срок, посочен в разпоредбата. В случая няма издаден в следствие на изпълнение на указанията на съда на нов административен акт, с който правото на междинните плащания да е отречено. В идентичен смисъл е например решение № 10234 от 22.10.2025 г. на ВАС по адм. д. № 2513/2025 г., III о.

Налице е и вторият елемент от изискването на нормата, а именно наличието на вреда под формата на пропуснати ползи, които се равняват на размера на законната лихва върху сумите, които е следвало да се платят по правилата на чл.24б, ал.3 и 4 от Наредбата. Както е посочено например в решение №1802 от 15.02.2024 година по а.д. №6865/2023 година на ВАС, като „пропусната полза“ следва да се приеме осуетяване на възможност за реално увеличаване на имущество на едно лице в резултат на незаконосъобразен административен акт. Следователно претенцията в случая не е за лихва, а за обезщетение, което се равнява на лихвата, изчислена от момента на изискуемостта на вземането на ищеца до момента на фактическото получаване на сумата, доколкото дължимото финансиране е препятствано от актовете на администрацията. В такъв смисъл е например и решение №12189 от 7.12.2023 година по а.д. №4040/2023 година на ВАС, както и например решение №. 12681 от 15.12.2023 г. по а.д. № 3202/2023 г., в което е подчертано, че в случая не се касае за лихва върху обезщетение за вреди, която се дължи от момента на отмяна на административен акт, а за пропуснати ползи, представляващи законната лихва по чл. 86 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД), като съгласно същата разпоредба, при неизпълнение на парично задължение, длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата. Доколкото вредите – пропуснати ползи, поради неизпълнение на парично задължение, са настъпили от административна дейност и липсва друг ред за защита, законната лихва по чл. 86 ЗЗД следва да бъде присъдена на основание чл. 1 ЗОДОВ. Съгласно чл. 84, ал. 3 ЗЗД, при задължение от непозволено увреждане длъжникът се смята в забава и без покана, т.е. от деня на увреждането. Що се касае до размера и до възражението на ответника, което е в смисъл, че същото следва да се изчислява от момента на отмяната на съответният административен акт до момента възстановяването на сумите по междинните заявки за плащане, то съдът намира същото за неоснователно. Както е посочено в решение №10234 от 22.10.2025 г. по административно дело № 2513/2025 г. на ВАС, извод в този смисъл би означавал, че не е възможно да възникнат вреди за времето от издаване на акта до неговата отмяна, което би направило невъзможно търсенето на отговорност на държавата по чл.1 ЗОДОВ. По делото е допусната и изслушана съдебно икономическа експертиза, като ВЛ сочи в заключението си, че размерът на лихвоподобното обезщетение при съобразяване с размера на мораторната лихва за периода от 28.02.2017 година /датата, на която съобразно разпоредбата на чл.24б, ал.4 от Наредбата е следвало да се заплати сумата по първото обсъдено по – горе междинно искане/ е [рег. номер], 27 лева или след конвертирането на сумата в евро, тя представлява 275 395, 24 евро. Аналогично, размерът на лихвоподобното обезщетение при съобразяване с размера на мораторната лихва за периода от 31.05.2017 година /датата, на която съобразно разпоредбата на чл.24б, ал.4 от Наредбата е следвало да се заплати сумата по първото обсъдено по – горе междинно искане/ до момента на плащането – 14.04.2025 година, е от 356 222, 99 лева или след конвертирането на сумата в евро, тя представлява 182 133, 92 евро, като тези суми съвпадат с претендираните в исковата молба.

Налице е и изискуемата се от закона причинно следствена връзка. Липсата на посочените парични средства и оттам констатираните вреди са в следствие на отменения по съдебен път АУПДВ, като не са установени други правни препятствия, които да водят до въпросните вреди. Подадените заявки по реда на Наредбата е следвало да се заплатят съответно на 28.02.20217 година по отношение на първата и на 31.05.2017 година предвид разпоредбата на чл.24в, ал.4 от този нормативен акт, като това не е извършено, вместо което се е развило административно производство, завършило с незаконосъобразен административен акт, който е и причината за задържане и отказ за плащане по двете заявки. В този смисъл е и съдебната практика, отразена например в следните решения на ВАС, както следва: решение №1802/15.02.2024 година по адм.д.№6865/2023 година, решение №2588 от 13.03.2023 година по адм.д. №11710/2022 година, решение № 12681 от 15.12.2023 г. по адм.д. № № 3202/2023 г., решение № 10234 от 22.10.2025 г. по адм. д. № 2513/2025 г. и други.

След претендираното обезщетение да се присъди в едно със законната лихва за забава върху него, считано от датата на подаването на исковата молба, до окончателното погасяване на обезщетението. В случая не е налице анатоцизъм, както сочи ответника в отговора на исковата молба, а за олихвяване на претенция за обезщетение за деликт, макар и за същият да е за безвиновна отговорност.

С тези аргументи настоящата инстанция намира, че главният иск е основателен и доказан.

Предвид несбъдването на процесуалното условие, което представлява евентуално отхвърляне на главния иск, съдът не дължи произнасяне по евентуално съединения иск.

При този изход на спора, основателна е претенцията на ищеца за разноски, като не следва да се уважава искането на ответника по иска за редуцирането им. В частта относно адвокатското възнаграждение. В това отношение следва да се посочи, че с решение по дело C‑438/22 СЕС дава следното тълкуване на чл.101 от ДФЕС: Член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение; Член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба. При наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към разглежданото поведение установената в член 101, параграф 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики и Член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. Според чл.2 от Регламент (ЕО) № 1/2003 на Съвета от 16 декември 2002 година относно изпълнението на правилата за конкуренция, предвидени в членове 81 и 82 от Договора за създаване на Европейската общност /сега членове 101 и 102 от ДФЕС/ при всяко производство на национално или общностно равнище във връзка с прилагането на членове 81 и 82 от Договора тежестта на доказване на нарушение на член 81, параграф 1 или на член 82 от Договора се носи от страната или органа, който твърди наличието на нарушение. Предприятието или сдружението на предприятия, което ще се възползва от възможността по член 81, параграф 3 от Договора, носи тежестта на доказване, че условията на посочения параграф са изпълнени.

Посоченото означава, че в тежест на ответника по делото е да установи, че договарянето и заплащането на адвокатско възнаграждение в посоченият в договора за правна помощ размер е проява на съгласувана практика, която води или е довела до ограничаването или нарушаването на конкуренцията по повод на избора на процесуален представител от страна на дружеството ищец. Липсват доказателства, които да опровергават автономията на волята и свободата на договаряне, проявени от страните в представеният договор за правна защита и съдействие при определянето на размера на адвокатското възнаграждение, чиито размер се претендира да бъде редуциран.

От друга страна, след изменението на Наредба №1 от 9.7.2004 година за възнагражденията за адвокатска работа /ДВ, бр. 14 от 2025 г./, основен принцип на определянето на адвокатските възнаграждения е договорният, както е в случая, като договореното възнаграждение с оглед обема на делото и характера и параметрите на правния спор, съответно размера на исковата претенция, не е прекомерно, като в случая съдът прилага правилата именно на Наредбата съгласно изискването на чл.78, ал.5 от ГПК.

Най - сетне следва да се констатира, че искането за редуциране на разноските не е надлежно мотивирано, каквото е изискването на процесуалния закон.

При това положение разноските, които следва да се поемат от ответника съобразно изискването на чл.10, ал.3 от ЗОДОВ, са за държавна такса от 5,11 евро, разноски за експертиза в размер от 130 евро и разноски за ефективно заплатено адвокатско възнаграждение в размер от 17 876, 93 евро.

 

Водим от горното, Великотърновският административен съд, шести състав

Р Е Ш И :

 

ОСЪЖДА Държавен фонд „Земеделие“ – София, да заплати на Сдружение „Национална асоциация за развъждане на млечни овце в България“ - Велико Търново, [ЕИК], обезщетение за вреди, причинени в резултат на незаконосъобразен акт за установяване на публично държавно вземане №01-1500/10#4от 15.02.2022 година, в размер от общо 457 529, 16 евро /четиристотин петдесет и седем хиляди петстотин двадесет и девет евро и 16 евроцента/ в едно със съответната лихва за забава върху тази сума, считано от датата на предявяването на исковата молба до окончателното изплащане на сумата.

ОСЪЖДА Държавен фонд „Земеделие“ – София, да заплати на Сдружение „Национална асоциация за развъждане на млечни овце в България“ - Велико Търново, [ЕИК], разноски за производството в размер от общо 18 012, 04 евро.

РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховен административен съд на Република България в 14-дневен срок от съобщаването му на страните.