Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс, вр. чл. 63в от Закона за административните нарушения и наказания.

Делото е образувано след изпращане с Определение №1719/16.02.2026 г. по адм. дело №929/2026 г. на ВАС по компетентност на Административен съд – Велико Търново на касационната жалба на З. П. А. от [населено място], подадена чрез адв. М. И. от АК – Габрово, срещу Решение № 103/19.11.2025 г. по АНД №276/2025 г. по описа на Районен съд – Севлиево, с което е потвърдено Наказателно постановление № 2410500220/22.10.2024 г. на директора на Регионална дирекция по горите – Велико Търново (НП), с което на З. П. А., за извършено нарушение по чл. 12б, ал. 1, т. 7 от Наредба №1/30.01.2012 г. за контрола и опазването на горските територии (Наредба №1), вр. чл. 53, ал. 2, т. 5 от Наредба №8/05.08.2011 г. за сечите в горите (Наредба №8), и на основание чл. 257, ал. 1, т. 1 от Закона за горите (ЗГ) е наложено административно наказание глоба в размер на 300,00 лева.

В касационната жалба се прави оплакване за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на закона, допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и явна несправедливост на наложеното наказание – касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от НПК, приложим в производството по силата на препращащата разпоредба на чл. 63в от ЗАНН. Оспорва се възприетата фактическа обстановка и се развиват доводи, че необосновано и в разрез с доказателствата по делото е отхвърлено възражението за недоказаност на обективния състав на нарушението. Според касаторката това се дължи на превратно тълкуване на законовите разпоредби и на неправилна проверка и оценка на доказателствения материал, което се определя и като съществено нарушение на процесуалните правила. Възразява срещу извода на съда за неприложимост на института за маловажност по чл. 28 от ЗАНН. Моли за отмяна на решението, както и на НП. Претендира за присъждане на разноски за всички инстанции, алтернативно поддържа възражение за прекомерност на възнаграждението на ответната страна. Процесуалният представител на касаторката поддържа жалбата в представено по делото писмено становище.

Ответникът по касация – директорът на Регионална дирекция по горите – Велико Търново, чрез главен юрисконсулт Ц., оспорва жалбата в представени по делото отговор и допълнително становище. Счита, че заявените възражения не кореспондират с фактите по делото и излага съображения за правилност на оспореното решение, като поддържа, че фактическата обстановка е установена безспорно. Моли решението на РС – Севлиево да бъде оставено в сила. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. При условията на евентуалност прави възражение за прекомерност на адвокатския хонорар.

Представителят на ВТОП дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Изразява становище, че съдът мотивирано е обсъдил основното възражение за характеристиката на имота като гора, което намира за съответно на доказателствата по делото и на материалния закон. Не споделя възраженията за авторството и субективната страна на деянието, както и за приложението на чл. 28 от ЗАНН. По тези съображения предлага решението да бъде оставено в сила.

Настоящият касационен състав на Административен съд – Велико Търново, като взе предвид събраните по делото доказателства и наведените от страните възражения намира за установено от правна страна следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК от надлежна страна съгласно чл. 210, ал. 1 от АПК и отговаря на изискванията на чл. 212 и чл. 213 от същия кодекс, приложими по силата на чл. 63в от ЗАНН. Като такава същата е процесуално допустима за разглеждане в настоящото производство. Разгледана по същество жалбата е неоснователна.

При извършената на основание чл. 218, ал. 2 от АПК, вр. с чл. 63в от ЗАНН проверка, съдът не установи наличието на пороци, засягащи валидността и допустимостта на обжалвания съдебен акт.

Въз основа на събраните писмени и гласни доказателствени средства въззивният съд правилно е установил следната фактическата обстановка по делото:

На 11.03.2024 г. е извършена проверка от служители на РДГ – Велико Търново на имот кадастрален №40141.47.32, находящ се в отдел №296, подотдел „р“ в землището на [населено място], общ. Севлиево на територията на ТП ДЛС „Р.“. Установено е, че за имота, представляващ общинска горска територия, е издадено Позволително за сеч №0762224 от 21.02.2024 г. на З. А. – лицензиран лесовъд на частна практика, с което е допуснато провеждане на сеч там и извозване на материалите от сечището в периода 24.02.2024 г. – 30.09.2024 г. За това е изготвен Технологичен план №12/16.02.2024 г., в който е отразен един съществуващ стар коларски път и не е предвидено проектиране на нови извозни пътища. Дърветата, подлежащи на сеч, са маркирани. Проверката е констатирала, че не е спазен технологичния план, като са направени три броя извозни пътища – индивидуализирани с отличителните им белези, които не са ограничени с видим знак върху оставащите на корен дървета. В трасето на пътищата са отсечени 15 дървета от дървесен тип акация, които не са отразени в позволителното и в обхвата им личат следи от колесна техника. В сечището имало работници, а във временен склад в по-ниската част се товарел камион с добита дървесина, където била и А.. За резултатите от проверката е изготвен Констативен протокол Серия В №010992/11.03.2024 г., подписан от лесовъда с възражения. Прието е, че З. А. не следи за спазване на одобрения технологичен план за имота, в който в периода 24.02.2024 г. – 11.03.2024 г. са прокарани три извозни пътя. Деянието е квалифицирано като нарушение на чл. 12б, ал. 1, т. 7 от Наредба №1, вр. чл. 53, ал. 2, т. 5 от Наредба №8 и на 25.04.2024 г. е съставен АУАН серия В №008310, който е връчен при наличие на възражения. Въз основа на АУАН е съставено НП №2410500220/22.10.2024 г. от директора на РДГ – Велико Търново, с което на лесовъда на основание чл. 257, ал. 1, т. 1 от ЗГ е наложена глоба в размер на 300 лева. НП е връчено лично на 24.10.2024 г.

С обжалваното решение районният съд е потвърдил НП като издадено от компетентен орган, при спазване на изискванията за форма както на него, така и на АУАН и без да са допуснати съществени производствени нарушения. Потвърдена е и материалната законосъобразност на НП, като е приета за безспорно установена съставомерността на деянието от обективна и от субективна страна. Задълбочено са обсъдени и мотивирано са отхвърлени всички поддържани възражения. По повод оплакването, че имотът не е гора и/или горска територия, във връзка с което се оспорва и материалната компетентност на проверяващите и на административнонаказващия орган, съдът задълбочено е анализирал статута на имота – общинска частна територия, вид – земеделска, категория 6, начин на трайно ползване: изоставено трайно насаждение, за която територия на основание чл. 4, ал. 1 от ЗСПЗЗ собственикът е избрал имотът да се ползва по реда на ЗГ. Съгласно чл. 2, ал. 1, т. 1 от ЗГ и предвид таксационната характеристика на имота, е направен извод, че същият притежава характеристиката на гора и за него не намира приложение изключението по чл. 2, ал. 3, т. 3 от ЗГ, като процесната земеделска територия, с оглед извършената инвентаризация, записите в нея и установената възраст на наличната върху нея дървесна растителност, е придобила характеристиката на гора преди 01.03.1991 г., поради което не е необходима променя на трайното й предназначение. Направено е заключение, че при наличие на характеристика на гора по смисъла на ЗГ, то спрямо имота са приложими както разпоредбите на ЗГ, така и на двете наредби за нарушенията, за които е санкционирана А.. Изложени са мотиви, че ирелевантно за съставомерността на деянието е кой и по какъв начин е изградил процесните извозни пътища, тъй като отговорността е ангажирана за това, че в изпълнение на възложените й задължения, З. А. не е следила да се спазва технологичния план, като по този начин е допуснала да бъдат изградени такива. Като неоснователно и необосновано е отхвърлено съображението, че такива пътища въобще не са били прокарани в имота. Процесните такива са създадени в нарушение на технологичния план и представляват самоволно формирани с горска техника участъци от земната повърхност, по които има явни следи от минаване на колесни средства за извличане на дървесина. Същите са определени като временни горски пътища по смисъла на чл. 18, ал. 1, т. 2 от Наредба №5/31.07.2014 г. за строителството в горските територии без промяна на предназначението им, направени допълнително в периода 24.02.2024 г. – 11.03.2024 г., а не самообразували се по неволен начин и са предназначени за обслужване на сечището, като използваният от АНО термин „извозни“ е синоним, равнозначен на законовия термин, поради което не съществува неяснота относно предмета на нарушението. Като доказано по несъмнен начин е прието виновното бездействие на лесовъда по отношение на това контролно задължение. Отхвърлено е развитото разбиране, че лесовъдът следва да осъществява денонощна охрана, но е подчертано, че същият дължи упражняване на контрол за спазване на одобрения технологичен план, в изпълнение на което е следвало да посещава регулярно сечището и да предприема мерки във връзка с вмененото задължение, тоест дължи активно поведение, каквото в случая не е имало. Извършена е и мотивирана преценка, че липсва основание за приложение на маловажност по чл. 28 от ЗАНН. Посочено е, че наложеното наказание в минималният, предвиден от закона, размер.

Настоящият касационнен състав намира касационната жалба за неоснователна.

При пълен и всеобхватен анализ на събраните по делото доказателства Севлиевският районен съд е достигнал до фактически и правни изводи, които се споделят изцяло от настоящия касационен състав и не следва да бъдат повтаряни на основание чл. 221, ал. 2, изр. второ от АПК. Съдът е изяснил напълно фактическата обстановка по делото, събрал е релевантните за изясняване на спора факти, обсъдил ги е в тяхната взаимна връзка и във връзка с всички възражения на страните и въз основа на това е направил верни правни изводи. Несъгласието на страната с мотивите на съда не обосновава неправилност на съдебния акт.

Едно от възраженията, поддържано в касационната жалба, касае фактическите установявания, но по силата на чл. 220 от АПК за касационната инстанция е налице забрана за фактически установявания. Прилагането на материалния закон се преценява въз основа на фактите, установени от въззивния съд в обжалваното решение. Районният съд е изпълнил вмененото му в чл. 13, ал. 1 от НПК задължение да вземе всички мерки за разкриване на обективната истина. Въззивният съд е формирал изводите си, след като е обсъдил значимите за разрешаването на спора обстоятелства, както и всички наведени от жалбоподателя в него производство доводи и възражения. Съдът е приобщил допустими и относими доказателствени средства. Всички доказателства са преценени поотделно и в тяхната съвкупност, правилно са кредитирани от съда, при липса на безспорно оборващи ги такива. Нарушението, осъществено чрез бездействие, е описано в пълнота и доказано от събраните по делото гласни и писмени доказателства, като съдът е извършил адекватна оценка на доказателствата и фактите. Правилно са определени както нарушената материална норма, така и приложимата санкционна разпоредба, а наказанието е наложено в минималния предвиден в закона размер.

Събраните доказателства установяват настъпване на резултат, представляващ изграждане на непредвидени в технологичния план извозни пътища, като този резултат сочи на неспазване на императиви на чл. 12б, ал. 1, т. 7 от Наредба №1, при което бездействието на касаторката се вписва в състава на чл. 257, ал. 1, т. 1 от ЗГ. По смисъла на чл. 12б, ал. 1, т. 7 от Наредба №1 на лицата по чл. 108, ал. 2 от закона – на адресатите на позволително за сеч, е вменено активно действие – да следят спазването на одобрения технологичен план. Този план е предвиден като условие за издаването на позволително за сеч по аргумент от чл. 52, ал. 1, т. 3 от Наредба №8. Според нормата на чл. 52, ал. 2, т. 5 от същата наредба в технологичния план се определят схемата на съществуващите и проектираните извозни пътища, технологични просеки и трасета за въжени линии. Приложимото право недвусмислено сочи, че като предпоставка за издаването на позволителното за сеч и едновременно като елемент от съдържанието му, технологичният план обвързва адресата на позволителното за сеч с предвижданията си безусловно и императивно. За нормата на чл. 12б, ал. 1, т. 7 от Наредба №1 е без значение кога, как и с каква интензивност или какво като съдържание дължимо действие адресатът на позволителното за сеч следва да реализира задължението си, стига нормативните изисквания да бъдат спазени. Адресатът на позволителното за сеч, което представлява положителен административен акт, следва да следи при изпълнението за спазването на разрешеното и до обема, респ. параметрите, предвидени в този административен акт. Всъщност изискването на разпоредбата на чл. 12б, ал. 1 от Наредба №1 е обусловено от разпоредбата на чл. 108, ал. 3 от ЗГ – лицето по ал. 2, на което е издадено позволителното за сеч, упражнява контрол и взема мерки за предотвратяване и спиране на незаконни действия по извършването на добива на дървесина, както и за транспортирането на остатъците от сечта по ред, определен с наредбата по чл. 148, ал. 11, до освидетелстване на сечището. Безспорно създаването на нови извозни пътища е следствие от нарушение на правилата за извършване на сеч, следователно представлява незаконно действие. Това незаконно действие не е предотвратено или спряно от задължения субект по чл. 108, ал. 2 от ЗГ, на когото е издадено разрешението за сеч. Както е указал въззивният съд, кой точно и кога е прокарал тези извозни пътища също е ирелевантно за настоящото производство, тъй като задължението по чл. 108, ал. 3 от ЗГ за лесовъда се поражда от момента на разрешаването на сечта и продължава до освидетелстване на сечището, а не до приключване на сечта и/или извозване на дървесината.

Неоснователно съдът намира твърдението в касационната жалба за явна несправедливост на наложеното наказание. Не всяка, а само явната несправедливост на наказанието е основание за изменение на наказателното постановление. Определение на явна несправедливост на наказанието е дадено в чл. 348, ал. 5, т. 1 от НПК. Според него явна несправедливост на наказанието има само когато несъответствието между наложеното наказание и степента на обществената опасност на деянието и дееца, подбудите и другите смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства, е толкова явно и очевидно, че се налага по необходимост намаляване или увеличаване на наказанието, макар и то да е определено в рамките на закона. Когато размерът му не се отклонява съществено от съответстващия размер, наложеното наказание не е явно несправедливо и не се налага изменението му. По тези съображения в конкретния случай не е налице такава явна несправедливост на наказанието, потвърдено от РС – Севлиево. Същото е в минималния размер и е достатъчно за поправянето и превъзпитанието на нарушителя, както и за изпълнението на останалите цели на закона по чл. 12 от ЗАНН. Така е преценил и районният съд, за да стигне до единствения правилен и законосъобразен извод, че нарушителят следва да изтърпи наказанието в неговия минимален размер. Същото е съобразено както с характера и тежестта на конкретно извършеното деяние, така и с качеството и личността на нарушителя. Правилно са отчетени конкретните обстоятелства по случая и са съобразени обстоятелствата по чл. 27, ал. 2 от ЗАНН, въз основа на което наказанието е определено към неговия минимален размер по закон, което настоящият състав намира за справедливо. Нарушението е типично за вида си и не разкрива по-ниска степен на обществена опасност в сравнение с други такива нарушения. Споделят се изводите на РС за липса на основание за приложение на чл. 28 от ЗАНН.

По изложените съображения съдът намира касационната жалба за неоснователна. При правилно установена фактическа обстановка, направените изводи от районния съд са правилни, поради което обжалваното съдебно решение следва да бъде оставено в сила.

При този изход на спора и предвид своевременното искане на ответника по касация за присъждане на разноски, на основание чл. 63д, ал. 4 и 5 от ЗАНН в полза на Регионална дирекция по горите – Велико Търново следва да се присъдят разноски за юрисконсултско възнаграждение за настоящата инстанция, на основание чл. 27е от Наредбата за заплащане на правната помощ, в размер на 66,47 евро, равняващи се на 130 лева.

 

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, вр. чл. 63в от ЗАНН, Административен съд – Велико Търново, първи касационен състав

Р Е Ш И:

 

ОСТАВЯ В СИЛА Решение №103/19.11.2025 г. по АНД № 276/2025 г. по описа на Районен съд – Севлиево.

ОСЪЖДА З. П. А., [ЕГН] от [населено място] да заплати на Регионална дирекция по горите – Велико Търново разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 66,47 евро (шестдесет и шест евро и четиридесет и седем цента).

РЕШЕНИЕТО е окончателно.