Производството е по реда на чл. 166, ал. 4, вр. ал. 2 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), вр. чл. 172, ал. 6 от Закона за движение по пътищата (ЗДвП).

Образувано е по жалба на В. В. Т., срещу Заповед за прилагане на принудителна административна мярка (ПАМ) № 25-0246-000254/23.10.2025 г., издадена от младши автоконтрольор при РУ - Ботевград, с която на жалбоподателя е наложена ПАМ по чл. 171, т. 1, б. „з" от ЗДвП – временно отнемане на СУМПС до решаване въпроса за отговорността, но не повече от 6 месеца.

Жалбоподателят претендира да бъде спряно предварителното изпълнение. Излага конкретни съображения в подкрепа на искането си, а именно: работи като началник смяна в участък „добивен“ в „Елаците“ като охранява работния процес и безопасността по време на трудовия процес, както и това, че работата му е пряко свързана с наличието на шофьорска книжка, доколкото работното място се намира в производствения цех в местността „Кози дол“ между [населено място] и [населено място]. До там няма организиран транспорт, съответно не би могъл да отиде до работа, а оттам и притеснение за издръжката на семейството му. Сочи още че е обществено ангажиран и че е картотекиран в честния ОФК Етрополе, което предполага използване на МПС.

В подкрепа на изложеното, прилага трудов договор № 132/16.11.2022 г.

Искането за спиране е допустимо, но по същество е неоснователно.

Съгласно приложимата разпоредба на чл. 172, ал. 6 от ЗДвП обжалването на заповедите за прилагане на ПАМ не спира изпълнението им. Когато законът разпорежда предварителното изпълнение на определена категория актове, той презумира съществуването на една, повече или на всички предпоставки по чл. 60 от АПК. Същевременно презумпцията по чл. 172, ал. 6 от ЗДвП за наличието на условия, обосноваващи предварителното изпълнение на административния акт, не е необорима. Специалният закон не предвижда основанията за спиране изпълнението на визираните в чл. 172, ал. 1 от ЗДвП заповеди, за които е дерогирал суспензивния ефект на жалбата, поради което по аналогия и с оглед препратката на чл. 172, ал. 5 от ЗДвП се прилага нормата на чл. 166, ал. 2, вр. ал. 4 от АПК.

Във всеки конкретен случай съдът, разглеждащ искането за спиране по чл. 166, ал. 2 от АПК на актове по чл. 172, ал. 1 от ЗДвП, преценява дали незабавното изпълнение може да причини значителна или трудно поправима вреда на адресата, която да бъде противопоставена на презумираните предпоставки по чл. 60, ал. 1 от АПК. Предпоставките, при които съдът може да спре предварителното изпълнение, са нови факти и обстоятелства, поради които самото предварително изпълнение би могло да причини значителна или трудно поправима вреда на оспорващия.

Доказателствената тежест за тези нови факти и обстоятелства и въздействието им върху правната сфера на адресата на акта е негова. За да бъде спряно предварителното изпълнение, жалбоподателят следва да заяви и докаже вида и вероятността за настъпване на твърдените от него вреди от изпълнението, за да се прецени дали са значителни като основание за спирането му, тоест следва да установи, че от допуснатото по закон предварително изпълнение ще последва значителна или трудно поправима вреда или че ще бъде засегнат особено важен негов интерес.

В случая жалбоподателят декларативно сочи, но не установява по категоричен начин нито вероятното настъпване на визираните по-горе обстоятелства, нито техния характер на значителни и трудно поправими вреди, с които да обоснове основателността на искането си за спиране на предварителното изпълнение.

Но дори да се разгледат доводите на жалбоподателя, свързани със наличието на значителна и трудно поправима вреда поради посочените затруднения, те не могат да се противопоставят на допуснатото по силата на закона предварително изпълнение, на публичният интерес, в защита на който законодателят е допуснал предварително изпълнение по силата на закона.

Тези причини са лични (житейски) и не опровергават, не надделяват над мотивите, дали основание на законодателя за допускане на предварителното изпълнение на този вид актове. Евентуално причинените вреди (имуществени/неимуществени), каквито биха настъпили в резултат на невъзможността жалбоподателят да управлява МПС и да извършва някаква дейност, нямат характер на непоправими, а дори и жалбоподателят да е понесъл такива вреди, те подлежат на обезщетяване, ако се установят основания за незаконосъобразност на оспорената Заповед за прилагане на ПАМ.

В случая отнемането на СУМПС е постановено като превантивна мярка, именно с оглед непосредствената цел за ограничаване на евентуално противоправно поведение и обезпечаване на положителните действия на субекта на правоотношението.

Така мотивиран и на основание чл. 166, ал. 4, вр. ал. 2 от АПК, вр. чл. 172, ал. 6 от ЗДвП, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ОТХВЪРЛЯ искането на В. В. Т., срещу Заповед за прилагане на принудителна административна мярка № 25-0246-000254/23.10.2025 г., издадена от младши автоконтрольор при РУ – Ботевград.

Определението може да бъде обжалвано с частна жалба в 7-дневен срок от получаването му пред Върховния административен съд.