Производството е по реда на чл. 145 и сл. от АПК, вр. с чл. 172, ал. 5 от Закона за движение по пътищата/ЗДвП/.

Образувано е по жалба на С. С., като управител на „Събеви консулт“ ЕООД от гр. В. Търново, срещу Принудителна административна мярка – преместване на МПС на основание чл. 171, т. 5, б. „б“ от ЗДвП, наложена от полицейски служител при ОДМВР – В. Търново и обективирана в съставения Констативен протокол №00373/14.02.2026г. от служител на „Организация на движението, паркинги и гаражи”/ОДПГ/ ЕООД – гр. В. Търново.

Жалбоподателят счита, че оспорваната ПАМ е нищожна и незаконосъобразна, тъй като е издадена без да е спазена изискуемата по закон форма на административните актове, както и в нарушение на разпоредбите на ЗДвП. Моли съда да обяви за нищожна, респ. да отмени обжалваната принудителна мярка, като издадена от некомпетентен орган и при липса на извършено нарушение по ЗДвП. Претендира за присъждане на разноски по производството.

Ответникът по жалбата – младши автоконтрольор в сектор „Пътна полиция“ при ОД на МВР – В. Търново, не е взел становище по нея.

Съдът, като прецени оспорвания административен акт, взе предвид становищата на страните и представените по делото доказателства, приема за установено следното:

Между страните по делото не е било спорно, а и от събраните по делото доказателства се установява, че на 14.02.2026г., около 12,15 часа на ул. „Козлодуй” в гр. В. Търново, е бил принудително преместен лек автомобил „Ситроен С2” с рег. №[рег. номер], собственост на „Събеви консулт“ ЕООД с помощта на специализиран автомобил на „Организация на движението, паркинги и гаражи /ОДПГ/“ ЕООД, при отсъствие на представител на дружеството собственик. Срещу така наложената ПАМ е била подадена жалба вх. №АСД-02-66/26.02.2026г. по описа на „ОДПГ“ ЕООД – В. Търново.

Съдът намира жалбата срещу принудителна административна мярка по чл. 171, т. 5, б. „б” от ЗДвП, за процесуално допустима. Събраните по делото доказателства сочат на наличие на основание за прилагане на принудителна административна мярка по чл. 171, т. 5, б. "б" от ЗДвП, за която в закона не е предвидена писмена форма. При условие, че ПАМ по чл. 171, т. 5, б. "б" от ЗДвП е неформален акт, в случая наличието на издадена такава мярка не се спори от страните по делото, както се обосновава и от събраните по делото доказателства – съставеният констативен протокол №00373/14.02.2026г., разписка за предаване на автомобил от същата дата, докладна записка от инспектор ПНП-ППС и докладна записка от полицейски служител, разпоредил преместването. Видно от събраните по делото доказателства, на 14.02.2026г. е била издадена ПАМ по реда на чл. 171, т. 5, б. „б” от ЗДвП – преместване на паркирано пътно превозно средство без знанието на неговия собственик или на упълномощения от него водач за автомобил, наложена с разпореждане на полицейски орган – мл. автоконтрольор в сектор „Пътна полиция“ при ОД на МВР – В. Търново. Последното се потвърждава както от съдържанието на посочения констативен протокол, от докладната записка на служителя от „ОДПГ“ ЕООД, съставил констативния протокол, така и от изявлението на органа/мл. автоконтрольор в сектор „Пътна полиция“ при ОД на МВР – В. Търново/, който е подписал протокола след текста “Разпоредил преместването“. По този начин обективирана волята на органа, наложил оспорваната мярка, недвусмислено сочи него за издател на акта, с който се налага мярката, поради което и той е конституиран като ответник по делото, независимо от първоначалните твърденията в жалбата, че ПАМ е наложена от служител на „ОДПГ“ ЕООД. Служител на „ОДПГ“ ЕООД е изготвил констативния протокол с №00372/14.02.2026г., т.е. извършил действия по създаването на доказателствено средство, което обективира действията по налагането на ПАМ. Това обаче не бива да се смесва със самото издаване на разпореждането за налагане на ПАМ, което действие е съвсем отделно и предхожда времево изготвянето на констативния протокол. Жалбата е подадена на 26.02.2026г. чрез „ОДПГ“ ЕООД, в срока по чл. 149, ал. 1 от АПК, от надлежна страна/собственик на МПС, което е преместено принудително/ и при наличие на правен интерес от оспорване.

Разгледана по същество, жалбата е основателна.

Съдът намира че оспорваната ПАМ е издадена от компетентен орган, като изложените от жалбоподателя възражения в обратната насока са неоснователни. На първо място следва да се посочи, че принудителната мярка е наложена с разпореждане на полицейски орган, а не служител в „ОДПГ“ ЕООД. Съгласно разпоредбата на чл. 168, ал. 1 от ЗДвП определените от министъра на вътрешните работи длъжностни лица от службите за контрол и/или длъжностни лица, определени от собствениците или администрацията, управляваща пътя, могат да преместват или да нареждат да бъде преместено паркирано пътно превозно средство на отговорно пазене на предварително публично оповестено място без знанието на неговия собственик или на упълномощения от него водач. В случая разпореждането за налагане на ПАМ е издадено от полицейски служител, който заема длъжност, която е сред кръга на лицата, оправомощени съгласно цитираната разпоредба да издават принудителните административни мерки по чл. 171, т. 5 от ЗДвП. В разпоредбата на чл. 172, ал. 1 от ЗДвП не са посочени изрично мерките по б. „б“ на чл. 171, т. 5 от ЗДвП като тези, за които цитираната разпоредба изисква да се налагат със заповед на ръководителите на службите за контрол по този закон или на оправомощени от тях лица. Следователно компетентността за налагане на тези мерки принадлежи на лицата, отграничени съгласно разпоредбата на чл. 168, ал. 1 от ЗДвП и сред кръга на които попада ответникът. Това се установява от представените по делото часови график за работа на нарядите от КПД в сектор „Пътна полиция“ при ОДМВР – В. Търново и докладната записка, изготвена от полицейският служител, разпоредил преместването на процесното МПС.

От тях е видно, че ответникът е надлежно оправомощен на налага ПАМ от вида на процесната, а лицето посочено като мл. автоконтрольор е заемало такава длъжност и е изпълнявало служебните си задължения на 14.02.2026г.

Както беше споменато, липсата на писмена форма на акт от посочената категория не е основание за неговата незаконосъобразност или нищожност. Такава форма задължително се изискваше по общата клауза за издаването на индивидуалните административни актове по отменения ЗАП – чл. 15. С реформата в административното правосъдие и факта на установяването на действията и бездействията на административния орган като предмет на обжалване, по арг. от чл. 21, ал. 1 АПК, законът очевидно снема от определена категория актове/вкл. тези по чл. 171, т. 5, б. "б" от ЗДвП/ изискването за писмена форма по чл. 59, ал. 2 АПК, като задължава съда да се произнесе по материалната им законосъобразност. Съгласно чл. 172, ал. 1 от ЗДвП изброените в нормата ПАМ се прилагат с мотивирана писмена заповед от ръководителите на службите по контрол, а обжалването на тези заповеди е по реда на АПК. Доколкото в цитираната правна норма не е спомената хипотезата на чл. 171, т. 5, б. "б" от ЗДвП и по аргумент на противното, следва да се приеме, че ПАМ в тази хипотеза не се извършва чрез нарочна заповед, а с нареждане на съответните оправомощени лица. Отделно от това съобразно предвидената в чл. 64, ал. 2 от ЗМВР възможност за издаване на устни разпореждания от полицейските органи, не съществува пречка мярката да бъде наложена с устно разпореждане. Ето защо, доколкото наложената ПАМ съставлява неформален акт, с устното й издаване е спазена предвидената от закона форма. При условие, че ПАМ по чл. 171, т. 5, б. "б" от ЗДвП е неформален акт, то нарушението на предписаната от закона форма не може да бъде третирано като основание за незаконосъобразността й, респ. разпоредбата на чл. 140, вр. с чл. 59, ал. 2, т. 7 АПК е неприложима. Поради това оспорваният административен акт е валиден.

Принудителната административна мярка - преместване на превозното средство без знанието на собственика, е изключително сериозно въздействие върху гарантираното от Конституцията неприкосновено право на частна собственост. Нарушението на забрана за паркиране на определено място, като административно нарушение, е основание за налагане на административно наказание на основание чл. 186 във вр. с чл. 183, ал. 2, т. 1 ЗДвП. Но това нарушение само по себе си не е достатъчно, за да се приложи принудителната мярка – преместване на превозното средство без знанието на водача. Не случайно законодателят е създал една изключителна ограниченост на ситуациите, при които е допустима тази пряко въздействаща върху правото на неприкосновеност на личната собственост мярка.

Разпоредбата на чл. 171, т. 5, б. "б" ЗДвП съдържа три различни хипотези, при наличието, на които законодателят е дал право на компетентните органи да налагат принудителна административна мярка преместване на пътното превозно средство без знанието на собственика. Първата е, когато превозното средство е паркирано в нарушение на правилата за движение на места, обозначени с неподвижен пътен знак, предупреждаващ за принудително преместване на паркирано превозно средство. Втората, когато превозното средство е паркирано по начин, който създава опасност за другите участници в движението. И третата, когато паркираното средство прави невъзможно преминаването на другите участници в движението. В конкретния случай, съгласно съставения констативен протокол №00373/14.02.2026г. и докладната записка от „инспектор ПНП-ППС“ при „ОДПГ“ ЕООД/стр. 18 от делото/ автомобилът на оспорващия и бил паркиран в нарушение на правилата за движение – на място, където превозното средство създава опасност или е пречка за движението или закрива от другите участници в движението пътен знак или сигнал, чл. 98, ал. 1 ,т. 1 от ЗДвП.

Следователно обжалваната ПАМ е наложена на основание чл. 171, т. 5, б. „б“, пр. първо от ЗДвП.

В този смисъл, спорно по делото е именно обстоятелството дали процесният лек автомобил е бил паркиран в нарушение на правилата за движение, в настоящия случай в нарушение на цитираните разпоредби на чл. 98, ал. 1, т. 1 от ЗДвП. Последното обаче не е установено по делото.

По делото не са представени веществени доказателства/фотоснимки/, на които е бил заснет автомобилът на жалбоподателя преди и по време на преместването. Видно от констативния протокол, точно тази хипотеза на чл. 98, ал. 1, т. 1 от ЗДвП е основанието да се наложи оспорваната ПАМ. В конкретния случай, разпоредбата на чл. 171, т. 5, б. „б“ от ЗДвП изисква паркираният автомобил да е създавал опасност/предложение второ/ или да е правил невъзможно преминаването на другите участници в движението/предложение трето/ за да бъде преместен автомобилът. С други думи самото нарушение на някоя от хипотезите на чл. 98, ал. 1, т. 1 от ЗДвП не е самостоятелно основание за налагане на ПАМ в случаи като този, а се изисква това нарушение да е довело до последиците, посочени в чл. 171, т. 5, б. „б“ от ЗДвП. Именно това не е доказано по делото. Извън констативния протокол, обективиращ оспорваната ПАМ и докладната записка, няма други доказателства досежно релевантното за спора обстоятелство къде точно се е намирал автомобилът на оспорващия. Следва да се посочи също така, че самата докладна записка не е надлежно доказателствено средство, тъй като не обективира нито свидетелски показания, дадени по реда на ГПК, вр. с чл. 144 от АПК, нито съдържа писмени обяснения, адресирани до органа, водещ административното производство. Ето защо само въз основа на нея не може да се обоснове от фактическа страна извод за извършено нарушение по ЗДвП и наличие на обстоятелства по чл. 171, т. 5, б. „б“ от ЗДвП. Други доказателства по делото не са представени.

Съгласно разпоредбата на чл. 170, ал. 1 от АПК административният орган и лицата, за които оспореният административен акт е благоприятен, трябва да установят съществуването на фактическите основания, посочени в него, и изпълнението на законовите изисквания при издаването му. Фактическите основания за налагането на ПАМ не са установени по делото, поради което наложената принудителна административна мярка е издадена в нарушение на материалния закон, поради което следва да бъде отменена.

При този изход на спора основателна се явява претенцията на дружеството жалбоподател за присъждане на разноски. Съдът следва да осъди ОДМВР – В. Търново съгласно § 1 ,т. 6 от ДР на АПК да заплати на жалбоподателя направените и доказани разноски в процеса, представляващи заплатена държавна такса в размер на 12,78€.

Водим от горното и на основание чл. 172, ал. 2 от АПК, Административният съд – В. Търново, ІІ-ри състав

 

РЕШИ:

 

ОТМЕНЯ по жалба на „Събеви консулт“ ЕООД от гр. В. Търново Принудителна административна мярка – преместване на МПС на основание чл. 171, т. 5, б. „б“ от ЗДвП, наложена от мл. автоконтрольор в сектор „Пътна полиция“ при ОДМВР – В. Търново и обективирана в съставения Констативен протокол №00373/14.02.2026г. от служител на „Организация на движението, паркинги и гаражи” ЕООД – гр. В. Търново.

ОСЪЖДА ОД на МВР – В. Търново да заплати на „Събеви консулт“ ЕООД от гр. В. Търново разноски по делото в размер на 12,78 евро/дванадесет евро и седемдесет и осем цента/.

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.