Производството е по реда на чл. 145 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във вр. с чл. 118 и чл. 117, ал. 1, т. 2, б. „Б“ от КСО.

 

То е образувано на основание изпратена от ТП на НОИ – Велико Търново жалба от Х. А. И. от с. Константин, общ. Елена против Решение № 1040-04-4/14.01.2026 г. на директора на ТП на НОИ – Велико Търново, с което е отхвърлена негова жалба срещу Разпореждане № 041-00-3426-3/24.11.2025 г. на ръководителя на осигуряването за безработица, с което му е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица по чл. 54а от КСО.

Решението се оспорва от жалбоподателя и процесуалния му представител като издадено в нарушение на процесуалния и материалния закон. Оспорва се компетентостта на ответника са разгледа подаденото от И. заявление за обезщетение за безработица, което се твърди, е следвало да се препрати в Германия, след като органът счита, че това е държавата – компетентна по въпроса и дължаща обезщетението. Развити са съображения, че обичайното пребиваване на жалбоподателя към момента на искането за отпускане на обезщетение за безработица е в България, а след прекратяването на трудовото му правоотношение в ФРГермания жалбоподателят не поддържа никаква друга връзка в тази държава и намерението му е да живее в РБългария, където има адресна регистрация той и семейството му, и където притежава недвижим имот и банкови сметки. По тези съображения, доразвити от процесуалния му представител в съдебно заседание и писмени бележки, от съда се иска да отмени решението и да върне преписката за ново произнасяне със задължителни указания да се отпусне претендираното обезщетение за безработица. Претендира се присъждане на направените разноски.

Ответната страна – директорът на Териториално поделение на Национален осигурителен институт – Велико Търново, чрез процесуалния си представител, оспорва жалбата като неоснователна. В представена писмена защита излага подробни доводи, че държавата на пребиваване на жалбоподателя през периода на последната му осигурена заетост за времето е Германия и там същият е следвало да потърси обезщетението, претендирано по това дело. Претендира присъждането на юрисконсултско възнаграждение.

 

Въз основа на събраните по делото доказателства, съдът прие за установена следната фактическа обстановка:

Х. А. И. от с. Константин, общ. Елена е поискал отпускане на парично обезщетение за безработица (ПОБ) чрез подаване до директора на ТП на НОИ - Велико Търново на Заявление с вх. № 041-00-3426 от 06.10.2025 г., в което е заявил период на последна трудова заетост от 01.10.2019 г. до 30.09.2025 г. в Германия.

Във връзка с необходимостта от събиране на доказателства, производството по това заявление е спряно с Разпореждане № 041-00-3426-1 от 07.10.2025 г. във връзка с необходимостта да се провери декларирания от лицето период на осигуряване в чужбина.

Със заявление от 15.10.2025 г. И. е посочил последна трудова заетост от 01.10.2019 г. до 30.09.2025 г. в Германия, като е декларирал, че по това време и съпругата му също е живеела с него в държавата по последната заетост, а останалата част от роднините му са живели в България, където притежавал собствено жилище. Декларирал е и, че през периода на заетост в чужбина е живял под наем, там са плащани данъците върху доходите му, връщал се е веднъж годишно в България по причини отпуска. Отрекъл е да има намерение да остане за постоянно в държавата по последна заетост в чужбина.

От администрацията е извършен електронен обмен на социално осигурителна информация между България и ЕС, в резултат на който е получен документ СЕД Н006 – отговор на искането за информация за пребиваване. Със същия е установен периода на осигурена заетост по законодателството на Германия от 01.10.2019 г. до 30.09.2025 г., като изрично в същия документ като държава на пребиваване на И. е посочена Германия, вкл. е посочена и институцията в тази страна, отговорна за обезщетенията за безработица, а именно Employment Agency Dortmund с идентификационен номер DA:BA 33300.

След получаването на отговора на искането за информация за пребиваваненето, производството е възобновено с Разпореждане № 041-00-3426-2 от 18.11.2025 г.

При тази фактическа обстановка от ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Велико Търново е издадено разпореждане № 041-00-3426-3/24.11.2025 г., с което на основание чл. 54ж, ал. 1, вр. чл. 11, § 3, б. "а" и чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. е отказано отпускането на парично обезщетение за безработица по чл. 54а от КСО. Административният орган е изложил мотиви, че с получения структуриран електронен документ за жалбоподателя е удостоверено, че Германия е държава на пребиваване и предвид, че през последния период на заетост Република България не е държавата на пребиваване, то съгласно чл. 61 и чл. 65, § 2 и § 5, б. „а“ от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. няма основание да се извършва преценка на право на парично обезщетение за безработица по българското законодателство.

Разпореждането е било оспорено от Х. А. И. пред директора на ТП на НОИ – Велико Търново, който го е потвърдил с решение № 1040-04-4/14.01.2026 г. С жалбата по административен ред са били представен нотариални актове от 1990 г. и от 07.02.2022 г., съгласно които К. Д. К. и К. К. К. продават на съпругата на жалбоподателя К. Х. Х. недвижим имот в с. Константин, представляващ дворно място и жилищна сграда с плевник и навес, удостоверение за настоящ адрес, за граждански брак и за родствени връзки, както и извлечение от банкова сметна на жалбоподателя. Решаващият орган е изложил съображения, че продължителността на заетостта на жалбоподателя в Германия, работата му там, предстоят му със съпругата му подкрепят декларираното и чрез СЕД от немска страна обстоятелство, че Германия е държавата по пребиваването на лицето и това изключва получаването на обезщетение за безработица в България. Според ответника обстоятелствата, че жалбоподателят има постоянен и настоящ адрес и че притежава недвижим имот в България, са неотносими при определяне на пребиваването му, тъй като последващото намерение, след прекратяването на осигуряването на лицето да се завърне в България е ирелевантно, тъй като значение за извода за компетентна администрация се извършва към момента на прекратяването на дейността и осигуряването.

Недоволен от решението, жалбоподателят го е оспорил пред съда с жалба, подадена чрез ответника на 26.01.2026 г.

В хода на съдебното производство са приети доказателствата от административната преписка. Ответникът е представил допълнително справка относно регистрираните трудови договори на жалбоподателя в РБългария. По искане на жалбоподателя са изслушани показанията на – сестра на съпругата на жалбоподателя и на неговия син. Свидетелите сочат, че жалбоподотелят живял в Германия със супрагата си години наред, като той работел като шофьор през цялото време при един работодател на договор на постоянна работа, а жена му – като камериер в хотели. Живеели в един и същи град под наем, като се прибирали в България веднъж годишно. Нямат намерение да живеят в чужбина. В Германия отишли да работят, защото имали да връщат кредит за сома си в България, със съзнанието да се приберат в България. Имотът го купили, за да се върнат да живеят тук един ден. Живеят в с. Константин, помагат на пълнолетните си деца и на малките си внуци.

 

При така установената фактическа обстановка съдът прави следните изводи:

Жалбата е процесуално допустима като подадена срещу акт, който негативно засяга интереса на жалбоподателя в предвидения от закона преклузивен срок, след изчерпване на фазата на административния контрол. Разгледана по същество е неоснователна, по следните съображения:

При извършената служебна проверка се установи, че оспореното решение е издадено от компетентен орган. Спазено е изискването за форма с оглед разпоредбите на чл. 117, ал. 3 и ал. 5 от КСО вр. чл. 59 АПК, като решаващият орган е изложил мотиви, обосноваващи изводите му за неоснователност на подадената пред него жалба. Тези съображения важат и за разпореждане №041-00-3426-3/24.11.2025 г. Не се установява при издаването на тези актове да са допуснати съществени процесуални нарушения.

По приложението на материалния закон:

Европейското право определя общите правила и принципи, които трябва да бъдат спазвани от всички национални органи, институции за социална сигурност и от съда, при прилагането на националните закони, като към настоящия момент тези общи правила и принципи се съдържат в Регламент (ЕО) № 883/2004, както и в Регламент (ЕО) № 987/2009.

С Регламент (ЕО) № 883/2004 г. са въведени материалноправните правила, принципи и разпоредби в сферата на координацията на системите за социална сигурност на държавите членки. Механизмът на координация на системите за социална сигурност, включващ и обезщетенията за безработица, се основава на четири основни принципа: определяне на приложимото законодателство; равенство в третирането; сумиране на периоди на заетост, осигуряване или пребиваване и износ на обезщетения. Общото правило за определяне на приложимото законодателство, валидно и по отношение на обезщетенията за безработица, е формулирано в чл. 11, § 3 от Регламента. В буква "а" от тази разпоредба е посочено правилото, касаещо наетите лица, какъвто е бил настоящия жалбоподател и това правило гласи, че спрямо лице, осъществяващо дейност като наето или като самостоятелно заето лице в една държава – членка се прилага законодателството на тази държава членка. Специални правила, представляващи изключения от общия принцип, че държавата членка по последна заетост като компетентна държава отговаря за предоставянето на обезщетения за безработица, са регламентирани в чл. 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г.

Нормата на чл. 65, § 2 от цитирания Регламент гласи, че напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване. Без да се засяга член 64, напълно безработно лице може, като допълнителна мярка, да се постави на разположение на службите по заетостта в държавата-членка, в която то последно е осъществявало дейност като заето или като самостоятелно заето лице. Безработно лице, без да е пограничен работник, което не се върне в неговата държава-членка по пребиваване, се поставя на разположение на службите по заетостта на държавата-членка, чието законодателство за последно е било подчинено.

Съгласно чл. 65, § 5 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. a) Безработното лице по първото и второто изречение на параграф 2 получава обезщетения в съответствие със законодателството на държавата-членка по пребиваване както ако спрямо него се е прилагало това законодателство по време на последната му дейност като заето или като самостоятелно заето лице. Тези обезщетения се предоставят от институцията по пребиваване. б) Въпреки това, работник, без да е пограничен работник, на когото са били отпускани обезщетения за сметка на компетентната институция на държавата-членка, на чието законодателство е бил подчинен при завръщането си в държавата-членка по пребиваване първо получава обезщетения в съответствие с член 64, като получаването на обезщетения в съответствие с буква а) се спира за периода през който той получава обезщетения съгласно законодателството, на което последно е бил подчинен.

Безспорно е, че като лице с българско гражданство Х. И. попада в персоналния обхват на Регламент (EО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година за координация на системите за социално осигуряване /Регламент 883/2004/ съгласно чл. 2, § 1 от същия. Съгласно чл.65, § 2 от Регламента същият има качеството на напълно безработен непограничен работник и може да избира да претендира обезщетение за безработица по законодателството на компетентната държава по последната заетост /в случая Германия/ или по законодателството на държавата, в която постоянно пребивава, като се твърди, че това е Република България. В случая И. е избрал втория вариант.

Според легалната дефиниция, дадена в чл. 1, § 3, б. "й" от Регламент (EО) № 883/2004, "пребиваване" означава мястото, където лицето обичайно пребивава, а според определението на б. "к" "престой" означава временно пребиваване. Критерии за определяне на мястото на обичайно пребиваване на лицето са регламентирани в чл. 11, § 1 от Регламент (ЕО) № 987/2009 (регламента по прилагането). Според тази норма 1. При различия в становищата на институциите на две или повече държави-членки относно определяне на пребиваването на лице, за което се прилага основният регламент, тези институции установяват с взаимно съгласие центъра на интересите на съответното лице въз основа на цялостна оценка на наличната и информация относно релевантните факти, които може по целесъобразност да включват: а) продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави-членки; б) положението на лицето, включително: i) естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, по-специално мястото, където обичайно се упражнява тази дейност, постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост; ii) семейното положение и роднинските връзки на лицето; iii) упражняването на неплатена дейност; iv) когато става въпрос за студенти, източникът на техните доходи; v) жилищното положение на лицето, по-специално доколко е постоянен характерът му; vi) държавата-членка, в която се счита, че лицето пребивава за целите на данъчното облагане. 2. Когато съобразяването на различните критерии, основаващи се на приложимите факти, посочени в параграф 1, не води до постигане на съгласие между съответните институции, намерението на лицето, което произтича от тези факти и обстоятелства, особено причините за преместването на лицето, се приемат за решаващи при определяне на действителното място на пребиваване на това лице (§ 2).

Така въведеното изброяване на критериите е примерно, а не изчерпателно и зависи от конкретните фактически установявания, свързани с определяне на действителното място на пребиваване на лицето.

В съответствие с цитираните правила и с оглед на събраните в хода на делото доказателства, настоящият съд намира, че в периода на последната заетост на жалбоподателя в Германия това е била и държавата по пребиваването му, както правилно е приел и административният орган. За да достигне до този извод съдът отчита следните обстоятелства: Жалбоподателят е живял в Германия за дълъг период от време – 6 години, заедно със съпругата си, където имат адресна регистрация, като е осъществявал там на практика непрекъсната трудова дейност, която не е била прекъсвана от периоди на заетост в България, а завръщанията му в България са били спорадични и за почивка. Тези факти сочат на трайно (обичайно) установяване в държавата по заетост Германия като обстоятелствата, че през периода на заетост негови роднини се намирали в България, както и че притежава жилище в страната, от което следвало и намерението му да се завърне в държавата по произход, не променят горния извод. Следва да се посочи, че намерението на лицето, като критерий за определяне на пребиваването е относимо тогава, когато няма възможност едната институция да определи еднозначно държавата по пребиваване, по време на последната заетост и наличието на разногласие в становищата на институциите на двете държави, а настоящият случай не е такъв. Наличието на роднини в България не обосновава извод, че държавата по пребиваване е Република България, тъй като тази преценка се извършва обвързано с осъществяваната трудова дейност и при данни, че лицето работи от дълги години в Германия, то не може да се приеме, че държава по пребиваване за целите на настоящото производство е Република България. Горепосоченият период от време от 6 години е достатъчно продължителен, за да обоснове стабилна връзка между лицето и съответната държава и се явява индикатор за връзката с тази държава (в този смисъл становището на ЕК по дело С-30/22), съответно България, макар и явяваща се държава по произход, не може да бъде определена като държава по пребиваване на лицето по смисъла на регламента.

По отношение наличието на недвижим имот на територията на Република България - собственост на жалбоподателя отново следва да се отбележи, че това обстоятелство също не е основополагащо за определянето на центъра на жизнените й интереси. Пределно ясно е, че едно лице може да притежава недвижими имоти на територията на няколко различни държави, като в подкрепа на това становище е и изводът на СЕС, че придобиването на апартамент в дадена държава и преместването в този апартамент на личните вещи на лицето е напълно възможно, без въпросното лице да се премести в тази държава (в този смисъл решение по дело Commission v Petrilli - Т-143/09).

Свидетелските показания също не могат да доведат до различен извод, тъй като от същите се установява единствено намерението на лицето да се установи трайно в България. В тази връзка обаче следва да се посочи, че релевантни за определяне на държавата-членка по пребиваване на лицето са обстоятелствата към момента на последната му заетост, а не след това. А както вече се посочи по-горе, обсъдените по-горе релевантни обстоятелства не установяват по категоричен начин, че България се явява държава-членка по пребиваване за жалбоподателя при прекратяване на трудовата му дейност в Германия, респ. че в тази държава-членка са и центъра на интересите му по време на последната му трудова заетост.

При така установеното съдът счита, че в случая не е налице изключението по чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004. За да е налице хипотезата на посочената норма, следва безработното лице, каквото безспорно е жалбоподателят, по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице, да е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната (държавата по заетост), която в случая е Германия. В случаи като настоящия, когато държавата по заетост се явява и държава по пребиваване за периода на последната заетост, разпоредбата на чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, по силата на която изплащането на обезщетението за безработица се прехвърля от държавата по заетост върху държавата по пребиваване, не намира приложение. В смисъла на гореизложеното са и съображенията на Административната комисия за координация на системите за социална сигурност в съображение 9 от Решение № U2/12.06.2009 г., според който не би било приемливо, ако поради твърде широко тълкуване на понятието "пребиваване" се наложи приложното поле на член 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004 да бъде разширено до всички лица, които осъществяват определена относително стабилна дейност като заети или самостоятелно заети лица в определена държава-членка и са оставили семействата си в държавата си на произход /а в случая дори и последното не е налице/. В тази връзка е и Определение по дело С-30/22, по което Съдът на ЕС приема, че чл. 65, § 2 от Регламент № 883/2004 трябва да се тълкува в смисъл, че не се прилага към положение, в което дадено лице подава заявление за получаване на обезщетения за безработица до компетентния орган на държава-членка, в която не е завършило периоди на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост и на територията, на която се връща след завършен период на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост в друга държава-членка, в която то е пребивавало, по смисъла на тази разпоредба, през целия този период. С оглед даденото тълкуване на СЕС, отнесено към настоящия случай, доколкото последната трудова заетост на жалбоподателя за непрекъснат период от 6години е в Германия, където е пребивавал със съпругата си във връзка с дейността им, завръщането му в държавата по произход (България) и заявяването пред съответния компетентен орган на тази държава, на обезщетение за безработица, не съответства на положението, визирано в чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004. Този извод се подкрепя и от представения по делото чрез електронен обмен на социално осигурителна информация между България и ЕС, документ СЕД Н006 – отговор на искането за информация за пребиваване от Германия, чието съществуване неоснователно се отрича от оспорващия. Със същия е установен периода на осигурена заетост по законодателството на Германия от 01.10.2019 г. до 30.09.2025 г., като изрично в този документ като държава на пребиваване на И. е посочена Германия, вкл. е посочена и институцията в тази страна, отговорна за обезщетенията за безработица, а именно Employment Agency Dortmund с идентификационен номер DA:BA 33300.

По аргумент от горното, неотносимо се явява позоваването от страна на жалбоподателя на некомпетентност на ответната администрация, която е такава, след като е сезирана, а въпросът дали искането е основателно е въпрос по съществото на спора за трайно пребиваване на лицето към момента на прекратяване на последната му заетост, а не за местна компетентност.

 

Изложените до тук съображения, обосновават крайния извод за законосъобразност на оспорения административен акт. При това положение жалбата като неоснователна следва да бъде отхвърлена.

При този изход от спора е основателно искането на ответника за присъждане на юрисконсултско възнаграждение, което съдът на основание чл. 143, ал. 3 от АПК в съответствие с чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредба за заплащането на правната помощ определя в размер на 50 евро съобразно фактическата и правно сложност на делото и обема на извършената работа от процесуалния представител на ответника.

 

Воден от горното и на основание чл. 173, ал. 2 от АПК, съдът

 

Р Е Ш И :

 

ОТХВЪРЛЯ жалбата на Х. А. И. от с. Константин, общ. Елена против Решение № 1040-04-4/14.01.2026 г. на директора на ТП на НОИ – Велико Търново, с което е отхвърлена негова жалба срещу Разпореждане № 041-00-3426-3/24.11.2025 г. на ръководителя на осигуряването за безработица.

ОСЪЖДА Х. А. И. от с. Константин, общ. Елена, с [ЕГН], да заплати на Териториално поделение на Национален осигурителен институт – Велико Търново сумата от 50 /петдесет/ евро, представляваща разноски по делото.

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване съгласно чл. 119, вр. чл. 117, ал. 1, т. 2, б. "б" от КСО.