Производството е по реда на чл. 145 – 178 от АПК, вр. чл. 44, ал. 1 от ЗЧРБ.

Делото е образувано е по жалба подадена от С. Д. М., [ЛНЧ], чрез адв. Я. Г. от САК, срещу Заповед рег. № 4379 ПАМ – 332/05.08.2025 г. на Началник на ГПУ - Калотина при РД „ГП“ - Драгоман, за налагане на принудителна административна мярка „Връщане до страна на произход - Сирия“ на чужденеца.

С писмо изх. № 437900-1438/21.08.2025 г. в съда е постъпила административната приписка свързана с издаването на оспорената заповед.

Претендира се с жалбата отмяната на оспорената заповед, като се твърди, че същата е немотивирана, липсвали законовите предпоставки за издаването й, както и е издадена при неизяснена фактическа обстановка, в нарушение на предписана от закона процедура.

В съдебно заседание оспорващият не се явява, представлява се от своя процесуален представител, който поддържа жалбата и не ангажира доказателства.

Ответникът – Началник на ГПУ – Калотина, не изпраща представител в съдебно заседание. В депозирана писмена защита с вх. № 6076/07.10.2025 г. изготвена от процесуалният представител гл. юрисконсулт Д. П., оспорва жалбата излагайки подробни съображения за нейната неоснователност. Представя писмени доказателства.

Софийска окръжна прокуратура, редовно уведомена по реда на чл. 16 от АПК, се представлява от прокурор Ц. Г.. Последната оспорва жалбата и не ангажира доказателства. Моли да бъде постановен съдебен акт с който да бъде оставен в сила оспорения административен акт.

По делото са приети доказателствата по административната преписка. По инициатива на съда е изискана информация от ДАБ с която се удостоверява, че спрямо жалбоподателя е приключило с влязло в законна сила (потвърдено на две съдебни инстанции) Решение № 10972/22.10.2024 г. на председателя на ДАБ, с което е отказан на С. М. статут на бежанец и хуманитарен статут.

С оспорената заповед, началникът на ГПУ – Калотина е издал процесната ПАМ „Връщане до страна на произход – Сирия“ спрямо С. Д. М., [ЛНЧ]. Административният орган се е мотивирал с факта, че чужденецът е бил задържан без документи за самоличност заедно с друго лице от арабски произход в граничната зона с Р Сърбия на 04.08.2025 г. в 21.45 часа - на 02-ри км. движейки се по Ж.П. - линията в с. Калотина с посока на движение към линията на държавната граница.

От проведените от полицейските служители оперативни действия била установена самоличността на задържаните лица, както и факта, че С. е с отказан статут на бежанец на територията на страната.

За случая е била изготвена докладна записка рег. № 4379р-22414/04.08.2025 г. Съставен е и обстоятелствен протокол с приложена скица на точното местоположение на задържаните лица, които били задържани със Заповед за задържане на лице издадена на основание чл. 72, ал. 1, т. 1 и т. 4 ат ЗМВР.

Безспорно по делото е установено, че чужденецът е влязъл нелегално на територията на страната. Той е стартирал процедура по предоставяне на статут на бежанец, както и на хуманитарен статут, която е приключила с влязъл в сила отказ. Горното дава основание да се приеме, че на практика лицето пребивава незаконно на територията на страната. Също така той е направил опит да премине незаконно българо/сръбската граница, като е бил задържан непосредствено преди нея без документи за самоличност (налични са данни за извършено престъпление по чл. 279, ал. 1, вр. чл. 18, ал. 1 от НК).

Тези обстоятелствата кореспондират изцяло с възприетата фактическа обстановка от граничните органи и съдът ги приема за безспорно установени.

Въз основа на събраните в хода на административното производство доказателства е била издадена оспорената заповед, като на основание чл. 60, ал. 1 от АПК, поради опасност от осуетяване на изпълнението й, е било допуснато предварително изпълнение на същата. Заповедта е връчена на жалбоподателя срещу подпис на 05.08.2025 г.

Не е била подавана жалба срещу посоченото разпореждане по реда на чл. 60, ал. 5 от АПК.

Други релевантни за спора доказателства по делото не са представени.

При така установеното от фактическа страна, съдът достигна до следните правни изводи :

По допустимостта на жалбата:

Жалбата срещу процесната ПАМ по искането за отмяна на разпоредената с нея принудителна административна мярка „връщане“, е подадена като електронен документ на дата 14.04.2025 г., подписан от процесуалният представител с квалифициран подпис, допълнително е представено и пълномощно.

Жалбата е допустима.

Административният акт е издаден от компетентен орган – Началник на ГПУ – Калотина, съгласно заповед № 4078з-598/20.06.2025 г. на Директора на РДГП - Драгоман, с която на основание чл. 44, ал. 1 ЗЧРБ, директорът на РДГП Драгоман, е оправомощил служители, сред които Началниците на ГПУ, да налагат ПАМ по ЗЧРБ.

В нормата на чл. 39а, ал. 1 от ЗЧРБ са изброени изрично ПАМ, които могат да бъдат налагани по този закон. Процесната принудителна административна мярка „връщане до страна по произход, страна на транзитно преминаване или трета страна“ спрямо чужденец, е предвидена в нормата на чл. 39а, ал. 1, т. 2 от ЗЧРБ. Същата е въведена с изменение на разпоредбата с ДВ бр. 97/2016 г., а видно от законопроекта за приемане на изменението: "Друга група промени са насочени към уеднаквяване на терминологията с европейската, като навсякъде в Закона за чужденците в Република България и в Закона за убежището и бежанците думите "принудително отвеждане" са заменени с "връщане".

Съгласно чл. 41, т. 4 ЗЧРБ, "връщане" се налага когато: "по отношение на чужденеца има влязло в сила решение за отказ, прекратяване или отнемане на международна закрила или убежище; връщане се налага след писмено потвърждение от Държавната агенция за бежанците и в случай че производството по Закона за убежището и бежанците е прекратено с влязло в сила решение и чужденецът не е поискал разглеждането на молбата му да бъде довършено".

Разпоредбите на Директивата за връщането – Директива 2008/115/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16 декември 2008 г. относно общите стандарти и процедури, приложими в държавите членки, за връщане на незаконно пребиваващи граждани на трети страни, са въведени още с изменения в ЗЧРБ през 2009 г., видно §. 16 от към Закона за изменение и допълнение на Закона за чужденците в Република България, обн. - ДВ, бр. 36 от 2009 г.

Процесната ПАМ по чл. 39а, ал. 1, т. 2 вр. чл. 41, т. 4 ЗЧРБ, съответства на понятията за "връщане" и "решение за връщане", предвидени по чл. 3, т. 3 и т. 4 от Директивата за връщането. Така "връщане" по чл. 3, т. 3 от Директивата е процесът на връщане на гражданин на трета страна при доброволно или принудително изпълнение на задължение за връщане в:

" -неговата страна на произход, или

-страна на транзитно преминаване в съответствие със споразумения на Общността или двустранни споразумения за обратно приемане или други договорености, или

-трета страна, в която гражданинът на трета страна доброволно решава да се върне и в която ще бъде приет; ".

Съответно понятието "решение за връщане" по чл. 3, т. 4 от Директивата е:

"административно или съдебно решение или друг акт, което определя или обявява за незаконен престоя на гражданин на трета страна и налага или постановява задължение за връщане; "

Издаването на заповед за налагане на ПАМ "връщане" по чл. 41, т. 4 от ЗЧРБ следва да съответства на предвиденото по чл. 6, §. 1 от същата Директива изискване: - "Държавите-членки издават решение за връщане на всеки гражданин на трета страна, който е в незаконен престой на тяхна територия. "

Съгласно чл. 6, §. 6 от Директивата за връщането, директивата не препятства държавите-членки да приемат решение за прекратяване на законния престой, заедно с решение за връщане и/или решение за извеждане и/или забрана за влизане в рамките на едно административно или съдебно решение или акт, съгласно националното им законодателство, без да се засягат процедурните гаранции, предвидени в глава III и в други приложими разпоредби на общностното и националното законодателство.

В чл. 7, §. 1 от Директивата за връщането е предвидено изискване относно съдържанието на решението за връщане, а именно:

"В решението за връщане се предвижда подходящ срок за доброволно напускане с продължителност от седем до тридесет дни, (...). Държавите-членки могат да предвидят в националното си законодателство, че подобен срок се предоставя единствено след подаване на молба от засегнатия гражданин на трета страна. В този случай държавите-членки уведомяват засегнатите граждани на трети страни относно възможността да подадат подобна молба." В националното право що се касае до срока по първото изречение от нормата на директивата – от 7-30 дни, е предвидено задължение за определяне на срок за доброволно напускане в тези граници – чл. 39б, ал. 1 ЗЧРБ, а определянето на по-дълъг срок – по молба на чужденеца и до органа, издал заповедта за срока по първата алинея, съгласно чл. 39а, ал. 2 ЗЧРБ.

Съгласно чл. 7, §. 4 от Директивата за връщането, държавите-членки могат да се въздържат от предоставяне на срок за доброволно напускане или да предоставят срок, който е по-кратък от седем дни в следните случаи: "ако съществува опасност от укриване или ако молбата за законен престой е отхвърлена като явно неоснователна или измамна, или ако засегнатото лице представлява опасност за обществения ред, обществената или националната сигурност".

Съгласно чл. 8, §. 1 от Директивата за връщането, озаглавен "Извеждане": "Държавите-членки предприемат всички необходими мерки, за да изпълнят принудително решението за връщане, ако не е бил предоставен срок за доброволно напускане съгласно член 7, § 4 или ако задължението за връщане не е било изпълнено в рамките на предоставения съгласно член 7 срок за доброволно напускане. "

В чл. 8, §. 3 от Директивата за връщането е предвидено, че държавите-членки могат да приемат отделно административно или съдебно решение или акт за постановяване на извеждането. В националното право няма предвиден такъв отделен акт.

Съгласно чл. 5, от Директивата за връщането, при прилагането на директивата държавите-членки спазват принципа на "забрана за връщане". По отношение на процесната ПАМ, в националното право е въведена изрично такава разпоредба с чл. 44а, ал. 5 ЗЧРБ - нова разпоредба, ДВ, бр. 21 от 2021 г., а именно: "Чужденец, на когото е наложена принудителна административна мярка връщане, не се връща в държава, в която животът и свободата му са застрашени и той е изложен на опасност от преследване, изтезание или нечовешко или унизително отношение. "

Видно от Препоръка на Комисията (ЕС) 2017/2338 от 16 ноември 2017 година за създаване на общ Наръчник за връщането, който компетентните органи на държавите членки да използват при изпълнението на задачи, свързани с връщането и конкретно т. 1. 4 е обсъдено понятието за "решение за връщане, основано на чл. 3, т. 4 и чл. 6, §. 6: "В решението за връщане могат да се съдържат допълнителни елементи, като например забрана за влизане, срок за доброволно напускане, посочване на страната на връщане. Когато държавата на връщане не се упоменава, държавите членки трябва да гарантират съблюдаване на принципа на забрана за връщане в съответствие с член 5 от Директивата за връщането. Държавите членки разполагат с широки права за преценка по отношение на възможната форма (решение или акт, съдебна или административна) на вземане на решение за връщане.

По т. 1. 5 от Наръчника за връщането е обсъдено понятието "заповед да извеждане", основано на чл. 3, т. 5 и чл. 8, §. 3 от Директивата за връщането, като конкретно е посочено, че "Заповед за извеждане може да бъде издадена заедно с решението за връщане (едноетапна процедура) или отделно (двуетапна процедура). В случаите, когато решението за връщане и заповедта за извеждане се издават заедно в рамките на едноетапна процедура, трябва да се пояснява — в случаите, когато е предоставен срок за доброволно напускане — че извеждането ще се извърши само ако не е спазено задължението за връщане в срока за доброволно напускане. "

Също по т. 1. 5 от Наръчника е прието, че: "Предвид задължението на държавите членки винаги да спазват принципа на забрана за връщане, извеждането (физическото транспортиране извън държавата членка) не може да е до неопределена дестинация, а само до конкретно определена държава на връщане. Подлежащото на връщане лице трябва да бъде информирано за дестинацията на операцията по извеждане предварително, така че то да може да посочи евентуалните причини, поради които счита, че извеждането до предложената дестинация би било в нарушение на принципа на забрана за връщане, и да може да упражни правото на обжалване. Комисията препоръчва да се посочва страната на връщане в отделното решение за извеждане (двуетапна процедура) или да се посочва страната, в която лицето ще бъде изведено в случай на неспазване на задължението за връщане, в комбинираното решение за връщане и извеждане (едноетапна процедура), или гражданинът на трета страна да бъде информиран чрез друго решение или акт.

В т. 5 от Препоръката на Комисията е посочено, че релевантният критерий за определяне на държавата членка, отговорна за извършване на процедурите за връщане, е мястото на задържането. В решенията за връщане следва да се посочва задължението съответният гражданин на трета страна да напусне територията на издаващата държава членка и да достигне трета страна в съответствие с определението за "връщане". Според дадените пояснения в препоръката, "връщането" е много широко понятие и обхваща процеса на връщане обратно в трета страна при (доброволно или принудително) изпълнение на задължение за връщане. Извеждането е по-тясно понятие, то означава принудително изпълнение на задължението за връщане, и по-специално физическо транспортиране извън държавата членка. В решенията си по дело C-61/11, El D. (точка 41) и дело C-329/11, A. Съдът вече подчерта, че Директивата за връщането предвижда "постъпателност в мерките", вариращи от доброволно изпълнявани до принудително изпълнявани. "

Освен горното, в чл. 12, § 1 от Директивата са предвидени изисквания за форма и съдържание на решения, свързани с връщане - издават се в писмена форма и посочват фактическите и правните основания, както и информация относно съществуващите правни средства за защита. Допуска се и издаването на такива решения на стандартен формуляр, което не е възприето в националното право.

В заключение, съобразно принципа за законност по чл. 3 от АПК, административните органи могат да упражнят правомощията си само в рамките на предвиденото в закона. По националното право не е предвидено изрично издаването на "решение за извеждане" по смисъла на чл. 3, т. 5 и чл. 8, §. 3 от Директивата за връщането. Предвидено е само издаването на решение за връщане по смисъла на директивата чрез издаването на заповед за налагането на ПАМ "връщане" по чл. 39а, ал. 1, т. 2, вр. чл. 41 от ЗЧРБ, в което да се посочи страната, до която ще бъде върнато лицето. Също по националното право е предвидено изрично, че при налагането на ПАМ връщане следва да се преценява и спазват определени изисквания - по чл. 44а, ал. 5 от ЗЧРБ, които по същество съставляват съдържанието на принципа за забраната за връщане, предвиден по чл. 5, т. 4 от директивата.

Също срок за доброволно напускане на страната в рамките на предвидения максимален такъв по чл. 39б, ал. 1 от ЗЧРБ, се предоставя със заповедта за налагането на ПАМ "връщане". Издаването на заповед за ПАМ връщане по националното право следва да постига целите и да изпълнява всички изисквания относно понятията за връщане, решения за връщане и за извеждане, за доброволно напускане, предвидени по Директивата за връщането. В зависимост от съответствието с целта, смисъла и съдържанието на обсъдените разпоредби на Директивата, следва да бъде преценявана и законосъобразността на процесната заповед.

Правни изводи по законосъобразността на оспорената заповед:

По спазване на изискванията за компетентност и процесуалните правила:

На основание изложеното по фактите, съдът приема, че процесната заповед е издадена от компетентен орган по смисъла на чл. 44, ал. 1 ЗЧРБ – изрично оправомощено от директора на РДГП – Драгоман лице. Следователно, процесната заповед е издадена от компетентен да наложи ПАМ по чл. 39а, т. 2 ЗЧРБ - "връщане до страна на произход", която мярка в чл. 41, ал. 1 ЗЧРБ е посочена само като "връщане".

В чл. 39а ЗЧРБ изрично са регламентирани принудителните административни мерки, които могат да се налагат на чужденците, като по т. 2 е предвидена ПАМ "връщане до страна на произход, страна на транзитно преминаване или трета страна; " Съгласно чл. 41, т. 4 от ЗЧРБ: "Връщане се налага, когато: по отношение на чужденеца има влязло в сила решение за отказ, прекратяване или отнемане на международна закрила или убежище; връщане се налага след писмено потвърждение от Държавната агенция за бежанците и в случай че производството по Закона за убежището и бежанците е прекратено с влязло в сила решение и чужденецът не е поискал разглеждането на молбата му да бъде довършено".

В случая са налице именно посочените законово определени предпоставки за издаването на процесната ПАМ.

По спазване на изискванията за съдържание и форма на заповедта и процесуалните изисквания:

Формално заповедта е издадена в изискващата се писмена форма, съдържа правни и фактически основания за издаването й, в съответствие с предвиденото по чл. 12, §. 1 от Директивата за връщането и чл. 59, ал. 2 от АПК.

Фактите, посочени в мотивите на предложението за налагането на процесната ПАМ са установени с участието на чужденеца. Такива са данните за влязъл в законна сила административен акт за отказан статут на бежанец и хуманитарен статут.

На жалбоподателя са били разяснени фактите и обстоятелствата свързани с издаването на процесната ЗПАМ в присъствието на преводач, което дава основание на съда да приеме, че са спазени изискванията на чл. 26 и 34 от АПК, като чужденецът не е представил нови доказателства, нито е изтъкнал нови факти и обстоятелства за личното си положение в хода на съдебното производство.

В мотивите на заповедта органът се е позовал на установеното по преписката, като в хода на настоящото съдебно производство тази фактическа обстановка не е била оспорена.

Съдът на ЕС вече се е произнесъл в решенията си по дело C-61/11, El D. (точка 41) и дело C-329/11, A., че Директивата за връщането предвижда "постъпателност в мерките", вариращи от доброволно изпълнявани до принудително изпълнявани." Органът следователно, следва да се произнесе по прилагането на чл. 7, §. 1 или §. 4 от Директивата за връщането за да се изпълни даденото тълкуване за постъпателност на прилагането на мерките, като изложи мотиви за това.

С процесната заповед не е предоставен срок за доброволно напускане, както изисква чл. 39б, ал. 1 от ЗЧРБ. Със заповедта не е предоставен срок за доброволно изпълнение на задължението за напускане на страната, а в разпоредителната част е посочено, че изпълнението на заповедта може да бъде осуетено или сериозно затруднено, поради което на основание чл. 60, ал. 1 от АПК е допуснато предварителното й изпълнение. Видно от чл. 39б, ал. 4 от ЗЧРБ, както и от чл. 7, §. 4 от Директивата за връщането, не са предвидени основания свързани с осуетяване или сериозно затрудняване на изпълнението на мярката, а срок за доброволно напускане може да не се предостави само в случай, че лицето представлява заплаха за националната сигурност или обществения ред. Следователно, се касае за различни, предвидени в закона основания и мотивите за допуснатото предварително изпълнение на заповедта за връщане, не са относими към предоставянето или не на срок за доброволно напускане.

Както следва от разпоредбата – чл. 39б, ал. 1, вр. чл. 39а, ал. 1, т. 2 от ЗЧРБ - следва да се предостави срок за "доброволно изпълнение на задължението за "връщане", което включва и хипотеза на "доброволно напускане" – чл. 39б, ал. 2 от ЗЧРБ, очевидно последното е също в изпълнение на задължението за връщане.

Ако чужденецът разполага с валиден национален паспорт, означава, че съществува правната възможност доброволно да напусне страната. Също означава и възможност за избор от страна на чужденеца на дестинация, различна от държавата му на произход, което също ще съставлява изпълнение на задължението за връщане. В случая обаче С. М. е лице без документи за самоличност от което следва, че не е съществувала нито правна нито фактическа възможност за чужденеца да напусне доброволно страната. При тези обстоятелства, предоставянето на срок за доброволно напускане е било изцяло безпредметно и следователно, не съставлява съществено нарушение, обосноваващо различен от манифестирания резултат на административното производство.

Както се посочи по-горе за препоръката на Комисията, във връзка с решението за връщане при едноетапна процедура, лицето следва да бъде информирано за държавата, в която ще бъде изведено с оглед спазването на принципа на "забрана за връщане", предвиден по чл. 5 от Директивата за връщането. Съгласно допълнението на чл. 44, ал. 1 от ЗЧРБ с §. 24 на ЗИД на ЗЧРБ, обнародван ДВ бр. 21 от 12 март 2021 г., "В заповедта за налагане на принудителна административна мярка по чл. 39а, ал. 1, т. 2 и 3 се посочва държавата, в която мярката ще бъде изпълнена. При настъпване на основателни причини данните относно държавата могат да бъдат променяни от органа, който е издал заповедта." Изразът "връщане до страната по произход, страна на транзитно преминаване или трета страна", съставлява съдържанието на конкретна ПАМ, предвидено в чл. 39а, т. 2 от ЗЧРБ, но предвид изричното посочване на държавата на произход на чужденеца, то е без съмнение за коя държава става въпрос – в случая Сирия, което изрично е посочено в оспорената ПАМ. Следователно, не е допуснато нарушение на посочената разпоредба.

По материалната законосъобразност на наложената ПАМ "връщане":

В казуса по делото чужденецът е без документи за самоличност и в условията на незаконен престой към датата на издаване на оспорената заповед. Легално определение на понятието "чужденец" е дадено в разпоредбата на чл. 2 от ЗЧРБ, според която чужденец по смисъла на този закон е всяко лице, което не е български гражданин. Чужденец е и лице, което не е гражданин на нито една държава в съответствие с нейното законодателство. Понятието "незаконно пребиваващ чужденец" е дефинирано в разпоредбата на § 1, т. 3б от ДР на ЗЧРБ, според която това е всеки чужденец - гражданин на трета държава, който се намира на територията на Република България и не отговаря или е престанал да отговаря на условията за престой или пребиваване. Следователно, жалбоподателят е чужденец по посочената разпоредба, и съответно "незаконно пребиваващ чужденец" в страната.

Към датата на издаването на процесната заповед не са представени доказателства за висящо производство по предоставяне на международна закрила (налице са безспорни данни за приключило такова и постановен отказ). Поради това към правното му положение са приложими норми на Директива 2008/115/ЕО на Европейския Парламент и на Съвета от 16 декември 2008 година относно общите стандарти и процедури, приложими в държавите-членки за връщане на незаконно пребиваващи граждани на трети страни.

Тази директива предвижда, че "гражданин на трета страна" е всяко лице, което не е гражданин на Съюза по смисъла на член 17, § 1 от Договора и което не се ползва от общностното право на свободно движение, както е определено в член 2, точка 5 от Кодекса на шенгенските граници. "Незаконен престой" е всяко присъствие на територията на държава членка на гражданин на трета страна, който не отговаря или е престанал да отговаря на условията за влизане, изложени в член 5 от Кодекса на шенгенските граници, или на други условия за влизане, престой или пребиваване в тази държава- членка.

Както не е спорно по делото, към датата на издаването на процесната заповед, С. М. е незаконно пребиваващ в страната гражданин на трета държава по смисъла на цитираните норми от националното право и от правото на ЕС, липсват данни да има законно право на пребиваване на каквото и да е основание към този момент. Следователно, може да бъде адресат на принудителна административна мярка по чл. 41, т. 4 от ЗЧРБ - връщане, съответно адресат на заповед за налагането на такава мярка по чл. 44, ал. 1 от ЗЧРБ.

Държавите членки издават решение за връщане на всеки гражданин на трета страна, който е в незаконен престой на тяхна територия, съгласно член 6, § 1 от Директива 2008/115, а актът по чл. 41 от ЗЧРБ има фактически функцията да установи по надлежния ред, че гражданинът на трета държава има качеството на незаконно пребиващ на територията на страната, както и да му наложи задължение за връщане. Посочването на страната по произход касае изпълнението на ПАМ "връщане". Компетентните национални органи следва да могат да прилагат решенията за връщане, без да е необходимо повторно стартиране на процедурата след определен период от време (например една година), при условие че индивидуалното положение на съответния гражданин на трета страна не се е променило съществено фактически или юридически (например промяна в правния статут, риск от нарушаване на принципа на забрана за връщане) и без да се засяга правото на изслушване и на ефективни правни средства за защита, в това число при съобразяване на постановеното от Съда на ЕС в решението по дело C-601/15, J. N. (точки 75—76 и точка 80).

От изложеното следва, че "решението за връщане" следва да се третира като самостоятелен административен акт, независим от преценката, в коя държава ще бъде върнато лицето, който елемент от понятието за връщане в широк смисъл, е възможно да търпи промяна.

Ето защо в случая се налага извода, че законосъобразно и в съответствие с материалния закон е наложена процесната ПАМ "връщане до страна на произход - Сирия", на С. Д. М., на основание 39а, ал. 1 т. 2, чл. 44, ал. 1 и чл. 41, т. 4 от ЗЧРБ. В този смисъл неоснователни са доводите на процесуалният представител на жалбоподателя за незаконосъобразност на наложената ПАМ, в това число на основание нищожност на заповедта, в нарушение на материалния закон, и на процесуалните правила.

Предвид горните мотиви съдът приема, че жалбата е неоснователна и като такава следва да бъде отхвърлена.

С оглед изложеното и на основание, чл. 172, ал. 2 от АПК, съдът

РЕШИ:

ОТХВЪРЛЯ жалбата на С. Д. М., [ЛНЧ], чрез адв. Я. Г. от САК, срещу Заповед рег. № 4379 ПАМ – 332/05.08.2025 г. на Началник на ГПУ Калотина при РД „ГП“ - Драгоман, за налагане на принудителна административна мярка „Връщане до страна на произход - Сирия“.

Решението може да се обжалва пред Върховен административен съд в 14-дневен срок от съобщаването му.