Производството е по чл. 145 и сл. от Административно процесуалният кодекс /АПК/.

Делото е образувано по жалба на Р. Н. С., с [ЕГН], със съдебен адрес : [населено място] - 1000, [улица], ., срещу Писмо изх. № 94-Р-52 от 10.12.2024 г. на кмета на община Своге, с което е отказано да бъде изплатено равностойно обезщетение за имот отчужден за изграждане на улица в [населено място].

С писмо вх. № 875/05.02.2025 г. по делото е постъпила цялата административна преписка свързана с оспорения административен акт.

В жалбата се излагат оплаквания, че процесният отказ е издаден в нарушение на административно производствените правила, противоречие с материално – правните разпоредби и в несъответствие с целта на закона.

Твърди се в жалбата, че на 21.03.24 г. Р. Н. С. е подал в община Своге заявление с вх. № 94-Р-52/21.03.24 г. за изплащане на парично обезщетение върху 863 кв. м. от парцел ***7, кв. *** с обща площ от 1200 кв. м., който е съдържал място от 337 кв. м. от имот с пл. № *** и придаваеми места от съседните имоти пл. № 86 и пл. № 85. Основният акцент в жалбата е свързан с твърдения за трансформация на собствеността на имот с пл. № *** по плана от 1952 г. върху който жалбоподателят твърди да притежава право на собственост по наследство и върху който е изградена част от уличната инфраструктура на [населено място], община Своге.

По наведените в жалбата съображения, моли да бъде отменен оспорения отказ на кмета на община Своге да изплати исканото обезщетение, като преписката му бъде върната обратно за решаване на искането по същество при стриктното спазване на дадените от съда указания по спазване на материалния закон.

Претендира присъждане на сторените в хода на производството разноски по представен списък по чл. 80 от ГПК.

В съдебно заседание, жалбоподателят редовно призован се явява лично и с процесуалният си представител адв. А. Тинчев от САК, който поддържа жалбата и ангажира доказателства. В срока за произнасяне депозира писмена защита вх. № 4805/28.07.2025 г. в която развива подробни съображения за основателност на така подадената жалба.

Ответникът - кметът на община Своге, чрез процесуалният си представител адв. И. Ц., оспорва жалбата, като изразява становище за нейната неоснователност. Излага подробни аргументи в подкрепа на твърденията са за правилност на оспорения акт, като ангажира доказателства в подкрепа на твърденията си. Претендира присъждане на разноски по представен списък по реда на чл. 80 от ГПК и не прави възражение за прекомерност на заплатеното от жалбоподателя адвокатско възнаграждение.

След, като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност и съобрази доводите на страните, съдът приема за установено следното:

Не се спори по делото, а и от представените към административната преписка доказателства се установява, че със заявление вх. № 94-Р-52 от 21.03.2024 г. /л. 10/, Р. С. е депозирал искане до кмета на община Своге за изплащане на обезщетение за част от имот отчужден за изграждане и реализиране на улица в с. Вл. Тричков. Към заявлението са представени извадка от кадастрален план на [населено място] одобрен със Заповед № 2342/29.04.1952 г.; нотариален акт № 188а, том I, дело 945/1958 г. на РС Своге удостоверяващ придобити по давност имоти в землището на [населено място] от С. К. А.; удостоверение за наследници на М. Н. С. и удостоверение за наследници на Н. С. К..

По делото е приложена цялата административна преписка свързана с издаването на оспорения отказ.

В мотивите на обжалвания административен акт е посочено, че представените от искателя нотариални актове от 1958 г., не легитимират праводателите на Стойков и респективно самия него като собственици на имота предмет на развилото се административно производство. Сочи се, че в нотариален акт № 188а/29.12.1958 г., том I, дело № 945/1958 г., С. К. А. е признат за собственик по давностно владение на имот - нива в м. „Лажов рът” с площ от 1.2 дка при съседи: С. Л., Г. В. и дере. С нотариален акт от същата дата, вече с № 647/29.12.1958 г., том I, дело № 946/1958 г., С. К. А. е прехвърлил чрез покупко-продажба на Н. С. К. имот - дворищен парцел***, пл. №*** от кв.***по РП на [населено място], махала В. Т. с пространство от 800 кв.м., при съседи: улица, от две страни братя Цветкови, Д. С.. С [нотариален акт]/01.02.1975 г. Н. С. К. е дарил на М. Н. С. и Р. Н. С., празно дворно място с пространство от 765 кв.м., съставляващо парцел X-510 от кв.36 по плана на [населено място]. В това нотариално производство Н. С. К. е легитимирал правото си на собственост върху този имот с [нотариален акт]/1958 г.

Кметът на община Своге е изложил в оспореното писмо, че е налице съществено разминаване в имотите посочени в горните нотариални актове, както по площ, така и по граници, съседи, предназначение и местонахождение. Твърди още, че между страните е налице приключило съдебно производство по гр. дело № 459/2019 г. по описа на PC Своге, по което СОС и ВКС са се произнесли в мотивите си, че идентичността на имотите не е доказана, както и не е доказано, че Кърлев приживе, е бил собственик на посочения в нотариалния акт имот.

Изложени са аргументи, че уличната регулация за [населено място] е влязла в сила с кадастралния и регулационен план, одобрен със Заповед № 2342/29.04.1952 г., което обстоятелство е било установено и в приетата СТЕ в производството по гр. дело № 459/2019 г., по описа на PC Своге, по което жалбоподателят е бил страна — ищец. Планът за обществени мероприятия, част от който е уличнорегулационният план, има непосредствено отчуждително действие, по силата на самата регулация. Недвижими имоти, отредени съгласно уличнорегулационните планове за обществени мероприятия, както и недвижимите имоти, придадени към парцели на други лица по дворищно регулационен план се считат отчуждени по силата на самата регулация. Отчуждителното действие е настъпило в резултат на законова норма - чл. 39 от ЗПИНМ отм. (в редакцията й от 15.05.1950 г.).

Посочено е също така, че по същество искането е за възобновяване на приключило още през 1952 г. административно производство, като сроковете за това са отдавна изтекли. Дори да се приеме, че е следвало изплащане на обезщетение, то според нормата на чл. 55б, ал. 3 от ЗПИНМ (отм.) „ако в 3-годишен срок от отчуждаването на имотите, собственикът не бъде обезщетен, по негово искане изпълнителния комитет на съответния народен съвет отменя отчуждаването”, което право също е преклудирано. По силата на § 2 от ПЗР на ЗИД на ЗТСУ се прекратяват отчуждителните производства, започнали при действието на отменените разпоредби на ЗПИНМ и на ЗТСУ, по които не е издадена заповед за отчуждаване.

Правото на обезщетение възниква от конкретен влязъл в сила административен акт за отчуждаване, а такъв в производството не е представен от заявителя. Към настоящият момент не съществува действаща законова разпоредба, която да дава основание за определяне на обезщетение за отчужден и завзет по реда за ЗПИНМ (отм.) имот при приключило отчуждително производство. При действието на ЗПИНМ (отм.) е предвидено, че вземания за обезщетение за отчуждени недвижими имоти се погасяват с изтичането на пет годишна давност.

По изложените съображения е бил издаден оспорения административен акт с който е било отказано изплащане на парично обезщетение по заявление вх. № 94-Р-52/21.03.2024 г. на Р. Н. С.. Акта е връчен на жалбоподателя на 17.12.2024 г. видно от известие за доставяне /л. 9/. Жалбата е подадена в канцеларията на административния орган на 30.12.2024 г.

Видно от представените в административната преписка заверени копия от съдебни решения по гр. дело № 459/2019 г. по описа на РС Своге, отменено с Решение № 260071/16.03.2021 г. по гр. дело № 221/2020 г. на СОС, Определение № 47/15.02.2022 г. по гр. дело № 3011/2021 г. на ВКС и Решение № 50133/07.02.2023 г. по гр. дело № 3041/2022 г. на ВКС, е бил отхвърлен иска на Р. Н. С. и М. Н. С. заведен срещу О. С. за признаване, че ищците са собственици на имот пл. № 447, с площ от 284 кв. метра, находящ се в с. Вл. Тричков, между кв. *** и кв. ***, както и в кв. *** по ПУП на населеното място, одобрен със Заповед № 1684/22.06.1965 г. В мотивите си съдът е приел, че не е установено Кърлев да е бил собственик на процесния имот.

Видно от разписен лист на с. Вл. Тричков по плана от 1965 г. срещу името на Н. С. К. е записан имот пл. № 447, както и че същият е бил отчужден /л. 102/.

В съдебно заседание проведено на 24.03.2025 г. процесуалният представител на жалбоподателя уточнява, че не претендира обезщетение за имот с пл. № 447, а за останалата част от имот с планоснимачен № IV-87, така както е по плановете от 1952 година. В тази връзка обжалва отказа на административния орган да изплати полагащото се обезщетение по смисъла на материалните закони. Твърди, че не е извършена отчуждителна процедура във връзка с отнемането на този имот.

В хода на съдебното производство по делото е допусната до изслушана СТЕ според заключението на която за територията на процесния имот са налични два устройствени плана – първият е одобрен със Заповед № 2342/29.04.1952 г. и действащият, който е одобрен със Заповед № 1684/22.06.1965 г. Според експерта върху копие – извадка от плана от 1952 г. е нанесен имот пл. № ***с площ от 2040 кв. метра, като по – голямата част от него попада в [улица] по плана, където за имот пл. № *** са отредени два парцела - ***7 и***7. Посочено е още, че имот пл. № 87 попада в уличната регулация в участък от о.т. ***8 до о.т. ***1, както и в имот пл. № ***7 с площ от 284 кв. метра; в имот без пл. № с площ от 344 кв. метра, както и в ПИ с пл. №№ ***4,***1, ***0,***7 и ***6. По КП от 1952 г. за имот пл. № 87 с площ от 2140 кв. метра е отреден [УПИ], кв. 7 с площ от 863 кв. метра. Уличната регулация между кв. *** и кв. *** по КРП е в сила със Заповед № 1684/22.06.1965 г. ПИ пл. № 87 по плана от 1952 г. е преобразуван в имот пл. № 510, за който е отреден УПИ ***0, част от който с площ от 40 кв. метра попада в улица. От ПИ пл. № ***в улица попадат ПИ пл. № ***7 с площ от 284 кв. метра и ПИ без пл. № с площ от 188 кв. метра.

В съдебно заседание вещото лице поддържа заключението си, като споделя, че към настоящия момент частта от имот пл. № *** е вписана като , който е преобразуван от имот***7 по стария план. По документ за собственост имот пл. № ***е записан с площ от 1200 кв. метра, а по графични данни съдържа 2140 кв. метра. Не било ясно къде са разположени тези 1200 кв., поради което експерта ги определя като идеална част от целия имот. Твърди, че е нанесла цифровата номерация за обозначаване на границите на имота върху копието – извадка от плана от 1952 г. Не е установила преди 1952 г. дали е имало улична или дворищна регулация. Улицата в този си вид съществува и е реализирана към 1952 г. Имот пл. № [имот номер] е включен в строителните граници и фигурира в плана на населеното място, с одобряването на плана от 1952 г.

Тук е мястото да се отбележи, че с нотариален акт № 188а от 29.12.1958 г. С. К. А. е признат за собственик по давностно владение на недвижим имот – НИВА в местността „Лажов рът“ на [населено място] с площ от 1.2 дка, при съседи: С. Л., Г. В. и дере. На същия ден с [нотариален акт] от 29.12.1958 г. С. К. А. продава на Н. С. К. ДВОРИЩЕН ПАРЦЕЛ [имот номер]от кв. *** по регулационния план на [населено място], мах. В. Т. с пространство от 800 кв. м. при съседи: улица, от две страни братя Цветкови, Д. С. и останалата част от нива в м. „Лажов рът“, Ребровско землище.

Липсват данни в КРП от 1952 г. към момента на придобиването и разпореждането с този имот да е налице идентичност между имотите посочени в двата нотариални акта.

В последствие с [нотариален акт]/01.02.1975 г., Н. С. К. е дарил на М. Н. С. и Р. Н. С. празно дворно място с пространство от 765 кв. м., съставляващо парцел Х, имот пл. №[имот номер] от кв. 36 по плана на [населено място]. В нотариалното производство Н. С. К. е легитимирал правото си на собственост с [нотариален акт]/1958 г. По отношение на същия имот е налице приключил съдебен спор за право на собственост по гр. дело № 459/2019 г. по описа на РС Своге, по който ВКС на РБ и СОС са се произнесли в мотивите си, че идентичността на имотите не е доказана, както и не е доказано, че Кърлев приживе е бил собственик на посочения в нотариалния акт имот. Според нормата на чл. 297 от ГПК влязлото в сила решение е задължително за съда, който го е постановил и за всички съдилища, учреждения и общини в Република България. Ето защо настоящият съдебен състав приема, че в случая жалбоподателят не е установил по несъмнен начин правото си на собственост върху [УПИ] по плана от 1952 г. /трансформиран в УПИ ***0 по плана от 1965 г./, а още по малко притежанието на 863 кв. метра от този имот, който видно от легитимационните документи е 765 кв. метра от които на жалбоподателя е била прехвърлена едва ½ идеална част.

Посочената по - горе трансформация в статута на имотите е правно и житейски нелогична, още повече случила се в рамките на един и същи ден. Именно предвид изложеното съдът приема, че не е установено по несъмнен начин правото на собственост върху УПИ***7 /трансформиран в УПИ ****0 по плана от 1965 г./ на праводателите на жалбоподателя - С. К. А. и Н. С. К.. Не се установява по отношение на посочените имоти да са налични придадени по регулация части от други имоти, както и да са били уреждани сметки по регулация във връзка с тях.

Други релевантни за спора доказателства в хода на развилото се съдебно производство не са представени.

Въз основа на така приетото и безспорно установено от фактическа страна, съдът достигна до следните правни изводи:

Депозираната жалба е процесуално допустима, като подадена от надлежна страна, имаща правен интерес от предявеното оспорване и в срока по чл. 149, ал. 1 от АПК, срещу индивидуален административен акт, който подлежи на контрол за законосъобразност пред настоящия съд.

Жалбоподателят е бил страна в развилото се административно производство, поради което е активно легитимиран да обжалва акта по смисъла на чл. 147, ал. 1 от АПК.

Неоснователни се явяват твърденията на жалбоподателя за наличие на основанията по чл. 146 от АПК.

Актът е издаден в предвидената писмена форма, издаден е от компетентен орган в рамките на неговите правомощия по реда на чл. 44, ал. 2 от ЗМСМА. Оспореният акт съдържа фактически и правни основания обосноваващи постановения правен резултат – отказ за изплащане на обезщетение. Не се установява и твърдяното противоречие с материално правните разпоредби, като в него се съдържат конкретни правни аргументи мотивирали го да издаде оспорения отказ.

В случая не е налице и твърдяното съществено нарушение на административно производствените правила, като в тази връзка в жалбата са изложени доводи с които по същество се оспорват правните изводи на органа. Липсата на корелация във вижданията на жалбоподателя с изложените в акта мотиви на административния орган, не означава, че са допуснати нарушения свързани с административните правила по които се е развило производството.

Разгледана по същество жалбата е неоснователна по следните съображения :

На първо място следва да се посочи, че в рамките на съдебно административното производство не може да бъде разглеждан спор за собственост върху недвижим имот, каквито възражения на практика се излагат в рамките на цялото производство. Такъв спор е единствено от компетентността на гражданските съдилища.

Ето защо настоящият съдебен състав ще се концентрира единствено върху основанията за оспорване разписани в нормата на чл. 146 от АПК.

За да е налице основание за принудително отчуждаване на имоти частна собственост за общински нужди според нормата на чл. 21 и сл. от действащия към момента ЗУТ, е необходимо търсещите обезщетение лица да се легитимират като собственици на имотите предмет на отчуждаване. Независимо от факта, че обобществяването на имотите за които претендира обезщетение жалбоподателят се е осъществило по силата на действали към момента на отнемането им правни норми – 1952 г., следва да се отбележи, че както в хода на развилото се административно производство, така и пред административният съд, Р. С. не успя да докаже по несъмнен начин правото си на собственост върху имотите за които претендира изплащане на обезщетение. Не се установи [УПИ] по плана от 1952 г. /трансформиран в УПИ *** по плана от 1965 г./ да е бил в патримониума на неговите праводатели, нито беше установено посочените имоти да са били с площ от 863 кв. метра за които се претендира обезщетение от ответника.

Според решаващия съдебен състав, имот с пл. № 87 не е съществувал по плана от 1952 г., като неговите контури очевидно са били пренесени от стар план или са нанесени допълнително върху плана. Това е така, т.к. е практически невъзможно в рамките на един ден – 29.12.1958 г. /без данни за изменение на този план/, този имот от нива да бъде трансформиран в парцел, още повече, че по действащия план по – голямата част от него попада върху реализирана на място улица, както и върху нанесени в КРП други парцели. За това говори и факта, че в приложената по делото извадка от КРП на с. Вл. Тричков от 1952 г. /л.103/, този имот е нанесен с различен цвят върху съществуващите в плана урегулирани имоти.

Не се установи наследодателите на Стойков да са били носители на собственически права върху [УПИ] по плана от 1952 г. и от приложения по делото разписен лист /л. 102/ според който Н. С. К. е записан като собственик на имот пл. № ***, в който като легитимиращ документ е посочен н.а. 647/29.12.1958 г., том I, дело № 946/1958 г. Не става ясно и върху коя част от имот пл. № *** с площ от 2040 кв. м. /или 2140 кв. м. според заключението на вещото лице/ е придобил права С. К. А., доколкото същият е признат за собственик на 1200 кв. метра, както и каква е последващата трансформация на тази собственост.

Ето защо, съдът приема, че в случая не е налице основание за изплащане на обезщетение поради неустановено по несъмнен и безспорен начин право на собственост от страна на жалбоподателя в настоящото съдебно производство.

На следващо място, дори и да се приеме, че Р. С. би могъл да установи правото си на собственост върху [УПИ] по плана от 1952 г. /каквото, както беше посочено по – горе не се установява/, то отново не е налице основание за заплащане на обезщетение по подаденото от него заявление вх. № 94-Р-52/21.03.2024 г., тъй като правото му за това е преклудирано.

Съображенията в тази посока са следните:

Както беше установено в хода на съдебното производство, уличната регулация на с. Вл. Тричков е одобрена и влязла в законна сила въз основа на КРП, одобрен със заповед № 2342/29.04.1952 г. Този факт е потвърден и от вещото лице в рамките на настоящото съдебно производство. Към момента на влизането в сила на КРП е действала разпоредбата на чл. 39 от Закона за планово изграждане на населените места (ЗПИНМ отм.) в първоначалната си редакция от 18.05.1950 г., според която недвижимите имоти, отредени съгласно улично-регулационни планове за мероприятия на народните съвети, другите държавни учреждения и предприятия, кооперациите и политическите и обществени организации, както и недвижимите имоти, придадени към парцели на други лица по дворищнорегулационния план, се считат отчуждени по силата на самата регулация.

Безспорно е също така, че към момента на влизане в сила на КРП през 1952 г., праводателите на жалбоподателя не са притежавали право на собственост, както върху имот пл. № 87, така и върху [УПИ]. Ето защо отчуждението извършено с одобряване на плана от 1952 г. е настъпило по силата на закона и то не от собственик, доколкото такъв не е бил установен към този момент. Според нормата на чл. 6 от Закона за собствеността (ЗС отм.) от 1951 г., държавни стават имотите, които нямат друг собственик. Това означава, че имотите върху които е бил реализиран КРП от 1952 г. по силата на закона са станали държавна собственост. В този връзка и по силата на чл. 86 от ЗС отм. не може да се придобие по давност вещ, която е социалистическа собственост, каквато са представлявали процесните имоти към 1952 г. С оглед действалите към 1958 г. /момента в който се твърди, че праводателят на жалбоподателя е придобил собственически права върху имот пл. № ***/ законови разпоредби, не е било възможно С. К. да го придобие по давност.

Горните изводи настоящият съдебен състав излага единствено с цел да се аргументира, че жалбоподателят не може да се легитимира като собственик на имотите предмет на спора, а не да разреши спор за собственост.

Изложеното налага извода, че отчуждителното производство е приключило още през 1952 г., като сроковете за възобновяване на това производство отдавна са изтекли. Нещо повече, предвид липсата на собственическа легитимация по отношение на този имот към 1952 г., както вече беше посочено то същия е станал държавна собственост, поради което не е следвало да бъде изплащано обезщетение на физическо лице, към момента на неговото обобществяване.

Дори обаче да се приеме, че праводателите на жалбоподателя са притежавали право на собственост (което както вече беше посочено, не е установено в рамките на проведеното производство) и е следвало да му бъде изплатено обезщетение за извършеното отчуждаване през 1952 г., то според нормата на чл. 55б, ал. 3 от ЗПИНМ отм. в редакцията й от 11.11.1958 г., ако в 3-годишен срок от отчуждаването, по искане на собственикът, той не бъде обезщетен, изпълнителния комитет на съответния народен съвет отменя отчуждаването. Несъмнено такова искане депозирано от праводателите на жалбоподателя или от самия него не е налице.

От друга страна, разпоредбата на чл. 48, ал. 1 от ЗПИНМ отм. гласи, че вземанията за отчуждени недвижими имоти по дворищно - регулационния план, се погасяват с изтичане на 5-годишна давност, като началото на давностния срок се брои от деня на изтичане на срока за заемане на имотите. В конкретния случай имотът е зает с влизане в сила на КРП - 29.04.1952 г., което означава, че срокът за предявяване на претенции за изплащане на обезщетение е изтекъл на 29.04.1957 г.

Наведените по – горе правни изводи (поотделно и в своята съвкупност) обосновават липсата на правни основания, жалбоподателят Р. Н. С. да претендира изплащане на парично обезщетение с подаденото от него заявление с вх. № 94-Р-52/21.03.24 г.

Предвид изложеното, съдът намира жалбата срещу Писмо изх. № 94-Р-52 от 10.12.2024 г. на кмета на община Своге, с което е отказано да бъде изплатено равностойно обезщетение за имот отчужден за изграждане на улица в [населено място], за неоснователна и подлежаща на отхвърляне.

С оглед неоснователността на оспорването и на основание чл. 143, ал. 3 от АПК, в полза на ответника следва да се присъдят сторените разноски по делото. Предвид липсата на направено възражение за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение и като съобрази Решение от 25.01.2024 г. по дело С – 438/2022 на СЕС, както и относително високата правна и фактическа сложност на делото и процесуалната активност на упълномощения процесуален представител, съдът намира, че претендираният размер е пропорционален и справедлив, поради което следва да бъде репариран в пълен обем от 1200 лева.

Предвид изложеното и на основание чл. 172, ал. 2 от АПК, Административен съд – София област, X – ти състав,

Р Е Ш И:

ОТХВЪРЛЯ жалбата на Р. Н. С., с [ЕГН], със съдебен адрес : [населено място] - 1000, [улица], ., срещу Писмо изх. № 94-Р-52 от 10.12.2024 г. на кмета на община Своге, с което е отказано да бъде изплатено равностойно обезщетение за имот отчужден за изграждане на улица в [населено място], като неоснователна.

ОСЪЖДА Р. Н. С., с [ЕГН], да заплати на Община Своге, представлявана от кмета, сумата от 1200 /хиляда и двеста/ лева, представляваща сторените по делото разноски.

Решението може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния административен съд в 14 дневен срок от съобщаването му на страните.

На основание чл. 138, ал. 3 АПК препис от решението да се изпрати на страните по реда на чл. 137 АПК.