Производството е по реда на чл. 145 и сл. от Административно-процесуалния кодекс /АПК/, вр. с чл. 118, ал. 3 от Кодекса за социално осигуряване /КСО/.

 

Първоначално делото е образувано по жалба, подадена от адв. Ц. Д. от САК, като пълномощник на А. Н. Л.-Х. с [ЕГН], адрес [населено място], [улица], *** и Н. А. Н. с [ЕГН], адрес [населено място], общ. Павликени, [улица], срещу Решение № 1040-04-86/ 18.12.2025 г. на директора на Териториално поделение на НОИ – [населено място]. С определение от 04.02.2026 г. жалбата на Н. А. Н. е оставена без разглеждане, поради неотстраняване в срок на указана нередовност и производството по делото е прекратено в тази му част. Жалбоподателят А. Н. Л.-Х. твърди незаконосъобразност на обжалваното решение и потвърденото с него разпореждане, поради издаването им в противоречие с матералноправните разпоредби на закона, като в тази насока се позовава на разпоредбите на чл. 177, ал. 1 от АПК и чл. 115, ал. 2 от КСО. Изтъква, че задължението за изплащане на сумите по ревизионни актове за начет стават ликвидни след издаването на разпореждането по чл. 110, ал. 1 от КСО, съгласно алинеи трета и пета от същата норма, въпросното разпореждане е с допуснато предварително изпълнение, поради което съобразено със закона е внасянето от жалбоподателя на сумата по РАН, независимо от неговото обжалване. Счита, че с отказа за изплащане на лихви върху внесената сума, са нарушени правото му на собственост и принципа на равнопоставеност в административното производство, залегнал в националното и европейското законодателство. Иска се обжалваните актове да бъдат отменени и ответникът да бъде осъден да заплати законна лихва върху внесената и впоследствие възстановена сума. В съдебно заседание жалбоподателят, редовно призован, не се явява и не изпраща представител. В представена писмена защита, чрез пълномощника си по делото, заявява, че поддържа жалбата, развива подробни доводи за нейната основателност. Прави промяна в искането си за търсения резултат след отмяната на обжалваните актове, като моли делото да бъде изпратено като преписка на ТП на НОИ – Велико Търново, с указание за ново произнасяне по заявлението от 07.08.2025 г., в частта му относно претендираната лихва. Претендира присъждане на направените разноски, съобразно представен договор за правна защита и съдействие.

Ответникът, директорът на ТП на НОИ – гр. В. Търново, чрез пълномощника си по делото гл. юрисконсулт В., оспорва жалбата като неоснователна и недоказана. В хода на устните състезания и по-подробно в писмено становище твърди валидност, формална и процесуална законосъобразност на оспореното решение и потвърденото с него разпореждане, както и съответствие на същите с материалноправните разпоредби, и с целта на закона. Изтъква, че в КСО липсва нарочна уредба за заплащане на лихви на лица, при внесени от тях суми по отменени впоследствие административни актове. Същевременно обаче в чл. 115, ал. 2 от КСО е уредена погасителната давност за вземанията от ДОО и начина за въстановяване на такива суми, при което ответникът намира за неприложима по отношение на тях разпоредбата на чл. 129, ал. 6 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/, както и цялата процедура, разписана в Глава шестнадесета, Раздел I от същия кодекс. В тази връзка поставя акцент върху липсата на посочено от жалбоподателя нормативно основание за исканите лихви, както при сезирането на административния орган, така и в хода на съдебното производство. Счита, че при липсата на изрично предвидена възможност за изплащане по административен ред на лихви върху този вид вземания, съгласно чл. 46, ал. 2, изр. 2 от ЗНА отношенията следва да бъдат уредени съобразно основните начала на правото, в случая чрез заявяване на претенция по общия исков ред. Отделно излага съображения, че дори да се възприеме приложимост на чл. 129 от ДОПК, в конкретния случай лихва отново не се дължи, доколкото липсва забава от страна на административния орган по направеното от А. Л.-Х. на дата 07.08.2025 г., искане за възстановяване на сумата по разпореждането по чл. 110, ал. 1 от КСО. Аргументира това си възражение с кратък анализ върху правната природа и нормативната уредба на лихвите за забавено изпълнение на парични задължения. С тези доводи ответникът моли жалбата да бъде отхвърлена, претендира присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 102,26 евро, съгласно представен списък по чл. 80 от ГПК.

 

При проверката на допустимостта и основателността на жалбата и въз основа на събраните по делото доказателства, вкл. тези от административната преписка, съдът приема за установено от фактическа страна следното:

 

За причинената щета на ДОО от отмененото ЕР на ТЕЛК към „МБАЛ – Павликени“ ЕООД, с Ревизионен акт за начет № РМ-5-04-01603800/ 07.06.2024 г., на основание чл. 110, ал. 1, т. 1 от КСО, са били определени дължими за възстановяване в бюджета на ДОО от А. Н. Л.-Х. и Н. А. Н. суми в общо размер на 1 556,51 лв., от които главница 1 409,33 лв. /неправомерно изплатената пенсия на А. С. П./ и лихви в размер на 147,18 лева. Между страните не се спори, че във връзка с посочения РАН, на 13.06.2024 г. от А. Л.-Х. е внесена сумата 778,26 лв., а от Н. Н. – сумата 778,25 лева. Впоследствие от ръководителя на контрола по разходите на ДОО в ТП на НОИ - Велико Търново е издадено Разпореждане № РО-5-04-01632026 / 25.06.2024 г. с което на основание чл. 110, ал. 3 от КСО на жалбоподателката и на Н. Н. е разпоредено да възстановят солидарно сумата по акта за начет. Разпореждането е обжалвано по административен ред пред ръководителя на ТП на НОИ – Велико Търново, който със свое Решение № 1012-04-49#1/ 01.08.2024 г. е отхвърлил жалбата. Решението на ръководителя на ТП на НОИ – Велико Търново е обжалвано по съдебен ред и е отменено с Решение № 3975/ 20.12.2024 г. по адм. д. № 630/ 2024 г. на АСВТ, оставено в сила с Решение № 8332/ 01.08.2025 г. по адм. д. № 1055/ 2025 г. на ВАС.

С молба вх. № 1019-04-214/ 07.08.2025 г., подадена чрез пълномощник адв. Ц. Д., жалбоподателката и Н. Н. са поискали във връзка с влязлото в сила отменително съдебно решение, да им бъдат възстановени внесените по суми по РАН № РМ-5-04-01603800/ 07.06.2024 г., ведно със законната лихва върху внесената сума, считано от датата на внасяне до датата на възстановяване. С Разпореждане № ВР-5-04-02041446/ 15.08.2025 г. на ръководителя на контрола по разходите на ДОО в ТП на НОИ - Велико Търново, е разпоредено на А. Н. Л.-Х. да бъде възстановена сумата 778,26 лева. Също така не е спорно и от разменената документация между длъжностни лица в ТП на НОИ – Велико Търново, „Банка ДСК“ АД и „ОББ“ АД се установява, че посочената сума /както и тази, внесена от Н. А. Н./, е възстановена на 05.09.2025 година.

По отношение искането за заплащане на лихва върху внесената сума, след спиране на производството в тази му част и последващото му възобновяване, с разпореждане [номер]-04-214#5/ 31.10.2025 г. на лице, оправомощено за ръководител на контрола по разходите на ДОО в ТП на НОИ – Велико Търново, на жалбоподателката е отказано плащането на законната лихва върху внесената, а впоследствие възстановена сума по ревизионния акт за начет. Разпореждането е било обжалвано по административен ред и потвърдено с Решение № 1040-04-86/ 18.12.2025 г. на директора на Териториално поделение на НОИ – [населено място]. Решението е връчено на А. Л.-Х., чрез пълномощника ѝ, на 23.12.2025 г. /л. 14/, жалбата срещу него пред АСВТ е подадена чрез органа, който го е издал, на дата 06.01.2026 г., съгласно дадения входящ номер от деловодството на ответната администрация.

В хода на съдебното производство от ответника е представена административната преписка. Извън съдържащите се в тази преписка документи, от страните не са ангажирани други доказателства, касаещи съществото на спора.

 

Въз основа на така приетото от фактическа страна, съдът прави следните изводи:

 

Жалбата е процесуално допустима за разглеждане по същество, като подадена от правоимащи лица, срещу подлежащ на оспорване административен акт и в рамките на преклузивния срок по чл. 118, ал. 1 от КСО. Разгледана по същество, жалбата е основателна.

 

При издаването на разпореждане [номер]-04-214#5/ 31.10.2025 г. на лице, оправомощено за ръководител на контрола по разходите на ДОО в ТП на НОИ – Велико Търново и на Решение № 1040-04-86/ 18.12.2025 г. на директора на същото териториално поделение на НОИ, не са допуснати съществени нарушения на административно производствените правила. И двата акта са издадени от компетентни органи, в изпълнение на провомощията им, съответно по чл. 115, ал. 2, изр. второ и чл. 117, ал. 3 от КСО. Пазпореждането и потвърждаващото го решение са изготвени в предвидената в чл. 59, ал. 2 от АПК форма и съдържат изложение на фактическите и правните основания за постановяването им.

 

Съдът намира, че решението на директора на ТП на НОИ – Велико Търново, в обжалваната му част и потвърденото с него разпореждане, в частта му, касаеща отказа по искането на А. Л.-Х. за изплащане на лихви са издадени в противоречие и с материалноправните разпоредби на закона.

 

Обосновани са твърденията на ответника, че в КСО няма разпоредба, която да урежда въпроса за дължимостта на лихви върху неоснователно внесени суми в бюджета на ДОО, вкл. такива за причинени щети на държавното обществено осигуряване. Вземанията на Националния осигурителен институт, вкл. тези по чл. 110, ал. 1, т. 1 от КСО, са публични такива /чл. 162, ал. 2, т. 4 от ДОПК/, но дължимите от държавното обществено осигуряване плащания нямат такъв характер, доколкото титулярите на тези вземания са частно правни субекти. Въпреки това и обратно на твърденията на ответника, възстановяването на вземания от вида на процесното, като основани на недължимо извършени плащания към държавата, е изрично уредено в разпоредбите на чл. 128, ал. 1 и чл. 129, ал. 6 от ДОПК. Двете посочени норми са материалноправни и регламентират задължението на държавата, чрез съответните органи, за възстановяване в патримониума на частноправни субекти, на суми, недължимо платени от тях или събрани по принудителен ред, вкл. такива за данъци, задължителни осигурителни вноски, наложени от органите по приходите глоби и имуществени санкции, както и други суми подлежащи на възстановяване съгласно данъчното или осигурителното законодателство. При така цитираното им съдържание, макар структурирани в конкретен процесуален закон, нормите на чл. 128, ал. 1 и чл. 129, ал. 6 от ДОПК са приложими по отношение на всички посочени в тях вземания, освен ако в същия кодекс или в специален закон изрично не е предвидено друго. В Кодекса за социално осигуряване не е въведено такова изключение, независимо от предвидения специален процесуален ред за плащанията от ДОО /чл. 115, ал. 2 от кодекса/, а от приложното поле на чл. 129, ал. 6 на ДОПК, по силата на същата разпоредба, са изключени единствено недължимо внесените или събрани суми за задължителни осигурителни вноски. От друга страна, съгласно чл. 114, ал.5 от КСО и извършената с него препратка към ДОПК, относно реда за принудително изпълнение на дължимите суми по разпорежданията, .

В случая внесената от А. Л.-Х. сума не е за осигурителни вноски, а представлява доброволно изпълнение на задължение за възстановяване на щети причинени на ДОО, установено в процедурата по чл. 110, ал. 1 – ал. 3 от КСО. Последното обстоятелство не е било спорно в нито един момент от производството и именно то е дало основание на административния орган да възстанови сумата, след отправеното до него искане. Съгласно чл. 114, ал. 5 от КСО и извършената с него препратка към ДОПК, относно реда за принудително изпълнение на дължимите суми по разпорежданията, този вид публични задължения подлежат на събиране и от Националната агенция за приходите. Съобразно това и обратно на битуващото в редица съдебни решения становище, по отношение на процесната сума обсъдените по-горе разпоредби на ДОПК са приложими, вкл. относно задължението за възстановяването й с лихва, доколкото не е спорно, че тази сума е била недължимо внесена.

 

По отношение момента, от който се дължи лихва при възстановяванене на суми от вида на процесната, действително липсва правна уредба както в КСО, така и в ДОПК. Безспорно разпореждането по чл. 110, ал. 3 от КСО представлява административен акт и едновременно изпълнително основание за принудително събиране на установените с него публични държавни вземания /чл. 209, ал. 2, т. 7 от ДОПК, чл. 110, ал. 10 от КСО/. Същото обаче не се издава от органи по приходите в НАП, поради което, независимо от посочените характеристики, заплатените при неговото изпълнение суми не могат да бъдат отнесени към хипотезата на чл. 129, ал. 6, изр. първо от ДОПК. Същевременно, разпоредбите на чл. 129, ал. 1 – ал. 4 от ДОПК, са неприложими в производствата по възстановяване на такъв вид вземания, поради наличието на изрично уредена процедура в чл. 115, ал. 2 от КСО. Последното изключва и прилагането на чл. 129, ал. 6, изр. второ от ДОПК при определяне на началния момент от който лихвите са дължими, а липсва уредба на този момент, когато е приложена опростената процедура по чл. 130 от ДОПК /която по съдържание е най-близка до тази по чл. 115, ал. 2 от КСО/.

При обсъдената липса на уредба в специалните закони и доколкото става въпрос за вземане на частноправен субект, приложение следва да намерят съответните общи разпоредби на Закона за задълженията и договорите и по-конкретно – чл. 84, ал. 2 и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД. Съгласно първата от цитираните норми, когато няма определен ден за изпълнение, длъжникът изпада в забава, след като бъде поканен от кредитора, от което следва, че в настоящия казус денят, в който НОИ е изпаднал в забава е датата, когато е А. Л.-Х. е подала искането си за връщане на надвзетата сума - 07.08.2025 година. Друг извод не се налага от чл. 115, ал. 2 от КСО, доколкото за разлика от разпорежданията по чл. 110, ал. 3 от КСО, при тези за възстановяване на недължимо платени суми, не е определен срок за издаването им. Аргумент в тази насока е и разпоредбата на 57, ал. 4, предл. четвърто от АПК. В случая исканата сума е възстановена на лицето на дата на 05.09.2025 г. /л. 33 от делото/.

При използване на общо достъпен лихвен калкулатор се установява, че размерът на лихвата, която се дължи на жалбоподателката за посочения по-горе период върху главница 778,26 лв., е 15,45 лв., подлежащи на превалутиране.

 

По изложените съображения, обжалваното решение на директора на ТП на НОИ – Велико Търново и потвърденото с него разпореждане [номер]-04-214#5/ 31.10.2025 г. на лице, оправомощено за ръководител на контрола по разходите на ДОО в ТП на НОИ – Велико Търново, следва да бъдат отменени в частта им, касаеща отказа по искането на А. Н. Л. Х. за заплащане на законна лихва върху възстановената сума. На основание чл. 173, ал. 2 от АПК, делото следва да се изпрати като преписка на ТП на НОИ - Велико Търново с указание за произнасяне по искането на А. Н. Л. Х., подадено на 07.08.2025 г., в частта му досежно претендираната лихва за забава.

 

При този изход на спора основателна е претенцията за разноски на жалбоподателката, в размер общо на 260,76 евро /равностойност 510,00 лв./, от които 5, 11 евро /с равностойност 10,00 лв./ - държавна такса и 255,65 евро /с равностойност 500,00 лв./ - платено адвокатско възнаграждение съгласно Договор за правна защита и съдействие от 29.12.2025 година.

 

Съобразно горното и на основание чл.173, ал.2 от АПК, вр. с чл. 118, ал. от КСО, съдът

 

Р Е Ш И :

 

Отменя Решение № 1040-04-86/ 18.12.2025 г. на директора на Териториално поделение на НОИ – [населено място] и потвърденото с него разпореждане [номер]-04-214#5/ 31.10.2025 г. на лице, оправомощено за ръководител на контрола по разходите на ДОО в ТП на НОИ – Велико Търново, в частите им, с които е отказано заплащане на законна лихва върху възстановената сума по искането на А. Н. Л. Х. с входящ номер от 07.08.2025 година.

 

Връща делото като преписка на ТП на НОИ – В. Търново за ново произнасяне по молба, вх. № 1019-04-214/ 07.08.2025 г., само в частта й, касаеща искането на А. Н. Л. Х. за заплащане на законна лихва върху възстановената сума при съобразяване с указанията по тълкуване и прилагане на закона, дадени в мотивите на решението.

 

Осъжда Териториално поделение на Национален осигурителен институт – [населено място], да заплати на А. Н. Л.-Х. с [ЕГН], адрес [населено място], [улица], ***, разноски в по делото в размер от 260,76 евро/ двеста и шестдесет евро и седемдесет и шест евроцента/, с равностойност 510,00 /петстотин и десет/ лева.

 

Решението подлежи на обжалване пред Върховен административен съд на Република България, в 14-дневен срок от съобщаването му на страните.

 

 

Решението да се съобщи на страните чрез изпращане на преписи от него по реда на чл. 137 от АПК.