Р Е Ш Е Н И Е

гр. София, 11.07.2023г.

 

 

В  ИМЕТО  НА  НАРОДА

 

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,  Гражданско отделение, І-1 състав, в публичното заседание на двадесет и девети март през две хиляди двадесет и втора година, в състав: 

 

                                                                             СЪДИЯ: Екатерина Стоева

 

при секретаря Весела Станчева разгледа гр.д. № 7392 по описа за 2020г. на съда и за да се произнесе взе предвид следното:

 

 

Производството е образувано по искова молба на Н.Й.Б. и Е.З.Б. с предявени против Прокуратурата на Република България осъдителни искове за сумата по 5 000 000лв. за всеки един с правно основание чл.2, ал.1, т.1 и т.2 ЗОДОВ вр. чл.5, §1, §4-5 от КЗПЧОС и чл.2в ЗОДОВ, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, и за сумата по 880 555.57лв. за всеки един с правно основание чл.86 ЗЗД, представляваща обезщетение за забава от 26.10.2018г. до подаване на исковата молба, ведно със законната лихва върху главниците от подаване на исковата молба до изплащането.

В исковата молба се излага, че ищците са съпрузи, в годините на прехода участвали в приватизацията на държавни предприятия, след което управляват множество търговски дружества, развиващи дейност в областта на енергетиката, туризма, химическата и фармацевтична промишленост. Спрямо тях започнало ДП № 143/2018г. по описа на СО-СП по разследване на организирана престъпна група по чл.321 НК за извършване различни престъпления от общ характер. Към м.10.2016г. заедно с трите си деца пребивавали в Република Франция, като още от началото на месеца имали резервация за самолетен полет от гр.Ница до гр.София за 26.10.2016г. Завръщането им в България било планирано и свързано с множество ангажименти, включително празнуване рождения ден на Е.Б. и явяване на разпит по досъдебното производство, което било предварително уговорено със следователя. На 26.10.2018г. на летището в гр.Ница били арестувани от френските власти въз основа издадена от Специализираната прокуратура европейска заповед за арест във връзка с постановление от 22.10.2018г. за задочно повдигане на обвинения и издадено на 23.10.2018г. постановление от прокурор при Специализираната прокуратура за задържането им за 72 часа. На 26.11.2018г.  Апелативният съд в Екс-ан-Прованс уважил искането на българските власти за екстрадицията им, което решение не обжалвали и на 06.12.2018г. били транспортирани в Република България. Веднага след пристигането на 07.12.2018г. било проведено съдебно заседание на Сп.НС по НЧД № 4219/2018г., по което по искане на Специализираната прокуратура им била взета мярка за неотклонение „задържане под стража“. Определението било потвърдено от АСп.НС по ВНЧД № 568/2018г. Впоследствие всеки един от ищците подавал искания за изменение на мярката за неотклонение, разгледани от Сп.НС и по частни жалби от АСп.НС, които били отхвърляни. С постановление от 12.07.2019г. на Специализираната прокуратура мярката за неотклонение на Е.Б. била изменена в „подписка“, но не и по отношение Н.Б., който и понастоящем продължава да е задържан поради внасянето спрямо двамата ищци на обвинителен акт на 25.07.2019г.

Поддържат задържането им за периода 26.10.2018г.-06.12.2018г. в Република Франция във връзка с издадената ЕЗА да е незаконно и в нарушение на чл.5, §1, т.“f“ от КЗПЧОС, тъй като с оглед конкретните обстоятелства не е имало необходимост от издаването й и действията на Прокуратурата на Република България не съответстват на изискването за добросъвестност, както и самата заповед не представлява „съдебен акт“ издаден от „съдебен орган“ по смисъла на разпоредби от Рамково решение 2002/584/ПВР на Съвета от 13.06.2002г. относно европейската заповед за арест и процедурите за предаване между държавите-членки с позоваване на постановени от СЕС решения. По отношение налагане мярката за неотклонение „задържане под стража“ на 07.12.2018г. навеждат нарушение на чл.5,§1, б.“с“ от КЗПЧОС с доводи, че не отговаря на общото изискване за законност и пропорционалност спрямо преследваната цел. На самостоятелно основание нарушение на чл.5, §1 от нея с аргументи, че в противоречие с посоченото Рамково решение 2002/584/ПВР срокът на задържане във Франция въз основа ЕЗА не е бил зачетен и приспаднат от този по чл.63, ал.4 НПК, обуславящо незаконност на задържането за времето надвишаващо максимално допустимия по НПК срок от 8 месеца. На следващо място, поддържат нарушение на чл.5, §2 от Конвенцията с твърдения, че при задържането във Франция по ЕЗА и при разглеждането на искането за налагане мярката за неотклонение не са им били съобщени на разбираем език основанията за арестуването и всички обвинения, които се предявяват, не е била осигурена възможност и достатъчно време за запознаване с материалите по делото, както и подходящи условия за срещи с адвокат. В тази връзка се сочат нарушения и на Директива 2012/13/ЕС от 22.05.2012г. относно правото на информация в наказателното производство и Директива 2013/48/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 22.10.2013г. относно правото на достъп до адвокат в наказателното производство и в производството по европейска заповед за арест и относно правото на уведомяване на трето лице. Навеждат още нарушение на чл.5, §3 от Конвенцията с доводи, че при разглеждане на исканията за изменение на мярката за неотклонение „задържане под стража“ не е имало релевантни и достатъчни основания според стандартите на ЕСПЧ налагащи продължаване на задържането и в този смисъл отклонение от изискването за „разумен срок“, както и нарушение на чл.5, §4 от Конвенцията с аргументи за липса на всеобхватен съдебен контрол относно законността на задържането и липса на „равенство в оръжията“, последното обосновано с твърденията, че в мястото на задържането не е имало подходящи условия за нормална комуникация с адвокатите и за спазване конфиденциалността на проведените разговори с тях.  Като последица от незаконността на задържането във Франция въз основа на ЕЗА и задържането под стража на досъдебното производство твърдят да са претърпели неимуществени вреди, изразяващи се в силен стрес; чувство на отчаяние и несигурност; нервност и страх; притеснения от финансово и битово естество; загуба на доверие в органите на българската правоохранителна система;  злепоставяне в обществото с накърняване честта, достойнството и доброто им име; притеснения за трите си малолетни лица, пред очите на които са били арестувани в чужда държава и понастоящем продължават да се намират там без да могат да се срещат с тях и полагат грижи, както и страх за психичното и емоционалното им състояние, за обезщетяването на които претендират парични обезщетения от държавата чрез процесуалния субституент Прокуратурата на Република България.   

Ответникът навежда недопустимост на исковете с доводи, че не е пасивно процесуално легитимиран да отговаря по тях, както и доводи, че при наличието на постановени по съответния законов ред и влезли в сила съдебни актове досежно проведеното екстрадиционно производство в Република Франция и във връзка с вземането и изменението на мерките за неотклонение „задържане под стража“, компетентността за преценка евентуални нарушения по чл.5 от КЗПЧОС принадлежи единствено на съда в Страсбург, не и на националния съд по предявен иск по ЗОДОВ, който не би могъл да ревизира правилността на тези актове. Счита, че не са налице предпоставките за ангажиране отговорността на държавата по чл.2, ал.1, т.1 ЗОДОВ, тъй като  наложените мерки за неотклонение са били взети при спазване изискванията на НПК, след осъществен съдебен контрол и в необходимия обхват по чл.5, §4 от Конвенцията и не са били отменени като незаконни. При постановяването на своите актове съдебните състави на Сп.НС и АСп.НС са съобразили не само националното право, но и стандартите произтичащи от посочената конвенция и правото на ЕС по отношение въведените принципи за върховенство на закона, правна сигурност, пропорционалност на взетата мярка за неотклонение и защита от произвол. Задържането на ищците във Франция е въз основа Европейска заповед за арест, издадена от компетентен орган-прокурор и съответстваща на всички изисквания на ЗЕЕЗА вр. Рамково решение 2002/584ПВР, а обстоятелството, че не е издадена от съд, респ. преминала съдебен контрол не води до нейната незаконност, защото според практиката на СЕС условието за издаващ „съдебен орган“ е спазено, когато това е направено от орган на съдебната власт, ползващ се с независимост, обективност и безпристрастност при прилагането на тази процедура, какъвто според националното законодателство е прокурорът. Наред с това френският съд е приел и изпълнил заповедта, а ищците са имали възможност, но не са обжалвали постановения от него акт, което навежда като допълнителен аргумент в оборване поддържаните нарушения по чл.5,§1 от КЗПЧОС. Отрича твърденията за липса на необходимост от издаването на ЕЗА с доводи да е станало по време преди уведомяването на разследващия, че планират пътуване към България, а заявеното от тях уверение да направят това не се ползва със сигурност и не лишава от право прилагането механизма на ЕЗА, което в случая е имало единствената цел да бъдат предадени на българските власти във връзка с воденото досъдебно производство. Навежда на неоснователност поддържаното в исковата молба, че срокът на задържане по екстрадиционното производство във Франция следва да се зачете при преценката за обща продължителност на мярката „задържане под стража“ на досъдебното производство по чл.63, ал.4 НПК с аргументи, че съгласно чл.60 ЗЕЕЗА и Рамковото решение 2002/584/ПВР този срок се приспада от наложеното наказание при осъдителна присъда. Оспорва да са били допуснати нарушения относно повдигнатите обвинения, основанието за задържане, възможностите за защита, в тази част да са били допуснати нарушения по чл.5, §3 и §4 от конвенцията. Излага подробни съображения, че при вземането на мярката за неотклонение „задържане под стража“ и отхвърлянето впоследствие на исканията им за изменение или отмяна Сп.НС и АСп.НС са отчели всички обстоятелства и налични доказателства, дали основание за извод, че тази мярка е пропорционална при съобразяване изцяло с практиката на ЕСПЧ. Оспорва и претенциите за обезщетение по размер с доводи за тяхната прекомерност.

Съдът, като взе предвид становищата на страните и прецени доказателствата, намира следното:

Не е спорно образуването на ДП № 143/2018г. по описа на СО-СП, пр.пр.№ 1503/2018г. на Специализираната прокуратура, по което видно от представените постановления от 22.10.2018г. Н.Б. е привлечен в качеството на обвиняем за престъпления по чл.321, ал.6 НК, чл.203, ал.1 вр. чл.201 вр. чл.26, ал.1 НК и по чл.255, ал.3 вр. ал.1, т.2, пр.1, т.6 и т.7 вр. чл.20, ал.1  вр. чл.26, ал.1 НК, а съпругата му Е.Б. за престъпления по чл.321, ал.6 НК, чл.255, ал.3 вр. ал.1, т.2, пр.1, т.6 и т.7 вр. чл.20, ал.2 вр. чл.26, ал.1 НК. Постановленията са издадени при условията на чл.269, ал.3 НПК в тяхно отсъствие и връчени на 23.10.2018г. на служебен защитник.

На 23.10.2018г. Специализираната прокуратура постановила задържане на ищците за срок от 72 часа за да се осигури явяването им пред съда с оглед внасяне на искане за вземане мярка за неотклонение „задържане под стража“, били обявени за общодържавно издирване и на същата дата 23.10.2018г. за всеки един издадена европейска заповед за арест за екстрадирането им в България.

По делото не е спорно, че към този момент са се намирали във Франция заедно с трите си деца.

Като доказателство е представена докладна записка рег.№ 3286р-49997/24.10.2018г. на полицейски служител, съдържаща данни за осъществен от него на 24.10.2018г. контакт по телефона с Н.Б., който в проведения разговор заявил, че имат полет за София на 26.10.2018г. и след завръщането си ще окажат съдействие на разследващите. В тази връзка по делото са представени бордовите карти за посочената дата от гр.Ница до гр.София на ищците и трите им деца, както и събрани свидетелски показания в потвърждение на това, че не само са планирали, но и фактически подготвяли пътуването си към България поради организирано от Е.Б. тържество за рождения си ден с поканени гости и наред с това за явяване на разпит по досъдебното производство, който вече бил уговорен със следователя.

Не е спорно, че въз основа издадените ЕЗА, на 26.10.2018г. ищците са арестувани от френските власти на летището в гр.Ница непосредствено преди полета за гр.София и задържани под стража във връзка с производството по екстрадиция пред Апелативен съд на Екс-ен-Прованс. Няколко дни след това с постановления от 02.11.2018г. обвиненията срещу тях са разширени с включването на още едно лице-М.Б. и включване на нови престъпления, за които френският съд уведомен с ЕЗА от същата дата в допълнение на тези от 23.10.2018г.

На 26.11.2018г. френският съд уважил искането на Специализираната прокуратура и постановил екстрадицията на ищците, чийто съдебен акт не е обжалван и влязъл в сила. На 06.12.2018г. са транспортирани до летището в София и веднага задържани въз основа постановлението от 23.10.2018г.

По внесено искане на СП с определение от 07.12.2018г. по ЧНД № 4219/2018г. по описа на Сп.НС спрямо двамата е взета мярка за неотклонение „задържане под стража“. При преценка предпоставките на чл.63, ал.1 НПК съдът  приел, че няма опасност да се укрият, но направил извод, че е налице обосновано предположение да са извършили престъпленията, за които са обвинени и тяхната наказуемост, както и на възможността да извършат престъпление.

По частна жалба на ищците е образувано ВЧНД № 568/2018г. по описа на АСп.НС, който с определение от 13.12.2018г. потвърдил определението на Сп.НС с мотиви по същество идентични с тези на първата инстанция и допълнително извод за опасност да се укрият по съображения, че са екстрадирани от Франция, разполагат с финансови ресурси и контакти в чужбина.

Впоследствие всеки от тях инициирал производства по чл.65 НПК за отмяна или изменение на мярката за неотклонение.

1.По молба на Н.Б. е образувано ЧНД № 425/2019г. по описа на Сп.НС, оставена без уважение с определение от 01.02.2019г., потвърдено с определение от 07.02.2019г. по ВЧНД № 51/2019г. по описа на АСп.НС с аргументи, че вече направения извод за обосновано предположение в извършване на престъпленията не е разколебан и продължава да съществува опасността да извърши престъпление, без задържането до този момент да надвишава установения в закона срок.

По последваща молба на Б. е образувано НЧД № 1333/2019г. по описа на Сп.НС, отхвърлена с определение от 11.04.2019г., което е потвърдено с определение от 18.04.2019г. по ВНЧД № 176/2019г. на АСп.НС. Съставите са разгледали възраженията на защитата и въз основа събраните на досъдебното производство доказателства са приели, че продължават да са налице предпоставките на чл.63, ал.1 НПК да бъде задържан под стража относно обоснованото предположение за извършване на инкриминираните деяния, за които е обвинен, опасността да се укрие или извърши престъпление. Последните две са аргументирани с обстоятелствата /отчетени и отпреди/, че разполага с финансови ресурси и връзки в страната и чужбина, но допълнително с данни за намерен в килията му мобилен телефон, при извършената експертиза на който е било установено, че е комуникирал със съпругата си Е.Б. и други лица в България и чужбина в търсене на съдействие и организиране на бягство от страната, както и оказване на влияние върху свидетел.

По трета молба е образувано ЧНД № 2164/2019г. по описа на Сп.НС, отхвърлена с определение от 26.06.2019г., съответно потвърдено с определение от 04.07.2019г. по ВНЧД № 329/2019г. на АСп.НС. В рамките на това производство съдебните състави са обсъждали и се произнесли по същите въпроси, както по предходните молби по чл.65 НПК, но наред с това и по наведеното от защитата възражение, че времето на задържането на Б. във Франция по ЕЗА във връзка с екстрадицията следва да се зачете към срока по чл.63, ал.4 НПК по мярката за неотклонение „задържане под стража“ на досъдебното производство, при което максимално предвидения в нормата срок от 8 месеца вече е изтекъл, обуславящо неговото освобождаване.  Възражението е съпроводено с искане за отправяне на преюдициално запитване до СЕС за тълкуване на чл.26 от Рамково решение 2002/584/ПВР по този въпрос, което е било отхвърлено. По същество са развити мотиви, че задържането по реда на екстрадицията на база издадена ЕЗА има единствено функции по осигуряване съдебното разглеждане на същата в рамките на определен 2-месечен срок. Задържането на това основание няма функциите по чл.57 НПК гарантиращи нормалното провеждане на наказателно производство, а касаят само възможност за осигуряването на конкретно обвинени лица и обявени за издирване с ЕЗА пред съответните национални власти, провеждащи съответното разследване. Поради това срокът на производството по екстрадиция не би могъл да бъде зачетен наравно с този на „задържане под стража“ по смисъла на чл.63, ал.4 НПК, нито да бъде приспадан или добавян. Касае са за две различни производства, подчинени на собствени правила. Отделно от това чл.60 ЗЕЕЗА е в съответствие с чл.26 от Рамковото решение и предвижда, че срокът на задържане на лице в изпълнение на ЕЗА в държава-членка по повод предаването му на друга държава-членка се приспада единствено и само от евентуално наложено наказание „лишаване от свобода“ в случай на постановена осъдителна присъда.

Впоследствие въпросът за изменение на мярката за неотклонение „задържане под стража“  на ищеца е бил разглеждан от Сп.НС след внасянето на обвинителен акт през м.07.2019г. по образуваното въз основа на него НОХД № 2597/2019г. Искането за пореден път е било обосновано с липса на предпоставките на чл.63, ал.1 НПК, които доводи са счетени за неоснователни с мотиви по същество, идентични с тези на предходните съдебни състави, и  допълнително с твърдения за настъпилото влошаване на здравословното му състояние. Във връзка с последното съдът събрал доказателства и допуснал съдебно-медицинска експертиза, въз основа на които констатирал наличието на определени заболявания дължащи се на възрастови изменения, но приел, че тяхното естество и тежест не влияят на състоянието му в чисто физически план, не налагат спешно оперативно лечение и не са пречка за пребиваването му в следствения арест. Поради това с определение от 09.08.2019г. оставил без уважение искането, потвърдено с определение от 23.08.2019г. по ЧНД № 422/2019г. на АСп.НС, който споделил изводите на първата инстанция.

Следват ново искане с потвърждаване мярката за неотклонение „задържане под стража“ с определение от 24.09.2019г. на Сп.НС, потвърдено с определение от 09.10.2019г. по ВНЧД № 502/2019г. на АСп.НС.

2.По молба на Е.З. по чл.65 НПК е образувано ЧНД № 589/2019г. на Сп.НС, оставена без уважение с определение от 13.02.2019г. и потвърдено с определение от 19.02.2019г. по ВНЧД № 77/2019г. по описа на АСп.НС. Прието е, че и по отношение на нея са налице предпоставките на чл.63, ал.1 НПК- обосновано предположение да е извършила престъпленията, за които са повдигнати обвинения и опасността да извърши друго престъпление, при отчитане разликата относно опасността да се укрие. Основавайки се на данните за открития мобилен телефон у нейния съпруг Н.Б. и разговорите, които е имала с него по същото време първата инстанция е обосновала наличието на такава опасност, което не е възприето от въззивния съд, но при общ направен извод за липса на причини, включително медицински или семейни, които да налагат изменение на мярката в по-лека.

Следващата й молба е оставена без уважение с определение от 20.05.2019г. по ЧНД № 1793/2019г. на Сп.НС, потвърдено с определение от 06.06.2019г. по ВЧНД № 246/2019г. на АСп.НС. По направено възражение за зачитане задържането във Франция също е прието, че то има значение при постановяване на осъдителна присъда с приспадане от срока на наложено наказание „лишаване от свобода“ с позоваване на чл.60 ЗЕЕА и допълнително с постановките на ТР № 1 по н.д.№ 1/2002г. на ВКС, защото няма естеството на мярка за процесуална принуда, а средство за реализиране института на екстрадицията. Извършен е обстоен анализ на събраните до този момент доказателства и изложени подробни мотиви защо съдът счита, че не е опровергано обоснованото предположение в извършване на престъпленията по обвинението и че продължава да съществува опасността да се укрие или извърши престъпление. В тази връзка са отчетени данните от мобилния телефон на съпруга й Н.Б. за планирано бягство и обсъдени свидетелски показания, че неведнъж подправяла документи и подбуждала трети лица към лъжествиделстване или набедяване. Не са възприети аргументите на защитата за здравословни проблеми и необходимост от лечение, както и за необходимостта от полагането на грижи за децата си.

Друго искане е направено след внасяне на обвинителния акт, оставено без уважение с протоколно определение по НОХД № 2597/2019г. на Сп.НС. Впоследствие въз основа представени доказателства за нуждата от хоспитализация за изследвания и оперативно лечение с Постановление от 12.07.2019г. на Специализираната прокуратура мярката за неотклонение на Е.Б. е изменена в „подписка“.

По делото е представена справка от ГД „Изпълнение на наказанията“ гр.София, от която е видно, че в периода 10.12.2018г.-29.07.2019г. в мястото на задържане ищците са били посещавани многократно от различни адвокати, част от които са осъществили процесуалното им представителство по производствата по вземане мярката за неотклонение и последващите искания за нейната отмяна или изменение.

По делото е представено Решение от 12.10.2021г. на Четвърто отделение на ЕСПЧ, влязло в сила на 12.01.2022г., постановено по жалба  № 25658/2019г. на Н. и Е. Б. срещу Република България за нарушения на чл.5, §1, 3, 4 и 5 от КЗПЧОС по отношение на първия и  нарушения на чл.6, §2, 8 и 13 вр. чл.13 от КЗПЧОС по отношение на двамата с претендирани обезщетения за неимуществени вреди съответно 65 000 евро и 20 000 евро.

Оплакванията на Н.Б. за нарушения по чл. 5, §1, 3, 4 и 5 от Конвенцията са били обосновани с незаконност на задържането и прекомерната му продължителност при липса на правдоподобни основания да бъде заподозрян в престъпленията, за които е обвинен, и липса на относими и достатъчни основания оправдаващи задържането му за дълъг период от време, в тази част твърдение за превишаване максимално предвидения в НПК срок, тълкуван спрямо европейското право, твърдения за неефективност на разглеждането на исканията му за освобождаване и в тази връзка липса на възможност според националното право да получи обезщетение за вреди.

С решението ЕСПЧ приел, че незачитането от националния съд срока за задържане на Н.Б. по екстрадицията спрямо максимално предвидения в НПК срок за задържане по мярката за неотклонение съобразно чл.26, §1 от Рамково решение 2002/584 от правото на Европейския съюз не е в нарушение на  чл.5, §1 от Конвенцията, поради което и при извод за явна неоснователност постановил недопустимост на жалбата в тази част. По отношение мярката за неотклонение „задържане под стража“, след анализ на конкретните обстоятелства и съгласно собствено установената съдебна практика по приложението на чл.5, §3 от Конвенцията приел, че налагането й през м.12.2018г. е било законно при наличието на предвидените в НПК предпоставки, по същество идентични с тези по чл.5, §1, б.“с“ от Конвенцията-обсновано подозрение в извършването на престъпленията, за които е повдигнато обвинение и риск от укриване или извършване на друго престъпление. По оплакването за нейната продължителност  /от 06.12.2018г. с налагането, променена в домашен арест на 19.05.2021г. след внасянето на обвинителен акт, до 31.08.2021г., когато последната все още е действала/ приел, че данните за организиране на бягство и опити за въздействие върху свидетели са били „относими“ и „достатъчни“  мотиви, които да оправдаят липсата на основание за освобождаване, но само до 02.12.2020г. Съдът приел, че след тази дата, с оглед обективните затруднения  при пътуване поради пандемичната обстановка, събраните множество  гласни,  писмени и веществени доказателства, които биха могли да бъдат ползвани от съда по чл.281 НПК при разглеждане на наказателното дело за установяване фактите по обвиненията, аргументите за риск от бягство и извършване на друго престъпление са изгубили значението на „относими“ и „достатъчни“ по смисъла на чл.5, §3 от Конвенцията, поради което е направен извод за нарушение на тази разпоредба за продължилото задържане след 02.12.2020г.  В тази връзка не е разгледал оплакването по чл.5§4 от Конвенцията, а оплакването за нарушение на чл.5, §5 е счетено за неоснователно.

Другите оплаквания от двамата ищци по жалбата пред ЕСПЧ са за нарушение презумпцията за невинност от съда при постановяване на определенията относно мярката за неотклонение и при публични изказвания на представители на прокуратурата с позоваване на чл.6, §2 от Конвенцията, за нарушение на чл.8 от Конвенцията във връзка с публичното разпространяване на снимки и видео относно мястото, където живеят и на притежавани лични вещи и ценности, както и нарушение на чл.13 от Конвенцията за липса на вътрешноправни средства за защита в тази част за поправяне на причинени вреди. С решението ЕСПЧ приел, че няма нарушение по чл.8 от Конвенцията, няма нарушение на чл.6, §2 от Конвенцията  на изявленията на прокурор от 26.10.2018г. и мотивите на определението на съда, постановено на 11.04.2019г., но е налице нарушение на тази разпоредба по отношение изявления на прокурори, публикувани на 28.10.2018г. и мотивите на определение на Сп.НС от 07.12.2018г, както и нарушение на чл.13 вр. чл.6, §2 от Конвенцията.

Като краен резултат за допуснатите нарушения на чл.5, §3, чл.6, §2 и чл.13 вр. чл.6, §2 от Конвенцията ЕСПЧ присъдил на Н.Б. обезщетение за претърпени морални вреди от 7800 евро, на Е.Б. обезщетение от  6000 евро обезщетение за морални вреди и на двамата разноски по делото от 6000 евро с отхвърляне претенциите за обезщетение в останалата част.

Постановеното от ЕСПЧ решение е задължително за настоящия съд по арг. от чл.303, ал.1, т.7 ГПК и следва да бъде съобразено при разрешаването на правния спор.

При тези фактически обстоятелства, съдът намира от правна страна следното:

Възражението, че пасивно легитимиран да представлява държавата по исковете е съдът, а не Прокуратурата на Република България е неоснователно.

Разпоредбата на чл.7 от КРБ предвижда отговорност на държавата за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи или длъжностни лица, която е деликтна и обективна, защото се поражда независимо от виновното поведение на съответния орган или длъжностно лице.

Като страна по Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи, на основание чл.5, ал.4 от Конституцията Република България е обвързана от нейните разпоредби, чрез своите органи и длъжностни лица задължена да съблюдава спазването им и при допуснати нарушения, от които за гражданите или юридическите лица са произтекли имуществени или неимуществени вреди носи отговорност за тяхната обезвреда. Идентично, в качеството си на държава-членка, е длъжна да спазва и прилага правото на Европейския съюз, неизпълнението на което съобразно чл.4, §3 ДЕС също поражда отговорност за вреди. И в двата случая редът за реализиране на отговорността е ЗОДОВ при отчитане основанията и предпоставките касаещи нарушенията на КЗПЧОС и тези за нарушения на общностното право.

Съгласно чл.2, ал.1, т.1 и т.2 ЗОДОВ държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от разследващите органи, прокуратурата или съда, при задържане под стража, включително като мярка за неотклонение, домашен арест, когато са били отменени, прилагане от съда на задължително настаняване и лечение или принудителни медицински мерки, когато те бъдат отменени, както и при всички други случаи на лишаване от свобода в нарушение на чл.5, §1 от КЗПЧОС, и при нарушаване на права, защитени от чл.5, §2-4 на Конвенцията. Съгласно чл.2в ЗОДОВ, когато вредите са причинени от достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз, исковете се разглеждат от съдилищата по реда на АПК за вреди от административна дейност по чл. 1, ал. 1, както и за вреди от правораздавателна дейност на административните съдилища и Върховния административен съд, съответно по реда на ГПК за случаите извън тях. Държавата е страна по материалното правоотношение, но участва в съдебните производства чрез процесуален субституент, който се определя по правилото на чл.7, ал.1 ЗОДОВ-искът се предявява против органа, от чиито незаконни актове, действия или бездействия са причинени вредите /т.6 от ТР №3/22.04.2004г. по тълк.д.№ 3/2004г., ОСГК на ВКС/.

Изхождайки от релевираните в исковата молба твърдения вредите да произтичат от нарушения на чл.5 от КЗПЧОС във връзка с мярката за неотклонение „задържане под стража“ и съществено нарушение правото на ЕС във връзка с издадената ЕЗА и екстрадицията по воденото срещу ищците досъдебно производство съдът намира, че в съответствие с чл.7, ал.1 ЗОДОВ Прокуратурата на Република България е надлежен ответник.

Според ТР № 5/15.06.2015г. по тълк.д.№ 5/2013г., ОСГК на ВКС, съдът е легитимиран да представлява държавата по искове за обезщетение за вреди по чл.2 ЗОДОВ само в случаите по ал.1, т.4 и т.5 за прилагане на задължително настаняване и лечение или принудителни медицински мерки, когато те бъдат отменени поради липса на законно основание и за прилагане от съда на административна мярка, когато решението му бъде отменено като незаконосъобразно. В мотивите са изложени аргументи, че в хипотезите на искове чл.2, ал.1, т.1, 2 и 3 ЗОДОВ процесуален субституент на държавата е не съдът, а Прокуратурата, защото тя е органът с предоставена държавна функция по повдигане на обвинение, респ. по иницииране на производство по налагане мярка за неотклонение „задържане под стража“, който, с оглед обективния характер на отговорността, е създал и носи риска от причиняването на вреди в резултат на дейността на правозащитни органи /в тази част съда/ по наказателни дела. Това ограничение не е приложимо, когато се търси отговорност за вреди от нарушение правото на ЕС, в който случай съобразно чл.7, ал.1 ЗОДОВ и множеството постановени решения на СЕС във връзка с чл.4, §3 ДЕС всеки орган, независимо от коя власт /законодателна, изпълнителна или съдебна/, от чиито актове, действия или бездействия са настъпили е пасивно легитимиран като субституент на държавата. Това означава, че съдът може да бъде надлежен ответник, ако в своята правораздавателна дейност е допуснал нарушение на общностното право и от това са произтекли вреди за частноправен субект. В тази връзка определящо в настоящия случай за пасивната легитимация на Прокуратурата е твърдението, че като правозащитен орган в рамките на досъдебното производство и за неговите цели е осъществил действия по издаване на ЕЗА за екстрадиция на ищците от друга държава-членка, които не са били съответни на правото на ЕС, а доводите за незачитане от националния съд на времето на задържане във Франция от срока по НПК по мярката „задържане под стража“ също в противоречие с норми от това право са наведени и имат пряко отношение към поддържаното нарушение по чл.5, §1 от КЗПЧОС, представляващо основанието по чл.2, ал.1, т.1, пр. последно ЗОДОВ.

Възражението за процесуална недопустимост на исковете поради това, че при влезли в сила съдебни актове досежно екстрадицията и мярката за неотклонение „задържане под стража“ с  компетентност да преценява нарушения на КЗПЧОС разполага единствено ЕСПЧ е неоснователно. Компетентността на сезирания съд произтича от чл.13 от КЗПЧОС, според който всеки национален съд на държава-страна по конвенцията е такъв по правата на човека и пряко от визираните в чл.2, ал.1, т.1, пр.последно и т.2 ЗОДОВ основания за ангажиране отговорността на държавата. При разрешаване на въпроса дали са били нарушени чл.5, §1 и §2-4 от Конвенцията съдът не е обвързан от актовете на съответните правозащитни органи, а дължи самостоятелна преценка дали при постановяването им са били спазени правата произтичащи от тези норми.

 

 По твърдението за нарушение на чл.5, §1, т.f от КЗПЧОС и съществено нарушение правото на ЕС по издаването на ЕЗА, въз основа на която е осъществена екстрадицията.

Разпоредбата на чл.5, §1, т.f постановява, че всеки има право на свобода и сигурност и никой не може да бъде лишен от свобода освен в случаите и само в съответствие с процедури, предвидени от закона на законен арест или лишаване от свобода на лице с цел да се предотврати незаконното му влизане в страната или на лице, против което се предприемат действия за неговото депортиране или екстрадиция.

По делото е установено, че въз основа повдигнатите при условията на задочност обвинения за престъпления по образуваното досъдебно производство с постановление от 23.10.2018г. на Специализираната прокуратура било разпоредено задържането на ищците за срок от 72 часа, които към този момент са се намирали във Франция, и на същата дата издадена европейска заповед за арест за екстрадирането им в България. Въз основа на нея са били задържани на 26.10.2018г. от френските власти на летището на гр.Ница преди качването им на самолета за България. Билетите за полета са закупили отпреди, а връщането им в страната е било планирано с оглед подготвяно от ищцата Е.Б. тържество по случай рождения й ден. Установено е още, че във връзка с обявяването им за национално издирване полицейски служител осъществил на 24.10.2018г. контакт по телефона с ищеца Н.Б. и при проведения между тях разговор последният съобщил, че ще пътуват към България на 26.10.2018г. и след завръщането си ще окажат съдействие на разследващите по досъдебното производство.

Въз основа тези обстоятелства ищците поддържат, че задържането им във Франция за времето от 26.10.2018г. до 06.12.2018г. въз основа на ЕЗА е в нарушение на чл.5, §1, т.f от Конвенцията с позоваване на решения на ЕСПЧ, според които лишаването от свобода във връзка с екстрадиция трябва да съответства на материалните и процесуални норми от националното право при осъществяване на целта да бъдат защитени лицата от произвол. Понятието „произволност“ в чл.5, §1 надхвърля липсата на съответствие с националното право, поради което лишаването от свобода може да е законосъобразно съгласно вътрешното право, но да е произволно и противоречащо на Конвенцията. За да не бъде определено като произволно по тази норма задържането трябва да е извършено добросъвестно; да е тясно свързано с основанието за задържане, посочени от правителството; мястото и условията на задържане трябва да са подходящи и продължителността му не трябва да надвишава разумно необходимото с оглед преследваната цел /Saadi v. the United Kingdom (GC), № 13229/03, §67; А. and others v. United Kingdom, § 164 и др./.  Така при данните за подготвено  пътуване към страната изобщо не е имало необходимост от издаване и привеждане в изпълнение на ЕЗА, защото целта на задържането им по постановлението на прокурора за 72 часа е могла да бъде постигната в момента на пристигането им на летището в България. В този смисъл поддържат произволност и противоречие с принципа за добросъвестност в действията на прокурора, с които фактически е преследвана и постигната друга цел-да послужи като аргумент за опасност да се укрият при вземане и продължаване мярката за неотклонение.

Екстрадицията е международно-правен механизъм между държави за предаване на лице за целите на наказателно преследване или за изтърпяване на наказание в една от тях. Съгласно чл.2 ЗЕЕЗА екстрадицията е предаване на лице, намиращо се на територията на една държава, срещу което е образувано наказателно производство в друга държава или пред международен съд; което се издирва за изтърпяване на наложено наказание лишаване от свобода от съдебните власти на друга държава или от международен съд или на което е  наложена от съдебните власти на друга държава или от международен съд мярка, изискваща задържане.  В отношенията между държави-членки на ЕС този механизъм се осъществява чрез европейска заповед за арест, която на основание чл.3 ЗЕЕЗА е издаден от компетентните органи на държава-членка акт за задържане и предаване от друга държава-членка на търсено лице с цел провеждане на наказателно преследване или изпълнение на наказание лишаване от свобода, или на мярка, изискваща задържането му. Като национално право законът съдържа правна регламентация относно предметния обхват, реда и условията за издаване и привеждане в изпълнение на ЕЗА, спазването на която по начало стои в основата на въпроса за законност по чл.5, §1, т.f от Конвенцията, когато лицето обект на тази процедура е задържано за целите на екстрадицията. Както е посочено в Решение от 26.07.2011г. на ЕСПЧ, IV отделение-М. и други срещу България, с цитирани и други решения на съда, всяко лишаване от свобода съгласно чл.5, §1, т.f от Конвенцията би било обосновано само доколкото е образувано производство по експулсиране или екстрадиция, но ако това производство не се провежда надлежно, задържането престава да е допустимо според тази норма. Затова от съществено значение е лишаването от свобода да бъде съответно на материалните и процесуалните норми на националното право, което не се заключава само във формалното им спазване, но и приложени добросъвестно,  в тясна връзка с основанието за задържане, при подходящи условия за това и в разумен срок. В противен случай задържането е произволно и в този смисъл нарушава чл.5, §1, т.f.

Като взе предвид конкретните обстоятелства съдът приема, че действията на ответника по издаване на ЕЗА не са в противоречие с принципа за добросъвестност и за цели различни от производството по екстрадиция. По образуваното досъдебно производство ищците са привлечени в качеството на обвиняеми за престъпления от общ характер, за които законът предвижда наказание лишаване от свобода, даващо право на прокурора според установените в НПК правила да поиска от съда налагането на мярка за неотклонение „задържане под стража“, а с оглед задължението му по чл.64, ал.2 НПК да осигури личното им присъствие и да постанови задържане за срок от 72  часа. Обстоятелството, че при повдигане на обвинението ищците са били във Франция и към този момент не е било известно дали и кога ще се завърнат в страната е било достатъчно основание за иницииране на процедура по екстрадиция с издаване на ЕЗА. За намерението да пътуват за България на разследващия е било съобщено след издаване на ЕЗА, което пътуване по делото е доказано да са подготвяли и предприели, но това не лишава от основание и не обуславя отпадане нуждата от екстрадиция. Само поради факта, че се намират на територията на друга държава при знанието за започнало срещу тях досъдебно производство, дадените в телефонен разговор уверения за предстоящо пътуване не биха могли да бъдат възприети на доверие като сигурни, без да се допусне възможността да променят намерението си и да се укрият, като по този начин възпрепятстват наказателното преследване. Ето защо действията на прокурора по прилагане механизма на ЕЗА не могат да се определят като произволни в аспекта на недобросъвестност и в този смисъл водещи до изначална незаконност на задържането във Франция в нарушение на чл.5, §1, б.f от Конвенцията. Що се отнася до твърдението с тези действия да е преследвана различна от екстрадицията цел следва да се посочи, че този въпрос е бил отчетен при налагане мярката за неотклонение „задържане под стража“ и последващите откази за нейното изменение, но видно от мотивите на съдебните състави на Сп.НС и АСп.НС с придадена относително малка тежест в сравнение с останалите установени данни относно риска от укриване.

Редът и условията за издаване и изпълнение на ЕЗА се съдържат в Закона за екстрадицията и европейската заповед за арест, с който в националното право е транспонирано Рамково решение 2002/584/ПВР на Съвета от 13.06.2002г. относно европейската заповед за арест и процедурите за предаване между държави-членки, изменено с Рамково решение 2009/299/ПВР на Съвета от 26.02.2009г. Рамковото решение е част от общностното право, уреждащо  процедурата между издаващ и изпълняващ орган по предаването на осъдени или заподозрени лица за изтърпяване на наказание или наказателно преследване при спазване принципите на взаимно доверие и признаване на решения по наказателни дела, респ. изпълнение на заповедите за арест, както и при спазване основните права признати в чл.6 ДЕС и отразени в Хартата на основните права на Европейския съюз за свобода, сигурност и правосъдие /аналогични на правата по КЗПЧОС/. При твърдения на частноправен субект за нарушение на разпоредби от общностното право в тази област, националната юрисдикция е длъжна да тълкува националното право с оглед на текста и целта на Рамковото решение относно ЕЗА, за да гарантира неговата пълна ефективност /Решение по Дело С-42/11, Lopes da Silva Jorge и др./.

             Разпоредбата на чл.1, §1 от Рамковото решение дефинира европейската заповед за арест като съдебно решение, издадено от държава-членка, с оглед задържане и предаване на друга държава-членка на издирвано лице, с цел наказателно преследване или изпълнение на присъда за лишаване от свобода или на мярка, изискваща задържане. Съгласно чл.6, §1 от него издаващият съдебен орган е съдебният орган на държавата-членка, издала европейската заповед за арест, компетентен да я издаде съгласно правото на тази държава, а според разпоредбата на чл.8, §1, б.“в“ към ЕЗА трябва да са  приложени доказателства за влязла в сила присъда, заповед за задържане или друг подлежащ на изпълнение съдебен акт със същата юридическа сила, попадащ в обхвата на чл.1 и чл.2. В същото време, по отношение на обвиняем или осъден с влязла в сила присъда, чл.56, т.1 ЗЕЕЗА определя за компетентен орган по издаването на ЕЗА в Република България съответния прокурор.

При тази правна регламентация в националното и правото на ЕС ищците поддържат, че постановлението от 23.10.2018г. за задържането им по чл.64, ал.2 НПК за срок от 72 часа няма естеството на съдебен акт по смисъла на чл.8, §1 от Рамковото решение, а самата ЕЗА е издадена от прокурор, който не е съдебен орган по смисъла на чл.6, §1 от същото, поради което задържането им във Франция не съответства на изискването за законност.

В свои решения по преюдициални запитвания СЕС се е произнасял по тълкуването на чл.6, §1 от Рамковото решение относно „издаващ съдебен орган“ и на чл.8, §1 относно „съдебен акт“, на който издадената ЕЗА се основава за целите на наказателното преследване, в които е изведено основното положение, че прилагането системата на ЕЗА трябва да отговаря на правото на ефективна съдебна защита спрямо издирваното лице, което е на две равнища-първото относно националния акт, който разпорежда задържането, а второто относно издаването на ЕЗА и се счита спазено, когато тази защита е осигурена поне на едно от нивата /решения по съединени дела С-508/18 и С-82/19 PPU; по дело С-241/15; по дело С-625/19; по съединени дела С-566/19 и С-626/19 PPU и др./. В светлината на същото СЕС е приел, че магистратите прокурори на държава-членка, на които са възложени  функциите по повдигане и поддържане на обвинението и които се намират под ръководството и контрола на своите висшестоящи ръководители, доколкото при издаването на ЕЗА техният статут им предоставя гаранция за независимост спрямо изпълнителната власт попадат в обхвата „издаващ съдебен орган“ по смисъла на чл.6,§ 1 от Рамковото решение /съединени дела № 566/19 и С-626/19/. С  решение от 13.01.2021г. по Дело С-414/20 PPU е прието, че качеството на „издаващ съдебен орган“ не е обусловено от наличието на възможност за упражняване на съдебен контрол върху решението за издаване на ЕЗА и върху националния акт, на който тя се основава. Съгласно друго решение понятието „заповед за задържане или друг подлежащ на изпълнение съдебен акт със същата юридическа сила“ по Рамковото решение се отнася до актовете на органите участващи в наказателното правораздаване в държавите-членки, които са предназначени  чрез мярка за процесуална принуда да позволят задържането на лице с оглед явяването му пред съд за извършване на процесуални действия по наказателно производство /дело С-414/20 PPU/. В тази връзка в решение по дело С-648/20 PPU, постановено по преюдициално запитване по сходен казус, е прието, че актът на прокурора, с който се постановява задържане на издирвано лице за срок от 72 часа и на който се основава ЕЗА представлява подлежащ на изпълнение съдебен акт със същата юридическа сила като национална заповед за задържане по смисъла на чл.8, §1, б.“в“ от Рамковото решение. При тълкуването на посочените разпоредби  СЕС е акцентирал на въпроса за ефективната съдебна защита по отношение на лице, за което е издадена ЕЗА за целите на наказателното преследване като е приел, че изискванията на Рамковото решение са спазени, когато съгласно законодателството на издаващата държава-членка условията за издаване на тази заповед, и по-специално нейният пропорционален характер, подлежат на съдебен контрол /решение по съединени дела № 566/19 и С-626/19/. Обратно, при тълкуването на чл.8, §1, б.“в“ във връзка с чл.47 от Хартата, тези изисквания, присъщи на ефективната съдебна защита, не са изпълнени, ако както ЕЗА, така и съдебният акт, на който тя се основава, са издадени от прокурор, който може да бъде квалифициран  като „издаващ съдебен орган“ по чл.6,§ 6 от Рамковото решение, но не подлежат на съдебен контрол в издаващата държава членка преди предаването на издирваното лице от изпълняващата държава членка /Дело С-648/20 PPU/.  

В настоящия случай ЕЗА е издадена от прокурор, ръководещ разследването по образуваното против ищците досъдебно производство, чийто статут съобразно КРБ и ЗСВ отговаря на критериите за „издаващ съдебен орган“ по чл.6, §1 от Рамковото решение, а постановлението за задържане по чл.64, ал.2 НПК попада в предметния обхват на чл.8, §1, б.“в“ по отношение на актовете, за които може да се издаде такава заповед, поради което и съобразно цитираната практика на СЕС в тази част няма отклонение от общностното право. Такова изглежда да има по отношение изискванията за ефективна съдебна защита, защото националното законодателство, конкретно НПК и ЗЕЕЗА не предвиждат предварителен съдебен контрол нито на постановлението /то подлежи на обжалване пред съответния по-горестоящ прокурор/, нито на решението за издаване на ЕЗА. Същевременно обаче в решение по Дело-414/20 СЕС е приел, че когато процесуалното право на издаващата държава-членка не предвижда отделен способ за защита, позволяващ осъществяването на съдебен контрол на условията за издаване на ЕЗА и нейния пропорционален характер преди, по време или след издаването й, Рамковото решение, разглеждано във връзка с правата по чл.47 от Хартата, трябва да се тълкува в смисъл, че юрисдикцията, която се произнася в етап на наказателното производство след предаването на издирваното лице може да упражни инцидентен контрол на условията за издаване на тази заповед за арест, когато последната е оспорена пред него. Това е важимо, когато въпросът засяга и произнасянето се отнася до преценката за налагане мярка за неотклонение „задържане под стража“ и би могло да повлияе на решение за освобождаване. В този смисъл ищците не са били лишени от съдебна защита по ЕЗА, доколкото са могли да направят оспорване пред съда във Франция или в производствата по мерките им за неотклонение, данни за което липсват.

Независимо от това, дори и да се отчете констатираното несъответствие на ЕЗА с правото на ефективна защита по Рамковото решение, то не е достатъчно основание за извод за незаконност на задържането им във Франция. На първо място, задържането въз основа на ЕЗА не означава задържане като мярка, ограничаваща правото на свободно придвижване, до разрешаването на въпроса за предаването от изпълняващата държава-членка. Разпоредбата на чл.12 от Рамковото решение предвижда, че когато лицето е задържано въз основа на европейска заповед за арест, изпълняващият съдебен орган следва да вземе решение дали то да остане задържано съгласно правото на изпълняващата държава-членка. Лицето може да бъде освободено временно по всяко време в съответствие с националното право на изпълняващата държава-членка, при условие, че неин компетентен орган вземе мерки, необходими за предотвратяване укриването му. На следващо място, както е посочено в решение на СЕС по Дело С-414/20, целта на механизма на ЕЗА по чл.1, §1 от Рамковото решение е да бъде възможно задържането и предаването на издирвано лице така, че извършеното престъпление да не остане ненаказано, респ. това лице да бъде наказателно преследвано за изпълнение на наложено наказание или на мярка, изискваща задържане. Когато издирваното лице е било задържано и впоследствие предадено на издаващата държава-членка, ЕЗА по принцип е изчерпала правните си последици, с изключение на тези от предаването, които са изрично предвидени в Глава 3 от Рамковото решение, и че предвид присъщите на механизма на ЕЗА рамки, последната не представлява правно основание за задържане на издирваното лице в издаващата държава. Спрямо обстоятелствата по делото това означава, че задържането на ищците за времето от 26.10.2018г. до 06.12.2018г. не е последица от действията на българските власти, а от тези на френските власти-чл.12 от Рамковото решение. Поради постигане целта си ЕЗА е изгубила правно действие и този срок на задържане следва да бъде отчетен според предвиденото в чл.60 ЗЕЕЗА.

 

По възражението за нарушение на чл.5, §2 от Конвенцията и правото на ЕС по Директива 2012/13/ЕС и Директива 2013/48/ЕС.

Твърденията на ищците са, че при задържането им във Франция, както и преди първото заседание на Сп.НС на 07.12.2018г. не са им били съобщени на разбираем език основанията за арестуването и всички обвинения, които се предявяват. Самите ЕЗА са били написани на „непреведим“ френски език, а обвиненията към деня на разглеждане искането за мярката им за неотклонение от Сп.НС на посочената дата са били формулирани общо и неясно, което не е позволило да разберат точно в какво са обвинени. Липсата на достатъчно време за запознаване с материалите по делото, поради неговия голям обем, се е отразило на възможността да се защитят адекватно в производството по налагане мярката за неотклонение и при нейното обжалване. Допълнително твърдят, че условията, при които са били поставени, са възпрепятствали възможността да упражнят правото си на защита чрез адвокат, както и не са имали възможност да се срещат насаме с упълномощените за целите на ефективното й упражняване.

 Съгласно чл.5, §2 от Конвенцията на всяко арестувано лице трябва незабавно да бъдат съобщени на разбираем за него език основанията за арестуването му и всички обвинения, които му се предявяват.

Директива 2012/13/ЕС на ЕП и на Съвета от 22.05.2012г. и Директива 2013/48/ЕС на ЕП и Съвета от 22.10.2013г. съдържат общи минимални стандарти  относно правото на информация в наказателното производство, която следва да се предостави на лица, заподозрени или обвинени в извършването на престъпление, и минимални правила във връзка с правото на достъп до адвокат в наказателното производство, правото на уведомяване на трето лице при задържане, както и правото на осъществяване на връзка с трети лица и консулски органи през периода на задържане, с цел ефикасно съдебно сътрудничество и повишаване взаимното доверие между държавите-членки в областта на наказателното право. Както е посочено в директивите създадените с тях правила се основават на правата предвидени в чл.5 и чл.6 от КЗПЧОС така, както се тълкуват от ЕСПЧ с препращане към установените по тяхното приложение стандарти.

Разпоредбата на чл.5, §2 от Конвенцията намира приложение при задържане, на което и да е от основанията по чл.5, §1. В своята практика ЕСПЧ приема, че съобщаването за характера и причините за арест не е необходимо да бъде извършено по определен начин /форма и съдържание/, а е достатъчно на арестуваното лице да бъдат съобщени на разбираем за него език основните правни и фактически основания за ареста, за да може да оспори законността му пред съд в съответствие с чл.5, §3 и §4, ако сметне за подходящо. Същото предвижда и чл.6 от Директива 2012/13/ЕС на ЕП и на Съвета от 22.05.2012г. относно правото на информация в наказателното производство.

Според тази директива правото на информация обхваща не само обвинението, но и правата на заподозрените или обвиняеми лица, включително лицата по издадена европейска заповед за арест, за които да бъдат уведомени в течение на цялото наказателно производство за да се осигури ефективното упражняване правото на защита и провеждането на справедлив процес. Те са изброени в чл.3  с изискването да бъдат съобщени на достъпен и разбираем език, в писмена декларация или устно /чл.4, чл.5/, както и правото на достъп до материалите по делото по чл.7.  Съществен елемент от правото на защита е правото на достъп до адвокат, осигуряването на което следва да бъде гарантирано от държавите-членки в съответствие с Директива 2013/48/ЕС и при зачитане поверителността на комуникацията между адвоката и заподозрения или обвиняемия по разрешените според националното право форми /чл.4 от тази директива/.  

При задържане по ЕЗА чл.8 от Рамково решение 2002/584/ПВР изисква освен да указва националния акт, въз основа на който се издава, още и да съдържа  характера и правната квалификация на престъплението /чл.8, §1, б.“г“/; описание на обстоятелствата, при които е извършено престъплението, включително времето, мястото и степента на участие на издирваното лице в престъплението /чл.8, §1, б.“д“/, наложеното наказание, ако има влязла в сила присъда, или предвидените наказания за престъплението съгласно законодателството на издаващата държава-членка /чл.8, §1, б.“е“/.

Противно на поддържаното от ищците,  в постановленията за привличане в качеството на обвиняеми престъпленията са ясно, разбираемо и детайлно индивидуализирани по правна квалификация, време и място на извършване, в какво се изразяват изпълнителните деяния, участието на всеки един и на други лица в общата престъпна дейност и какъв е резултатът от тях, което е в съответствие с чл.5, §2 от Конвенцията. Това съдържание на постановленията е възпроизведено по същия начин в издадената ЕЗА, включително предвиденото по НК наказание, поради което няма отклонение от изискванията за съдържание по чл.8, §1 от Рамковото решение, идентични с чл.37 ЗЕЕЗА.

Твърдението за неразбираемост се свързва с ненадлежно изпълнение на чл.37, ал.2 ЗЕЕЗА и чл.8, §2 от Рамковото решение ЕЗА да бъде придружена в превод на официалния език или на един от официалните езици на изпълняващата държава-членка и по-конкретно, че е била написана на „непреведим“ френски език, поради което ищците са били поставени в положение на невъзможност да разберат в какво точно са обвинени. Изискването за превод по тези разпоредби е за целите на самото екстрадиционно производство и предназначено компетентният орган на изпълняващата държава-членка да се запознае със съдържанието на ЕЗА относно кое е издирваното лице и въз основа на какви фактически и правни основания е поискано неговото предаване така, че да може да се произнесе по нейното изпълнение. Когато издирваното лице е гражданин на издаващата държава и разбира нейния официален език, за да е изпълнено условието на чл.5, §2 от КЗПЧОС, респ. чл.6 от Директива 2012/13/ЕС по фактическо узнаване причините за ареста е достатъчно ЕЗА да бъде издадена на този език, както е в случая. ЕЗА е издадена на български език, който ищците разбират и съдържанието й позволява не само да узнаят за повдигнатите обвинения, заради които е постановено задържането им, но и да разберат същността им.

Разпитаният по делото св.М.П., който е адвокат, представлявал ищците в продължение на години лично и във връзка с тяхната дейност и присъствал на заседанията по екстрадицията във Франция, сочи, че на първото заседание на френския съд се получила конфузна ситуация, защото преводът на ЕЗА не бил правилен и с грешки, поради което френските власти не успели да прочетат съдържанието й, станало причина делото да се отложи за друга дата, на която вече преводът бил извършен повторно. От тези показания става ясно, че издадената на български език ЕЗА е била придружена с превод на френски език, но поради неточното му извършване неразбираема в частта за престъпленията /не и в останалата част при положение, че като издирвани лица въз основа на нея ищците са били задържани/. Това е било преодоляно чрез извършен нов превод, позволило на съответния съд да вземе своето решение по нейното изпълнение. Също от показанията на този свидетел е видно, че в рамките на производството по екстрадиция ищците са били представлявани от местен адвокат и имало преводач от български на френски език, сочещо на упражняване правото на защита в съответствие с Директива 2012/13/ЕС и Директива 2013/48/ЕС, обезпечаването на което е в задължение на Франция като изпълняваща държава-членка.

Обвиненията срещу ищците са останали непроменени и след предаването им от френските власти, както при разглеждане искането на прокурора за налагане мярка за неотклонение „задържане под стража“, така и в рамките на последващо проведените производства по молби за нейното изменение или отмяна. По същите са участвали лично и били представлявани от различни упълномощени адвокати, като видно от протоколите от проведените съдебни заседания са показали добро познаване на обвиненията и събраните материали на досъдебното производство с изразено компетентно становище в защита правата им и в оспорване да са били налице предпоставките за налагане мярката по задържане, съответно нейното продължаване. Следователно и в тази част не е налице нарушение на чл.5, §2 от Конвенцията.

 

По възражението за нарушение на чл.5, §3 и § 4 от Конвенцията и чл.26 от Рамково решение 2002/584/ПВР.       

Доводите на ищците се свеждат до прекомерна продължителност на задържането в две насоки-неспазване изискването за разумен срок по чл.5, §3 от Конвенцията и незачитане времето на задържане във Франция в противоречие с чл.26 от Рамковото решение довело до превишение максималния срок на задържане на досъдебното производство по чл.64, ал.4 НПК. Основавайки се на практиката на ЕСПЧ и установените с нея стандарти поддържат, че и да се допусне наличието на обосновано предположение в извършване на престъпленията, то не са били налице останалите предпоставки по чл.5, §1, б.“с“ от Конвенцията за риск от укриване или извършване на друго престъпление, съответно не е имало достатъчни и релевантни основания извън тежестта на престъпленията и предположението в извършването им, които да оправдаят продължаване на задържането в хипотезата на чл.5, §3. Поддържат липса на всеобхватен съдебен контрол и липса на равенство в оръжията поради създадени сериозни пречки между тях и адвокатите им при обсъждане линията на защита съобразно чл.5, §4 от Конвенцията. По отношение срока на задържане във Франция считат, че, доколкото фактически е лишаване от свобода, попада в обхвата на чл.26 от Рамковото решение и подлежи на приспадане от общия срок на задържането под стража по националното право, а не от срока на лишаване от свобода по евентуално постановена осъдителна присъда, както предвижда чл.60 ЗЕЕЗА. Поради това задържането им за времето след 26.06.2019г. е било незаконно само на това основание.

За исковата претенция в тази част е от значение и следва да бъде съобразено постановеното междувременно решение на ЕСПЧ от 12.10.2021г. по оплаквания направени от Н.Б. за нарушение на чл.5 от Конвенцията, включващи чл.26 от Рамковото решение, както и по оплаквания на двамата ищци за нарушения на други разпоредби-чл.6, §2, 8 и 13 вр. чл.13 от КЗПЧОС /последните не са предмет на разглеждане по настоящото дело/.

Фактическите обстоятелства, на които Н.Б. е основал жалбата си във връзка със задържането му във Франция и след екстрадицията в България по мярката за неотклонение „задържане под стража“ са идентични с наведените по настоящото производство, с тази разлика, че в исковата молба те касаят задържането му до м.09.2019г., а жалбата до ЕСПЧ обхваща и следващ период до 19.05.2021г., когато мярката му е била изменена в „домашен арест“, действала към 31.08.2021г.

По въпроса за приспадане срока на задържане във Франция по ЕЗА от срока на задържане по мярката на досъдебното производство в решението съдът съобразил националната правна уредба, в частност чл.60 ЗЕЕЗА, постановяващ времето на задържане по ЕЗА в изпълняваща държава-членка да се приспада от общия срок на лишаване от свобода, който лицето трябва да изтърпи по постановена от български съд присъда; съдебната практика  обективирана в ТР №  1/25.06.2002г. по н.д.№ 1/2002г., ОСНК на ВКС, на която националните съдилища са се позовали и според която времето на задържане от органи на чужда държава при искане за екстрадиция на лице не се зачита към този срок; разпоредбата на чл.26 от Рамково решение 2002/584/ПВР и тълкуването й от СЕС за целите, които преследва спрямо основните права на засегнатото лице, а именно, че общата продължителност на задържането в изпълняващата и издаващата държава-членка няма да надхвърли срока на наказанието лишаване от свобода, на което би било осъдено в издаващата държава-членка и на база всичко това приел наведеното възражение за явно неоснователно. На следващо място, разглеждайки целия период на задържане на Н.Б. приел, че за времето до 02.12.2020г. е законно по смисъла на чл.5, §3 вр. чл.5, §1, б.“с“ от Конвенцията и в тази част не е допуснато нарушение. Извод за обратното е направен за времето след тази дата, тъй като съдилищата не са изложили достатъчни и относими мотиви, извън обоснованото предположение в извършване на престъпленията по обвинението, оправдаващи продължаване на задържането с присъдено обезщетение.

Предвид така постановеното решение на ЕСПЧ и неговия задължителен характер по арг. от чл.303, ал.1 т.7 ГПК съдът не дължи произнасяне по възражението на двамата ищци за приспадане срока на задържане по ЕЗА от общата продължителност на мярката „задържане под стража“ по чл.64, ал.4 НПК, както и по възражението на Н.Б. за нарушение на чл.5, §3 и §4 от Конвенцията. Токова дължи по възражението на ищцата Е.Б. за нарушение на чл.5, §3 и §4, доколкото за задържането си след екстрадицията не е подала жалба и не е било предмет на разглеждане от ЕСПЧ.

В своята постоянна практика по приложението на чл.5, §3 вр. чл.5, §1, б.“с“ от Конвенцията, цитирана и в представеното по делото решение от  12.10.2021г., но и в посочените в исковата молба решения, ЕСПЧ приема, че разумната продължителност на задържането под стража не подлежи на абстрактна оценка, а трябва да се преценява във всеки конкретен случай въз основа фактите и особеностите на делото и при отчитане презумпцията за невинност. Продължаването на лишаването от свобода е оправдано само, ако има конкретни индикации за действителна нужда от това в обществен интерес, която, независимо от презумпцията за невинност, взема превес над правилото за зачитане личната свобода, предвидено в чл.5 от Конвенцията. Обоснованото предположение, че лицето е извършило престъпление и неговата тежест е условие за законосъобразност на задържането, но не единствено и решаващо, а заедно с други обстоятелства като риск от бягство, от натиск върху свидетели и подправка на доказателства, риск от тайно съглашение, от рецидив, от нарушаване на обществения ред или произтичащата от това необходимост да се защити чрез самата мярка. Наличието на някой от тези рискове трябва да бъде надлежно установено и мотивите на властите в това отношение следва да бъдат не абстрактни, общи или стереотипни, а основани на конкретните обстоятелства с изложение на достатъчни и относими аргументи, които ги обосновават. Допълнителни критерии от значение за преценката за разумна продължителност на задържането по чл.5, §3 от Конвенцията са естеството на повдигнатото обвинение и поставените във връзка с него затруднения пред разследващите по изясняване на фактите и събиране на доказателства /решение от 08.06.2021г. по дело Стайков срещу България/; дали националните власти са положили „особено старание“ при провеждане на наказателното производство /S., V и А. срещу Дания, № 35553/13 и др./, както и дали според конкретните обстоятелства е възможно опасността от рисковете да бъде изолирана и явяването пред съда на обвиняемия гарантирано с налагане на мярка, неизискваща задържане /Мерабишвили срещу Грузия, № 72508/13 и др./. Колкото и кратък да е бил периодът на задържане властите следва да докажат по убедителен начин, че е бил оправдан. ЕСПЧ приема, че във всички случаи основателното предположение в извършването на престъплението, като аргумент за налагане мярката „задържане под стража“, с течение на времето губи своята тежест и продължаването й може да бъде оправдано с допълнителни причини от категорията на посочените, ако те са относими и достатъчни.  

Тези стандарти по приложението на чл.5, §3 и §4 от Конвенцията, въз основа на които с представеното решение на ЕСПЧ е преценена законността на задържането на ищеца Н.Б., са в относими и към Е.Б. предвид сходното им положение на обвиняеми по досъдебното производство.

По делото е установено, че след предаването от френските власти заедно със съпруга си е била задържана на 06.12.2018г. и на следващия ден 07.12.2018г. наложена мярка за неотклонение „задържане под стража“, търпяна до 12.07.2019г., когато с постановление на прокурора е била изменена в „подписка“.  Общия срок на задържане е седем месеца и шест дни, който е в рамките на максималния от осем месеца по чл.64, ал.4 НПК.

При налагането на мярката са подложени на анализ събраните до този момент доказателствени материали по досъдебното производство с направен извод за обосновано предположение в извършването на престъпленията, за които е повдигнато обвинение. Обвиненията срещу Б. почти се припокриват с тези на нейния съпруг за участие в организирана престъпна група имайки предвид, че са осъществявали обща търговска дейност, във връзка с която е започнало наказателното преследване. Взети са предвид значителните им финансови ресурси и трайно установени лични и професионални контакти в страната и чужбина, въз основа на които е прието наличието на риск от укриване, а с оглед ранния етап на разследването и риск от въздействие върху свидетели и подправка на доказателства. По молбата за изменение на мярката през м.02.2019г. съдът отново подложил на преценка обоснованото предположение в извършване на престъпленията, което е било в отговор на направените от защитата възражения за изначална невалидност на част от обвиненията. Към този момент вече е било известно за открития в килията на нейния съпруг Н.Б. мобилен телефон, чиято експертиза показала, че е търсил съдействие от различни лица в опит за организиране на бягство на цялото семейство и въздействие върху свидетели, както и за разговори с Б., като тези обстоятелства не са възприети като опасност тя да се укрие. От друга страна е отчетено, че обвиненията касаят множество извършени в продължителен период от време престъпления в условията на организирана престъпна група с участието на няколко лица, което предполага изясняването на множество факти и събирането на доказателства, а доколкото разследването все още е в сравнително начална фаза е приет съществуващ риск от опит за въздействие върху свидетели или укриване на доказателства. Във връзка със следващата молба за изменение на мярката в рамките на проведеното производство по чл.65 НПК през м.05 и м.06.2019г. съдът е акцентирал на опасността от укриване и от извършване на престъпление. За първото е отдадено значение на открития у Н.Б. мобилен телефон и извлечената от него информация, свеждаща се не само до комуникация с трети лица, но и със съпругата му Е.Б. чрез изпратени лични съобщения, двустранно изпращани и получавани снимки на децата им, от което е направено заключението, че тя също е разполагала с мобилен телефон и е била в течение на намеренията за организиране на бягство, поради което е налице реален и висок риск от избягване на наказателно преследване. Второто е обосновано със събрани доказателства, че отпреди започване на досъдебното производство ищцата многократно е разпореждала съставянето на неверни документи във връзка с извършваната съвместно със съпруга й търговска дейност; подбуждала към лъжесвидетелстване лица по гражданско дело свързано с подобрения в имот, за което през 2018г. в друго наказателно производство има повдигнато обвинение; подбуждане на свидетел да набеди невинен за извършен през 2017г. тежък побой; карала лица да подписват документи, въз основа на които без да са давали съгласие се оказвали пълномощници или в управлението на фирми, включително да подписват документи за несъществуващи договори. Съдът приел, че макар и тези доказателства да не са свързани с престъпленията по обвинението, разкриват системно и разностранно противоправно поведение, което е отчетено като риск от въздействие по наказателното преследване. В рамките на това производство защитата е навела твърдение за влошено здравословно състояние на ищцата поради болки в гръбнака, във връзка с което е изготвено експертно медицинско заключение. Според него проблеми в тази област е имала отпреди задържането с поставена диагноза „дискова болест в лумбален отдел; дискова херния на нива Л4-Л5, Л5-Ес1; десностранна лумбсакрална радикулопатия с възбудна и отпадна сетивна симптоматика, без отпадна двигателна симптоматика“, което заболяване не налага активно неврохирургично лечение, но изисква консултация със специалист за евентуална необходимост от оперативно лечение.  За изготвянето на същото е била извършена диагностика на щитовидната жлеза с констатация за голяма възлозивна струма със запазена хормонална функция, което изисква специализирана медицинска манипулация за определянето дали се касае за доброкачествено или злокачествено образувание и на тази база последваща преценка за нужда от лечение, неговия вид, респ. от планов или спешен порядък. Тези данни съдът не е възприел като решаващи за изменение на мярката, доколкото към този момент не сочат на сериозен риск за живота или здравето на ищцата, но указал на прокурора да предприеме незабавни действия по осигуряване подходящо лечебно заведение за извършване на посочените от медицинските лица ендокринологични изследвания с цел установяване действителното й здравословно състояние, което впоследствие би имало значение за промяна на мярката. Тези указания са били изпълнени от прокурора, който в резултат на извършеното медицинско изследване и назначена експертиза, показали наличието на онкологично заболяване на щитовидната жлеза-тиреоиден карцином, налагащо оперативно лечение, което не би могло да се осъществи в условията на задържане, постановил на 12.07.2019г. изменение на мярката в „подписка“.

При горното съдът намира, че задържането на ищцата не е в нарушение на чл.5, §3 и §4 от Конвенцията. Въпросът за обоснованото предположение в извършване на престъпленията по обвинението е бил подложен на обстойно обсъждане не само при налагане мярката за неотклонение, но и после в производствата по молбите за нейното изменение с изложени подробни мотиви в тази посока. Наличието му като основание за задържане е възприето и от ЕСПЧ по представеното решение, което макар да касае Н.Б., поради идентичното положение на обвиняема е в пълна степен относимо и към неговата съпруга. Съдебните състави на Сп.НС и АСп.НС не са ограничили своята решаваща дейност единствено от тази предпоставка, респ. тежестта на обвиненията, а са изложили аргументи за наличието и на други причини, попадащи в категорията риск от укриване или от извършване на друго престъпление по чл.63, ал.1 НПК, каквито са и визираните в чл.5, §1 ,б.“с“ от Конвенцията. Тези рискове са преценявани поотделно и на база конкретни факти. Рискът от укриване е обоснован с личното, финансово и професионално положение на ищцата, включително създадените трайни връзки в чужбина, като впоследствие е бил преценяван и въз основа нови обстоятелства. В тази връзка следва да се посочи, че с оглед станалата известна информация от открития у съпруга й мобилен телефон, преобладаващо съдебните състави са приели, че за нея не съществува такъв риск. Само в едно от определенията е прието обратното поради данните за двустранната им комуникация, което според настоящия съд само по себе си не съставлява достатъчно основание за продължаване на задържането предвид факта, че към този момент съпругът също е бил задържан, а от друга страна не е имало данни, въз основа на които разумно да се предположи, че, и да е знаела за плановете за бягство на съпруга си, е имала намерение и могла да се възползва от тях. Независимо от това, отчетените от съдилищата финансови възможности, личното и професионално положение и връзки в чужбина са достатъчни и относими обстоятелства да породят основателно съмнение за отклонение от правосъдието в случай на освобождаване.

Алтернативният риск от извършване на друго престъпление първоначално е бил обоснован с ранния етап, на който се намира разследването, но по-късно въз основа множество събрани доказателства /несвързани с обвиненията/ установяващи системно противоправно поведение в различни аспекти от личния и професионалния й живот отпреди образуване на досъдебното производство. Склонността на ищцата към извършване на противоправни действия е мотивирало съда да я възприеме като личност с повишена обществена опасност,  за която би могло да се допусне възможността да окаже въздействие върху свидетели и/или подправка на доказателства, още повече, че към този момент те са били в процес на събиране /разследването е приключило и обвинителен акт внесен на 25.07.2019г. след промяна мярката на ищцата в „подписка“/. Този аргумент има съществено значение в преценката за задържането и доколкото е основан на конкретни факти съставлява достатъчна и относима причина оправдаваща неговото продължаване по смисъла на чл.5, §3 от Конвенцията и според практиката на ЕСПЧ.

Друг извод не се налага от изтъкнатия довод, че ищцата е имала сериозно заболяване, което е следвало да бъде отчетено в полза на освобождаването й чрез изменение на мярката в по-лека. Данни за здравословни проблеми са били сведени до знанието на съда от защитата за първи път с молбата за промяна на мярката в края на м.май 2019г., като в рамките на проведеното производство по чл.65 НПК чрез медицинска експертиза установено, че има заболяване в областта на гръбначния стълб, но моментното състояние не е предполагало необходимост от друго лечение, освен прием на медикаменти. Видно от експертизата, изготвена в началото на м.06.2019г., към този момент сигурни данни за онкологично заболяване на щитовидната жлеза не е имало, а само предположение, поради което обективно не е могло да бъде преценено от съда като решаващо основание за промяна на мярката, надделяващо над вече посочените причини в полза на задържането. В тази връзка следва да се посочи, че съдът не е пренебрегнал потенциалната опасност от това заболяване за живота и здравето на ищцата, а въз основа дадени от него указания към прокурора в кратък срок  извършено препоръчаното специализирано изследване в подходящо лечебно заведение и въз основа ново експертно заключение установена сериозността му, дало основание на прокурора да упражни правомощието си по промяна на мярката от задържане под стража в подписка.

На следващо място, данните по делото не установяват забавяния в досъдебното производство, които да са повлияли на продължителността на задържането. Обвиненията срещу двамата ищци в извършване на тежки умишлени престъпления от организирана престъпна дейност обхващат период от няколко години в различни форми на изпълнителните деяния и съучастие и е свързано с изясняването на множество факти и събирането на голям по обем доказателства. Това по необходимост изисква повече време за осъществяване на съответните процесуално-следствени действия, поради което може да се допусне по-дълъг срок на задържането щом са налице законовите предпоставки, които го налагат.

Молбите за изменение на мярката за неотклонение и жалбите срещу определенията за отказ са били разглеждани и произнасянето по тях осъществено в кратки срокове, което съответства на чл.5, §4 от Конвенцията.

По делото няма данни защитниците на ищцата да са били възпрепятствани или ограничавани в правото да се запознаят с материалите на досъдебното производство, респ. да се срещат с нея, с изключение на данните /св.Б./, че поради неподходящо създадени условия в мястото на задържане в България при срещите са имали затруднения в комуникацията /през стъкло чрез телефон, който често прекъсвал/ и по начин негарантиращ поверителност на тази комуникация /в общо помещение в присъствието на други задържани/. Тези обстоятелства по начало са относими към правото на защита, но с оглед останалите установени по делото и при липса на доказателства това да е създало сериозни пречки в организиране на защитата или разговорите със защитниците да са станали достояние на разследващите или прокурора не е повлияло на неговото упражняване до степен неефективност, респ. до „неравенство в оръжията“. Предвид това и в тази част не е налице нарушаване правото по чл.5, §4 от Конвенцията или на посочените по-горе директиви, като част от общностното право.

Изложените съображения обуславят извод за неоснователност на исковете, поради което подлежат на отхвърляне.

При този изход на делото и на основание чл.10, ал.2 ЗОДОВ вр чл.9а, ал.2 ЗОДОВ ищците следва да заплатят по сметка на Софийски градски съд разноски по производството от 400лв. за възнаграждения за вещо лице, платени от бюджетните средства на съда.

Водим от горното съдът

 

 

 

Р   Е   Ш   И:

 

 

ОТХВЪРЛЯ предявените от Н.Й.Б., ЕГН **********, и Е.З.Б., ЕГН **********, двамата със съдебен адрес ***, офис 606, против Прокуратурата на Република България, гр.София, бул.Витоша № 2, осъдителни искове за сумата по 5 000 000лв. за всеки един с правно основание чл.2, ал.1, т.1 и т.2 ЗОДОВ вр. чл.5, §1, §4-5 от КЗПЧОС и чл.2в ЗОДОВ, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, и за сумата по 880 555.57лв. с правно основание чл.86 ЗЗД, представляваща обезщетение за забава от 26.10.2018г.-21.07.2020г., ведно със законната лихва върху главниците от подаване на исковата молба до изплащането.

ОСЪЖДА Н.Й.Б., ЕГН **********, и Е.З.Б., ЕГН **********, да заплатят по сметка на Софийски градски съд разноски по производството на основание чл.10, ал.2 ЗОДОВ от 400лв.

 

 

Решението може да се обжалва в двуседмичен срок пред Софийски апелативен съд от връчване препис на страните.

 

 

 

                                                                             СЪДИЯ: