Производството е по чл. 145 и сл. от АПК вр.чл. 118, ал. 3 от КСО.

Образувано е по жалба от М. А. М. от с. Смирненски, общ.Ветово, обл.Русе против решение № 1040-17-61/03.11.2025 г. на директора на ТП на НОИ Русе, с което е отхвърлена жалбата му по административен ред и е потвърдено разпореждане № 171-03-226-5 от 18.12.2024 г. на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Русе. С потвърденото разпореждане на основание чл. 54ж, ал. 1 от КСО във връзка с чл. 11, § 3, б. “а“ и чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година за координация на системите за социална сигурност е отказано отпускането на парично обезщетение за безработица по чл. 54а от КСО по депозираното от жалбоподателя заявление вх. № 171-03-226 от 18.12.2024 г. Развиват се съображения за незаконосъобразност на оспореното решение и потвърденото с него разпореждане поради съществено нарушение на административнопроизводствените правила, неизясняване на основния въпрос относно пребиваването на жалбоподателя в процесния период и неправилното приложение на материалния закон при преценката на центъра на жизнените интереси. Моли съда да отмени оспореното решение и потвърденото с него разпореждане и да върне преписката на административния орган за ново произнасяне по подаденото от него заявление, съгласно дадените от съда задължителни указания по тълкуването и прилагането на закона. Претендира и присъждане на направените по делото разноски по представен списък.

Ответникът по жалбата – директорът на ТП на НОИ – Русе, чрез процесуален представител изразява подробно становище за нейната неоснователност. Моли съда да постанови решение, с което да отхвърли жалбата. Претендира присъждането на юрисконсултско възнаграждение.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства, съобрази доводите на страните и извърши служебна проверка на законосъобразността на оспорения административен акт, приема за установено следното от фактическа и правна страна:

Жалбата, инициирала настоящото производство, е депозирана от процесуално легитимирана страна - адресат на издаденото решение и потвърденото с него разпореждане, чиито права и законни интереси са засегнати от същото. Оспорването е направено в законоустановения 14 дневен срок по чл. 118, ал. 1 от КСО, поради което следва да се приеме, че е допустима.

Разгледана по същество, жалбата се явява основателна.

Обжалваното решение на директора на ТП на НОИ – Русе и потвърденото с него разпореждане на ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ – Русе са издадени в рамките на установената от закона материална, степенна и териториална компетентност на тези органи – чл. 117, ал. 3 вр.ал. 1, т. 2, б. “б“ от КСО, съответно чл. 54ж, ал. 1 от КСО. Посочените разпоредби, в приложимите им части, предвиждат, че ръководителят на съответното ТП на НОИ се произнася по жалбите срещу разпорежданията за отказ за отпускане на обезщетенията за безработица с мотивирано решение в едномесечен срок от получаването им, респ. че паричните обезщетения за безработица се отказват с разпореждане на длъжностното лице, на което е възложено ръководството на осигуряването за безработица или друго длъжностно лице, определено от ръководителя на ТП на НОИ.

Спазени са изискванията за писмена форма на разглежданите административни актове. Обжалваното решение на директора на ТП на НОИ – Русе е мотивирано в съответствие с изискванията на чл. 117, ал. 3, изр. първо от КСО и чл. 59, ал. 2, т. 4 от АПК като в него са изложени фактическите основания, поради които постановеният отказ за отпускане на обезщетение за безработица е потвърден – посочени са обстоятелствата, които, според административния орган, обосновават този извод. В решението са посочени и правните основания, мотивирали органа да постанови решението си – конкретни разпоредби от Регламент (ЕО) № 883/2004 и Регламент (ЕО) № 987/2009.

Съдът не констатира в хода на проведеното административно производство да са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила.

Жалбоподателят М. А. М. е подал заявление вх. № 171-03-226/18.10.2024 г. , чрез директора на дирекция „Бюро по труда“ – Ветово, до директора на ТП на НОИ – Русе с искане, в качеството му на безработно лице, да му бъде отпуснато обезщетение за безработица по КСО след последна заетост в друга държава-членка на ЕС – Испания. Към заявлението е приложил документи, доказващи трудова дейност в Испания. Попълнил е декларацията относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65 (2) от Регламент (ЕО) 883/2004, в която е посочил, че през периода от 16.03.2020 г. до 12.12.2024 г. е работил като наето лице и живял в Испания под наем и е плащал данъци върху доходите от заетост в Испания. През периода на последната заетост не се е завръщал в България. Няма съпруга и деца, но роднините му живеели в България. Не е отговорил в т. 3.9 от декларацията каква го свързва с държавата по последна заетост и с има ли намерение да остане постоянно в нея.

Жалбоподателят не е представил издаден за него преносим документ U1, поради което за удостоверяване на осигурителния период от Кралство Испания, служебно е изискано осигурително досие (със СЕД U001), номер на случай 3126108.(Съгласно разпоредбите на чл. 54, параграф 1, изр. II, във връзка с чл. 12, параграф 1 от Регламент (ЕО) № 987/2009, за прилагането на чл. 61 от Регламент (ЕО) № 883/2004).

Според чл.8, ал.3 от Наредбата за отпускане и изплащане на паричните обезщетения за безработица, когато лицето декларира осигурителен стаж, придобит в държава, с която се прилага международен договор, по който Република България е страна, или европейските регламенти за координация на системите за социална сигурност, но не представя необходимите документи, се извършва проверка и този стаж се удостоверява по установения ред. Следва да се отбележи, че посочената служебна проверка очевидно е дължима не само относно стажа в чужбина, но и по отношение на въпроса за пребиваването на лицето по време на периода на осигурена заетост. Задължението за сътрудничество между органите на държавите-членки при изясняването на този въпрос произтича от чл.76 от Регламент (ЕО) № 883/2004, респ. чл.20 от Регламент (ЕО) № 987/2009.

За този период на обмен, на информация между двете държави, административното производство, образувано по заявлението на лицето е спряно с разпореждане №171-03-226- 1/08.01.2025 г. Тук следва да се отбележи, че според изричния текст на чл.54г, ал.4, т.1 и т.2 от КСО правомощието за спиране на производството поради събиране на доказателства за осигурителен стаж, придобит при прилагане на разпоредбите на европейските регламенти за координация на системите за социална сигурност, както и за времето на извършване на проверка от контролен или друг компетентен орган относно обстоятелства от значение за правото на обезщетение , принадлежи на „длъжностното лице по чл.54ж, ал. 1“ от същия кодекс, т.е. на ръководителя на осигуряването за безработица.

Според чл. 76, § 4 от Регламента институциите и лицата, обхванати от настоящия регламент, имат задължението за взаимно информиране и сътрудничество за осигуряване на правилното прилагане на настоящия регламент. В тази връзка изпратената информация със структурирани електронни документи U002 от компетентната институция на Испания следва да бъде съобразена. Тези документи представляват официални удостоверителни документи по смисъла на чл. 179 от ГПК и като такива притежават доказателствена сила относно удостоверените с тях факти.

Чрез системата за електронен обмен на социално осигурителна информация между България и ЕС от Испания е получен структуриран електронен документ U002, с които за М. М. са потвърдени - осигурителени периоди: от 26.11.2009 г. до 04.02.2010 г., от 22.04.2014 г. до 30.09.2015 г., от 16.06.2016 г. до 09.09.2016 г., от 24.10.2017 г. до 28.11.2018 г„ от 11.03.2019 г. до 13.12.2019 г., от 16.03.2020 г. до 17.11.2020 г., от 11.03.2021 г. до 14.12.2021 г., от 09.03.2022 г. до 13.12.2022 г., от 17.03.2023 г. до 13.12.2023 г. и от 11.03.2024 г. до 12.12.2024 г.;

други периоди, които представляват или се считат за осигурителени периоди: от 15.12.2021г. до 06.01.2022 г., от 14.12.2022 г. до 06.01.2023 г. и от 14.12.2023 г. до 05.01.2024 г.,;

периоди на самостоятелна заетост, които не представляват осигурителни периоди: от 01.05.2007 г. до 31.07.2009 г., от 01.10.2009 г. до 31.12.2009 г., от 01.02.2010 г. до 30.06.2010 г. и от 01.07.2012 г. до 31.10.2013 г.;

период на получаване на обезщетение за безработица: от 01.10.2015 г. до 31.03.2016 г. и причина за прекратяване на заетостта - уволнение от работодателя.

От структуриран електронен документ U002 се установява, че в продължение на 11 години и 9 месеца жалбоподателят е пребивавал в Испания, където с кратки прекъсвания и временните му отсъствия от страната от три месеца годишно е полагал труд , като след 2017 г. е работил при един и същ работодател в Испания до прекратяване на трудовото правоотношение по инициатива на работодателя, като последната му трудова заетост е била осъществявана изцяло на територията на тази държава.

Тези неоспорени факти се потвърждават и от показанията на свид.Ш.И. и от обясненията на жалбоподателя.

За да изясни фактите и обстоятелствата от значение за случая административният орган е поискал от ОД на МВР и ТД на НАП - Варна, офис Русе, дирекция „Бюро по труда“ – Русе информация по смисъла на чл. 11, § 1 и 2 и от Регламент 987/2009. Направени са служебни справки в регистрите от информационната система на НОИ и от ОД на МВР-Русе за задграничните удостоверени пътувания.

От служебната проверка в Регистър на трудовите договори и Регистър на осигурените лица е установено, че за М. М., след 01.01.2018 г. са регистрирани краткотрайни трудови правоотношения в България с продължителност 2м. и 22 дни (16.12.2021 г. до 08.03.2022г.), 3 месеца (16.12.2022 г. до 16.03.2023 г.) и 2м. и 22 дни (14.12.2023 г. до 11.03.2024 г.). От служебна проверка в регистър на осигурителите за самоосигуряващите се лица, за деклариран вид осигуряване е установено, че Мандалиев не е упражнява дейност като самоосигуряващо се лице в България.

Съпоставката между регистрираната трудова заетост на територията на РБългария съвпада с периоди на прекъсване на заетостта в Кралство Испания. За периода от края на 2021г. до март 2024г. тя е обяснена от жалбоподателят с оглед нуждата да полага грижи за майка си, която била с влошено здравословно състояние.

От писмо вх. №1056-17-745#1/15.05.2025 г. на Областна дирекция на МВР - Русе и приложени „Справки за пътуване на лице - български гражданин" се установява, че за М. М., за времето от 01.01.2020 г. до 14.12.2024 г., са регистрирани влизания в и излизания от България. Прието е, че временните отсъствия на лицето от Испания не надвишават 3 месеца за година, но анализа им сочи, че периодите на остъствие / 9 месеца и няколко дни/ съвпадат с потвърдената трудовата заетост в Испания, а периодите на пребиваване в България съвпадат с регистрираните трудови договори в държавата по произход.

От проверката в Регистъра на Агенция по заетостта е установено, че М. М. е регистриран като безработно лице, търсещо работа на 18.12.2024 г., след прекратяване на трудовото правоотношение в Испания.

При анализ на събраните в хода на административното производството факти и доказателства за случая, и съобразени с критериите на чл. 11, § 1 от Регламент 987/2009, административния орган е направил извода, че центърът на жизнените интереси на Мандалиев, за периода от 01.05.2007 г. до 13.12.2024 г. е бил в Испания. С оглед еднозначно определяне на пребиваването за изпълнение на целите на Регламента административния орган е уведомил на 13.06.2025 г., със СЕД Н003 (Предложение/уведомление относно държавата на пребиваване) компетентната испанската институция, че мястото на обичайно пребиваване на Мандалиев за времето от 01.05.2007 г. до 13.12.2024 г. е Испания. Уведомлението не е оспорено и СЕД Н003 не е отхвърлен от испанската институция. По-конкретно от страна на властите в Испания не е изпратен съответния формуляр, чрез който е следвало да бъде оспорено пребиваването на жалбоподателя в същата държава, а именно СЕД H004 „Отговор на предложение относно държавата на пребиваване/ Несъгласие с решение относно държавата на пребиваване“. Вместо това испанските власти са отговорили с изпращането на СЕД H007 „препращане на случай“, тъй като институцията до която е отправен документа във Валенсия не е компетентна да разглежда случая, които е дало основание СЕД003 да се изпрати на компетентните власти в Палма де Майорка на 28.05.2025г.

Съдът намира за нужно да отбележи, че СЕД H001 „Уведомление/искане за предоставяне на информация“ е най-общият, универсален хоризонтален СЕД, използван в системата EESSI. Той се използва, когато дадена институция има нужда от информация от друга институция, без да активира специфичен тематичен процес (BUC, Business Use Case) или когато няма друг подходящ по-специфичен СЕД. Действително, съгласно указанията за Business Use Case (BUC) H_BUC_02 — Determine Residence, предвиденият отговор на СЕД H003 е със СЕД H004. Както обаче вече беше посочено, липсва изпратен отговор от испанските власти.

След възобновяването на производството с разпореждане №171-03-226-5/02.09.2025г. на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Русе, е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица на Мандалиев, на основание чл.54ж, ал.1 и във връзка с чл.11,§3, буква „а" и чл.65,§2 от Регламент (ЕО) 883/2004 с мотив: „Съгласно чл. 65 (1) от Регламент (ЕО) № 883/2004, безработно лице получава обезщетения за безработица от държавата по последната заетост. Като изключение от това правило, в съответствие с чл. 65 (2) от Регламент (ЕО) № 883/2004, обезщетенията за безработица могат да се предоставят от институцията в държавата по пребиваване на лицето по време на последната заетост. В становището си по преюдициално запитване по дело С- 30/22, Европейската комисия възприема позицията, че след изтичане на 5 години, през които лице работи в дадена държава, за него е възникнало правото на постоянно пребиваване в тази държава и същата се явява държава по пребиваване. Държавата по пребиваване се преценява към периода на упражняваната последна заетост, а не след нейното приключване. По СЕД U002 за Мандалиев са потвърдени периоди на трудова и самостоятелна заетост в Испания за времето от 01.05.2007 г. до 13.12.2024 г. (общо 11 години 9 месеца), с незначителни прекъсвания. От събраните доказателства и налични данни (декларация относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65(2) от Регламент (ЕО) № 883/2004; справки от ТД на НАП, ОД на МВР, СЕД U002 и служебни справки в Регистрите) се обосновава извода, че за Мандалиев държавата по пребиваване съвпада с държавата по последна заетост. С оглед тълкуването на Съдът на ЕС за приложението на чл. 65, ал. 2 от регламента по дело С-30/22, положението на М. Мандалиев е несъответно, тъй като е налице завръщане в държавата му на произход след прекратяване на трудовата му дейност в Испания, където е „ пребивавал " във връзка с дейността си. Следователно на основание чл. 61 и по аргумент от чл. 65, §. 2 и §. 5, б. „а" от Регламент (ЕО) 883/2004, България не е компетентната държава нито по последна заетост, нито по пребиваване, поради което няма основание да се извършва преценка на право на обезщетение за безработица по българското законодателство ".

Жалб.Мандалиев е обжалвал това разпореждане по административен ред в 14-дневния срок по чл. 117, ал. 2, т. 2 вр.ал. 1, т. 2, б. “б“ от КСО пред директора на ТП на НОИ – Русе и с оспореното решение № 1040-17-61 от 03.11.2025 г., издадено от директора на ТП на НОИ – Русе, жалбата е отхвърлена и разпореждането потвърдено, като са събрани допълнително писмени доказателства.

Решението и потвърденото с него разпореждане са издадени в съответствие с материалноправните разпоредби от съюзното законодателство – Регламент (ЕО) № 883/2004 и Регламент (ЕО) № 987/2009.

Жалбоподателят в обясненията си пред съда посочва, че причината за завръщането му в държавата по произход и прекратяването по инициатива на неговия работодател на трудовото правоотношение, поради изискването му за целогодишна заетост, и тъй като през последните 3 години жалбоподателят е отсъствал през зимния период в рамките на 3 месеца, когато се е завръщал в България и е полагал труд. Не е спорно, че оспорващият не се е възползвал от правото си да поиска статут на постоянно пребиваване в Кралство Испания, въпреки че в последните 5 години е работил там. Не е спорно, че не е подал искане за обезщетение за безработица до испанските осигурителни власти, макар че правото му е възникнало и че вече е получавал такова при възникнала преди години сходна ситуация. Обяснява, че сумата, която би получил в Испания като обезщетение за 6 месеца и с оглед заплащания от него наем не би била достатъчна за издръжката му. Не отрича, че сестра му е гостувала при него преди 5 години и понастоящем работи в Германия. Няма съпруга и деца. Завръщал се е в България,за да се грижи зимните месеца за майка си, с която живее в с.Смирненски, където е с постоянен адрес.

Персоналният и материален обхват на Регламент (ЕО) № 883/2004 в случая не е спорен – според чл.2, § 1, респ. чл.3, § 1, б.“з“ от същия регламент, той се прилага по отношение на гражданите на държава-членка, какъвто, като гражданин на Република България, е и жалбоподателят, и по отношение на изчерпателно изброените клонове на системите за социална сигурност, включващи и обезщетенията за безработица.

Спорът между страните се концентрира по въпроса дали по отношение на жалбоподателя е приложима нормата на чл.65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, в който случай и съгласно чл.65, § 5, б.“а“, изр. второ от същия регламент отговорността за изплащането на обезщетението за безработица се прехвърля от институцията на компетентната държава към институцията на държавата по пребиваване.

Текстът на чл.65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 гласи следното: „Напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване. Без да се засяга член 64, напълно безработно лице може, като допълнителна мярка, да се постави на разположение на службите по заетостта в държавата-членка, в която то последно е осъществявало дейност като заето или като самостоятелно заето лице. Безработно лице, без да е пограничен работник, което не се върне в неговата държава-членка по пребиваване, се поставя на разположение на службите по заетостта на държавата-членка, чието законодателство за последно е било подчинено“.

Следователно, както сочи и административният орган в писмения си отговор, предпоставка за прилагане на чл.65 от посочения регламент е по време на последната си дейност като заето или самостоятелно заето лице, а не след нейното приключване, въпросното лице да е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка, на чието законодателство е подчинено.

Българският орган по осигуряване за безработица е отказал да отпусне обезщетения за безработица на Мандалиев с мотива, че след като е завършил осигурителни периоди в Кралство Испания, упражнявайки дейност като заето лице на територията на тази държава, се е върнал в България, където е подал заявление за получаване на такива обезщетения, без да е упражнявал професионална дейност или да е завършил осигурителни периоди на територията на тази държава членка.

Противно на този извод са фактите, отразени в задграничните пътувания на Мандалиев, като пребиваването му на територията на държавата по произход съвпада с времето, когато е полагал труд и е бил осигурен за всички осигурителни случаи от работодателя чрез удостоверени подадени декларации /л.9 от преписката/. Не е спорно, че по време на последната си дейност като заето лице въпросното лице е пребивавало в държава-членка, различна от тази, на чието законодателство е подчинено, но потвърдените периоди на заетост с U002, издадени от испанската осигурителна институция и съотношението им с регистрираната трудова заетост в България, вкл. и описа на л.43 от преписката, както и данните за задграчните пътувания сочат, че са сключвани трудови правоотношения в България, а именно за 2 месеца и 22 дни в периода от 16.12.2021 г. до 08.03.2022 г., за 3 месеца от 16.12.2022 г. до 16.03.2023 г. и за 2 месеца и 22 дни в периода от 14.12.2023 г. до 11.03.2024 г.

АО се е позовал на тълкуването по С-30/22г на СЕС от 24.03.2023г. за приложението на чл.65 параграф 2 от Регламент № 883/2004, че не се прилага към положение, в което дадено лице подава заявление за получаване на обезщетения за безработица до компетентния орган на държава членка, в която не е завършило периоди на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост и на територията на която се връща след завършен период на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост в друга държава, в която то е пребивавало по смисъла на тази разпоредба през целия този период. Това позоваване не е съобразено с всички факти по настоящето административно и съдебно производство и най-вече с критериите за „ обичайно пребиваване“. В посоченото определение на СЕС/ определено с друг предмет на преюдициалност/ се напомня, че чл. 61 параграф 1 от Регламента предвижда, че компетентната институция на държава членка, чието законодателство поставя придобиването на правото на обезщетения за безработица в зависимост от завършването на периоди на осигуряване, зачита, доколкото е необходимо, периодите на осигуряване, завършени съгласно законодателството на всяка друга държава членка, като завършени съгласно прилаганото от нея законодателство. От член 61, параграф 2 обаче следва, че с изключение на случаите по член 65, параграф 5, буква а) от посочения регламент, прилагането на посочения член 61, параграф 1 зависи от това дали заинтересованото лице, в съответствие със законодателството, съгласно което се претендират обезщетенията, е придобило последно осигурителни периоди, ако това законодателство изисква такива периоди.

Доколкото от член 54а, алинея 1 от КСО следва, че българското законодателство обуславя придобиването на право на обезщетение за безработица от завършването на осигурителни периоди и доколкото при връщането си в България , жалбоподателят има такива 18 месечни периоди, то може да претендира обезщетения за безработица на основание Регламент № 883/2004 чрез сумиране на осигурителните периоди, завършени в друга държава, ако положението му съответства на визираното в член 65, параграф 5, буква а) от този регламент във връзка с член 65, параграф 2 от него.

Изводът, че през целия заявен период на заетост по заявлението жалбоподателят е пребивавал в Кралство Испания е несъответен на събраните доказателства. Такива пребивавания с продължителност от 9 месеца, определено съвпадат с регистрираната там трудова заетост, последвана от прекратяване и възобновяване, като в периодите на отсъствие е реализираната такава в България.

Според легалната дефиниция на чл.1, б.“т“ от Регламент (ЕО) № 883/2004 „компетентна държава-членка" е държавата-членка, в която се намира компетентната институция, която, според б.“р“, т.“i“ на същия член, е институцията, в която заинтересованото лице е осигурено към момента на искането за обезщетение.

Разпоредбата на чл.11, § 1, изр.първо от Регламент (ЕО) № 883/2004 предвижда, че лицата, за които се прилага настоящият регламент, са подчинени на законодателството само на една държава-членка. Текстът на чл.11, § 3, б.“а“ от същия регламент гласи, че спрямо лице, осъществяващо дейност като наето или като самостоятелно заето лице в една държава-членка се прилага законодателството на тази държава-членка. В съображение 15-то и 17-то от неговия преамбюл е записано следното: „Необходимо е лицата, които се движат в Общността, да бъдат подчинени на схемата за социална сигурност само на една отделна държава-членка, за да се избегне съвпадане на приложимите разпоредби на националното законодателство и усложненията, които биха могли да възникнат от това; С оглед гарантирането в максимална степен на равно третиране на всички лица, заети на територията на държава-членка, е подходящо да се определи като приложимо, по общо правило, законодателството на държавата-членка, където заинтересованото лице осъществява своята дейност като заето или самостоятелно заето лице“.

През периода на последна трудова заетост жалбоподателят е осъществявал дейност като заето лице на територията на Кралство Испания, поради което и съгласно чл.11, § 3, б.“а“ от Регламент (ЕО) № 883/2004, както принципно правилно е приел и административният орган, последният е подчинен на законодателството на тази държава. Правилно е и становището на ответника по жалбата, според което с разпоредбите на чл.65, § 2 и § 5, б.“а“ от Регламент (ЕО) № 883/2004 се въвежда изключение от принципа, че компетентната институция е институцията на държавата, в която лицето последно е било заето като наето или самостоятелно заето лице като компетентността се прехвърля на институцията на държавата по пребиваване по време на тази последна заетост, когато тя е различна от държавата по заетостта.

Понятието „пребиваване“, според чл.1, б.“й“ от Регламент (ЕО) № 883/2004, означава мястото, където лицето обичайно пребивава, докато, според чл.1, б.“к“ на същия регламент, понятието „престой“ означава временно пребиваване.

Критерий за определяне на пребиваването на лицето е обстоятелството къде е установен неговият център на жизнени интереси, която преценка следва да бъде направена въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти. Тези факти са примерно посочени в чл.11 от Регламент (ЕО) № 987/2009, в която разпоредба са кодифицирани критериите за определяне на пребиваването, изведени от практиката на Съда на ЕС (в тази връзка вж. критериите, изброени в т.29 от решение на Съда на ЕС от 25.02.1999 г. по дело C-90/97).

Както обаче изрично е посочено в чл.11, § 1 от Регламент (ЕО) № 987/2009, пребиваването на съответното лице се определя според неговия център на жизнени интереси въз основа на неизчерпателно изброените в същата норма елементи само „…при различия в становищата на институциите на две или повече държави-членки относно определяне на пребиваването“.

Липсата на изискуем отговор на СЕД Н003 не означава, че следва автоматично да се приеме, че жалбоподателят е пребивавал в тази държава през процесния период на осигурена заетост по смисъла на Регламента и че испанските осигурителни служби са отговорили позитивно. В случая СЕД Н006 не е изискан поради СЕД U002. Последният документ потвърждава периоди на заетост с прекъсване.

Обстоятелството, че спрямо жалбоподателя се явява приложимо законодателство в Испания и последната държава – членка на ЕС се явява компетентната, обаче не означава, че следва автоматично да се приеме, че той е пребивавал в тази държава през процесния период на осигурена заетост.

Така спорът е дали след завръщането си в България, Мандалиев е променил обичайното си пребиваване и дали то е било в Испания с оглед критериите за центъра на жизнени интереси.

Легалната дефиниция на понятието „пребиваване“ се съдържа в чл. 1, § 3, б. „й“ от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. - мястото, където лицето обичайно пребивава. Това място (на обичайно пребиваване на лицето) се определя съгласно чл. 11, § 1 от Регламент (ЕО) № 987/2009 (регламента по прилагането) с оглед центъра на интересите на съответното лице въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти: - продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави-членки, - семейното положение и роднинските връзки на лицето, - жилищното му положение и доколко постоянно е то, както и естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, в т.ч. постоянния характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост, мястото, където обичайно се упражнява тази дейност и други примерно изброени в цитираната разпоредба.

Съгласно разпоредбата на чл. 11, § 2 от Регламента по прилагането решаващо значение при определяне на действителното място на обичайно пребиваване на дадено лице има намерението на лицето, което произтича от горепосочените факти и обстоятелства, особено причините за преместването на лицето.

В член 1, букви й) и к) от Регламент (ЕО) № 883/2004 се прави разграничение между „пребиваване“ и „престой“. Както бе посочено и по-горе, съгласно чл. 1, § 3, б. „й“ от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. „пребиваване“ е мястото, където лицето обичайно пребивава, а съгласно чл. 1, § 3, б. „к“ „престой“ означава временно пребиваване.

В изготвен съвместно с държавите-членки наръчник се изясняват понятията „обичайно пребиваване“, „временно пребиваване“ и „престой“. Тези определения, посочени в законодателството на ЕС (Регламент (ЕО) № 883/2004, последно изменен с Регламент (ЕО) № 465/2012), са необходими, за да се установи коя държава-членка е отговорна за предоставянето на обезщетения по социално-осигурителни схеми на граждани на ЕС, които пребивават в различни държави-членки. Определянето на държавата-членка по обичайно пребиваване на лицата е важно по отношение на лицата, които работят в повече от една държава-членка. Съгласно правото на ЕС може да има само една държава-членка, която отговаря за плащанията за обезщетения по социално осигурителните схеми, отпускани по местожителство. В случая, решаващият орган е потвърдил разпореждането за отказ от отпускане на парично обезщетение за безработица именно поради преценката, че не българската институция е компетентна, като е извършил преценка на всички обстоятелства от значение за спора, като е приложил въпросните насочващи преценката критерии,включително и тези на насоките за приложение на регламента, основавайки се най-вече на неоспореното основание за завръщане- уволнение и краткосрочни договори в България.

Константна е практиката на Съда на ЕС, според която тези критерии не се намират в определена йерархия помежду си. За целите на дължимата с настоящия съдебен акт преценка всеки от тях, заедно и с останалата налична по делото информация, ще бъде разгледана поотделно и във връзка с останалите.

Безспорно обективно установено е от ответната страна, че от 24.10.2017г. до 12.12.2024г. той е упражнявал трудова дейност при един и същ работодател в Палма де Майора, Испания, където е плащал данъци,живял е под наем, няма собствено жилище, не е създал семейни връзки там. В този период от време в зимните месеци се е завръщал и полагал труд в България. Не е инициирал с искане производство за получаване на статут за постоянно пребиваващ. Причините за завръщането в България е полагането на грижи за майка си, която не е напускала страната. Сестра му действително му е гостувала, но с оглед на нейна заетост в Германия, не означава че центъра му на жизнените интереси е и е бил Испания.

В случая, видно от изготвената от ОД на МВР – Русе справка, за периода на последна трудова заетост на жалбоподателя са регистрирани значителен брой влизания и излизания на жалбоподателя в/от страната, като от датите на влизане и на излизане в/от страната, както и от продължителността на престоя му в България, при съобразяване с данните, установени от събраните по делото гласни и писмени доказателства, може да се направи извод, че Мандалиев се е връщал редовно в България, за да поддържа връзка с родителите си и то не през време на отпуските си/ платено му е обезщетение за неизползван отпуск/. Разгледани и ценени в тяхното единство и цялост, въз основа както на писмените, така и на гласните доказателства може да се приеме за доказано твърдението на жалбоподателя, че престоят му в Испания е бил обусловен единствено от факта, че там той е полагал труд по трудово правоотношение с цел получаване на по-високи доходи, за да осигури по - висок стандарт на живот на себе си и чрез които спестени средства сега живее.

Следва да се отбележи обаче, че сама по себе си, продължителността на пребиваването не може да се разглежда като вътрешен (присъщ) елемент на понятието за пребиваване (в този смисъл т.30 от решението на Съда на ЕС по делото Swaddling). Поради това обстоятелството, че жалбоподателят се е намирал фактически в Германия през периода на осигурена заетост в тази страна като наето лице, не може да служи, сам по себе си, за критерий, който да установява или да оборва извод за обичайното му пребиваване в тази страна. На следващо място, не е удовлетворено и условието за непрекъснатост на това пребиваване, тъй като през този период той е пътувал до България често в периодите на прекъсване на трудовата му заетост в Испания с основната цел полагане на грижи за родител.

Трудовите правоотношения и в Испания и в България са с временен и прекъсващ характер, обусловени от неоспорената необходимост за полагане на грижа към възрастен родител. В посочения от жалбоподателят в заявлението период и събраните доказателства, сочат че след всеки от посочените периоди трудовата дейност последователно е продължавала в Испания и в България. С оглед на продължителността, повторяемостта и системния характер на трудовата заетост в Испания, както и на краткотрайния характер на заетостта в България, обусловен от зимния период в Палма де Майорка със съгласието на работодателя в посочения период, не следва обективно извода на АО, че обичайното пребиваване на Мандалиев е в Кралство Испания.

Причината за прекъсване на трудовата заетост в Испания е несъгласието на работодателя със съществуващото към него момент положение- завръщането в България през зимните месеци за полагане на грижи , като дори са изплащани обезщетения за неизползван отпуск. Т.е при работодателят му в Палма де Майорка е постигано съгласие за прекратяване на заетост през зимните месеци, през които Мандалиев се е завръщал в България и е полагал труд.

Няма спор, че регистрирането на адрес в Испания и ползването на жилище под наем, е свързано именно с упражняването на трудова дейност там, поради което единствено въз основа на това обстоятелство не може да се направи извод относно пребиваването на жалбоподателя, макар че това покрива критериите и при положение, че именно там е регистрирана трудова заетост .

Продължителността на престоя в Испания с трудова заетост е прекъсвана. Липсата на закупено имущество там, липсата на удостоверен статут на постоянно пребиваване, липсата на създадени семейни връзки, завръщането в точно определени периоди от по 3 месеца в България, е допълнителен показател за липсата на концентрация на социални и икономически връзки в Кралство Испания.

Относно намерението на лицето и причините за неговото преместване, като допълнителен критерий е посочен в чл.11, § 2 от Регламент (ЕО) № 987/2009. Според този текст, когато съобразяването на различните критерии, основаващи се на приложимите факти, посочени в параграф 1, не води до постигане на съгласие между съответните институции, намерението на лицето, което произтича от тези факти и обстоятелства, особено причините за преместването на лицето, се приемат за решаващи при определяне на действителното място на пребиваване на това лице. В мотивите на оспореното решение този критерий е приет за неприложим. Органът е приел, че ако държавата по последна заетост се явява и държава по пребиваване по време на същата тази заетост и другата държава потвърди това обстоятелство, то намерението на лицето за установяване не представлява фактор, въз основа на който да се определя пребиваването.

По делото липсват данни както да е отречено, така и да е потвърдено правото на обезщетение за безработица в Испания. Липсата на изискуеми приносим документ - отговор на СЕД H003 и само наличието на U002, не следва автоматично признаването на правото на обезщетение за безработица от страна на компетентните власти в Испания и то не произтича от обстоятелството, че през процесния период на заетост тази държава-членка е била държавата по пребиваване на жалбоподателя. Според чл.64, § 1, б.“а“ от Регламент (ЕО) № 883/2004, напълно безработно лице, което отговаря на изискванията на законодателството на компетентната държава-членка за получаване на обезщетения, и което отиде в друга държава-членка, за да търси работа там, запазва правото си на парични обезщетения за безработица при следните условия и в следните граници: преди своето заминаване безработното лице да е било регистрирано като търсещо работа и да е било на разположение на службите по заетостта на компетентната държава в продължение най-малко на четири седмици, след като е станало безработно. Компетентните служби или институции обаче могат да дадат разрешение за заминаването му преди да е изтекъл такъв срок. Липсва в решението позоваване на тази разпоредба и липсва и изискан отговор. В случая съгласието от страна на компетентна институция на България с отразеното в осигурителното досие от компетентната институция на Испания само по себе си не може да се приеме за безспорно установяване на държавата на пребиваване на жалбоподателя.

Въз основа на цялостната оценка на горепосочените обстоятелства в тяхната взаимна връзка, съдът намира, че през процесния период на последна осигурена заетост на жалбоподателя в Испания неговият център на жизнени интереси е продължил да бъде в Република България, където той е пребивавал по смисъла на чл.1, б. „й“ от Регламент (ЕО) № 883/2004. Поради това спрямо него се явяват приложими нормите на чл.65, § 2 и § 5 от същия регламент.

По тези съображения оспореното решение и потвърденото с него разпореждане на ръководителя на осигуряването за безработица за отказ за отпускане на парично обезщетение за безработица по чл.54а от КСО се явяват издадени при неправилно приложение на материалния закон и следва да бъдат отменени като преписката, на основание чл.173, ал.2 от АПК, следва да бъде изпратена на компетентния административен орган – на ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ – Русе, за ново разглеждане и произнасяне при съобразяване на дадените в мотивите на настоящото решение задължителни указания по тълкуването и прилагането на материалния закон.

При новото разглеждане на депозираното от жалбоподателя заявление ръководителят на осигуряването за безработица следва да съобрази, че съгласно чл.65, § 5, б.“а“ вр. § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, дължимото на жалбоподателя обезщетение следва да бъде определено в съответствие със законодателството на държавата-членка по пребиваване, т.е. в съответствие с българското законодателство, както ако спрямо него то се е прилагало и по време на последната му дейност през процесния период като заето лице в Испания. При произнасянето си ръководителят на осигуряване по безработица в ТП на НОИ – Русе следва да съобрази също и изричната норма на чл.65, § 5, б.“б“ от Регламент (ЕО) № 883/2004, чиято цел е да се предотврати неоснователното кумулиране (съвпадане) на обезщетения за безработица, дължими от компетентните органи на съответните държави за един и същ период. Според цитираната разпоредба работник, на когото са били отпускани обезщетения за сметка на компетентната институция на държавата-членка, на чието законодателство е бил подчинен (т.е. в случая за сметка на компетентните власти в Испания) при завръщането си в държавата-членка по пребиваване (т.е. в Република България) първо получава обезщетения в съответствие с член 64, като получаването на обезщетения в съответствие с буква а) се спира за периода, през който той получава обезщетения съгласно законодателството, на което последно е бил подчинен. За да установи дали на жалбоподателя са изплащани или предстои да бъдат изплащани обезщетения за безработица според испанското законодателство, което се явява приложимото за периода на последна осигурена заетост, ръководителят на осигуряването за безработица следва да направи съответното запитване до тези власти чрез иницииране на електронен обмен на информация. Според чл.56, § 3 от Регламент (ЕО) № 987/2009 г., за целите на прилагането на чл.65, § 5, б.“б“ от основния регламент, институцията на държавата-членка, чието законодателство последно се е прилагало спрямо работника, информира институцията по мястото на пребиваване, по поискване от последната, дали работникът има право на обезщетения по член 64 от основния регламент и за какъв период.

При този изход на делото и на основание чл.143, ал.1 от АПК в полза на жалбоподателя се дължи присъждане на направените по делото разноски в общ размер на 510 лева, от които 10 лева внесена държавна такса и 500 лева договорено и платено в брой адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие , за които е представен и списък . Разноските за възнаграждението, на основание § 1, т.6 от ДР на АПК, следва да бъдат възложени в тежест на Националния осигурителен институт, който има качеството на юридическо лице съгласно чл.33, ал.2 от КСО и чл.2, ал.1 от Правилника за организацията и дейността на НОИ.

Настоящото решение е постановено по жалба срещу решение на директора на ТП на НОИ - Русе по повод разпореждане за отказ за отпускане на обезщетение за безработица, т.е. по повод акт по чл.117, ал.1, т.2, б.“б“ от КСО, поради което попада сред изключенията по чл.119 от КСО и не подлежи на касационно обжалване.

Така мотивиран, съдът

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ по жалба на М. А. М. от с. Смирненски, общ.Ветово, обл.Русе решение № 1040-17-61/03.11.2025 г. на директора на ТП на НОИ Русе, с което е отхвърлена жалбата му по административен ред и е потвърдено разпореждане № 171-03-226-5 от 18.12.2024 г. на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Русе, с което, на основание чл.54ж, ал.1 от КСО във връзка с чл.11, § 3, б. „а“ и чл.65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година за координация на системите за социална сигурност, е отказано отпускането на парично обезщетение за безработица по чл.54а от КСО по депозираното от жалбоподателя заявление с вх.№ 171-03-226/18.12.2024 г.

ИЗПРАЩА преписката на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Русе за ново разглеждане и произнасяне по заявление с вх.№ 171-03-226/18.12.2024 г., при спазване на задължителните указания по тълкуването и прилагането на закона, дадени в мотивите на настоящото решение.

ОСЪЖДА Националния осигурителен институт да заплати на М. А. М. [ЕГН] от с. Смирненски, [улица], общ.Ветово, обл.Русе, сумата от 510 лева – деловодни разноски.

Решението не подлежи на обжалване.