Производството е по чл.129, ал.7 от ДОПК вр. чл.156 от Данъчно – осигурителния процесуален кодекс.

С Определение № 13619/16.12.2024 г. по адм. дело № 11645/2024 г. на ВАС, касационната инстанция е отменила Определение № 3251/11.11.2024 г. по адм. дело № 849/2024 г. на АС - Русе и е върнала делото на същия съд и състав за продължаване на производствените действия по разглеждане на жалбата.

Съобразно дадените задължителни указания в горецитираното отменително определение на ВАС, предмет на настоящото адм. дело № 849/2024 г. по описа на АС - Русе е жалбата на И. П. А. от гр. Русе, срещу Акт за прихващане и възстановяване /АПВ/ № П-03001824132390-004-001/02.08.2024 г., издаден от главен инспектор по приходите при ТД на НАП – Варна, потвърден с Решение № 194/08.10.2024 г. на директор Дирекция ОДОП – Варна при ЦУ на НАП, в частта му на отказа за възстановяване на лихви върху внесени от оспорващия суми за задължителни осигурителни вноски /ЗОВ/, определени с отменен по съдебен ред ревизионен акт, считано от деня на внасянето до датата на възстановяване на сумите.

Ответната в производството страна – директор на дирекция ОДОП – Варна при ЦУ на НАП, чрез процесуален представител – гл. юрисконсулт З. Е., в депозирана молба-становище вх.№ 109 от 12.01.2026 г. по описа на съда /л.37-л.38 от делото/ развива доводи за неоснователност на жалбата. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение по реда на чл.161 от ДОПК в размер на 708.36 евро /1385.43 лв./ при материален интерес от 5598.18 лв.

Съдът, след като съобрази становищата на страните и събраните по делото доказателства, приема за установено следното:

Въпросът за предмета на оспорване и допустимостта му са разрешени с горецитираното Определение № 13619/16.12.2024 г. по адм. дело № 11645/2024 г. на ВАС.

Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.

С Ревизионен акт № Р-03001822003968-091-001/03.02.2023 г. на органи по приходите при ТД на НАП – Варна, на оспорващия И. П. са установени задължения за годишен и авансов данък по ЗДДФЛ на ЕТ за периода 01.01.2016 г. до 31.12.2020 г. – главница и лихви, както и задължения за периоди 2016 г. - 2017 г. за: осигурителни вноски за ДОО /за самоосигураващи се/ - главница и лихви, за ЗО – главница и лихви и за ДЗПО – УПФ /за самоосигураващи се/ - главница и лихви.

РА е потвърден при обжалването му по административен ред с Решение № 50/20.04.2023 г. на директора на Дирекция ОДОП – Варна.

С платежно нареждане от 21.04.2023 г. задълженото лице е извършило погасяване на установените с РА задължения, ведно с допълнителните лихви от момента на издаване на акта до момента на плащането /04.02.2023 г. – 21.04.2023 г./, като е заплатило общо сумата в размер на 160 045,60 лв. /платежно нареждане на л.3 от преписката/.

С Решение № 290/09.11.2023 г. по адм. дело №229/2023 г. на АС-Русе жалбата на ЗЛ срещу РА е отхвърлена. При касационното обжалване, с Решение № 8212/03.07.2024 г. по адм.дело 12217/2023 г. на ВАС е отменено решението на АС – Русе, както и в цялост Ревизионен акт № Р-03001822003968-091-001/03.02.2023 г. на органи по приходите при ТД на НАП – Варна, потвърден от горестоящия орган /л.4-л.6 от преписката/.

След отмяната на РА по съдебен ред, И. П. е подал Искане за прихващане и възстановяване вх. № 14103 от 05.07.2024 г. до ТД на НАП-Варна, като на основание чл. 129, ал. 1 от ДОПК е поискал от органа по приходите да извърши възстановяване на недължимо платените суми за данъци и задължителни осигурителни вноски в размер на общо на 160 045,60 лв., платени като задължения по РА, ведно с дължимите лихви за периода /л.7 от преписката/.

Във връзка с подаденото искане е издадена Резолюция за извършване на проверка № П-03001824132390-0РП-001/17.07.2024 г. от началник сектор при ТД на НАП – Варна.

Последвало е издаване на Акт за прихващане и възстановяване № П-03001824132390-004-001 от 02.08.2024 г. /АПВ/, издаден от главен инспектор по приходите при ТД на НАП – Варна, с който на И. П. е възстановена: сума в размер на 160 045.60 лв., включваща суми по: ДЗПО - УПФ, ЗО, ДОО, годишен и авансов данък по ЗДДФЛ. Възстановена е и сума в размер на 24 756,21 лв., представляваща лихви върху главницата и лихвите за годишен и авансов данък по ЗДДФЛ, които лихви са за периода от 21.04.2023 г. до 02.08.2024 г. /от датата на плащане на задължението по РА до датата на възстановяването с издадения АПВ/. Отказано е възстановяване на лихвите за периода от 21.04.2023 г. до 02.08.2024 г. върху направените плащания за главници за ЗОВ. Този отказ е предмет на оспорване по делото.

При административното обжалване на АПВ, с Решение № 194 от 08.10.2024 г. директорът на Дирекция ОДОП – Варна /л.37 и л.38 от преписката/ е потвърдил Акт за прихващане и възстановяване № П-03001824132390-004-001 от 02.08.2024 г., издаден от главен инспектор по приходите при ТД на НАП – Варна, в оспорената част на на отказа за възстановяване на лихви върху внесени от оспорващия суми за задължителни осигурителни вноски /ЗОВ/, определени с отменен по съдебен ред ревизионен акт, считано от деня на внасянето до датата на възстановяване на сумите.

При така установени факти, съдът намира следното от правна страна:

Обжалваният АПВ е издаден от орган по приходите при ТД на НАП -Варна, който е компетентен съобразно чл. 129 от ДОПК. АПВ в оспорената част по административен, респективно по съдебен ред е издаден в изискуемата от закона писмена форма и е мотивиран, като са посочени фактическите основания за издаването му и приетите за приложими правни норми. Обжалваният АПВ е издаден при спазване на административнопроизводствените правила, като липсват оплаквания в тази насока и съдът не установява служебно допуснати съществени нарушения на производствените правила.

При издаването му е съобразен материалния закон.

Съгласно чл. 128, ал.1 от ДОПК недължимо платени или събрани суми за данъци, задължителни осигурителни вноски, наложени от органите по приходите глоби и имуществени санкции, както и суми, подлежащи на възстановяване съгласно данъчното или осигурителното законодателство от Националната агенция за приходите, се прихващат от органите по приходите за погасяване на изискуеми публични вземания, събирани от Националната агенция за приходите.

Според чл. 129, ал. 6 от ДОПК, недължимо внесени или събрани суми, с изключение на задължително осигурителни вноски, се връщат със законната лихва за изтеклия период, когато са внесени или събрани въз основа на акт на орган по приходите. В останалите случаи сумите се връщат със законната лихва от деня, в който е следвало да бъдат възстановени по реда на ал. 1-4.

Тълкуването на разпоредбата на чл. 129, ал. 6 ДОПК води на извода, че законът разграничава две самостоятелни хипотези относно началния момент, от който съответните суми се връщат с лихви, според това дали те са внесени или събрани въз основа на акт на орган по приходите, или не. Когато сумите са внесени или събрани недължимо въз основа на акт на орган на приходите, лихва се дължи за изтеклия период от внасяне на сумата до възстановяването й, с изключение на задължителните осигурителни вноски (чл. 129, ал. 6, изр. 1).

Цитираната норма в частта "с изключение на задължителни осигурителни вноски" от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (обн., ДВ, бр. 105 от 2005 г.; посл. изм., бр. 65 от 2025 г.) (ДОПК) е била предмет на к. дело №9/2024 г. на КС на РБ, като с постановеното по делото Решение № 13 от 02.12.2025 г. съдът е отклонил искането на Висшия адвокатски съвет за установяване на противоконституционност на разпоредбата в посочената част и следователно тя е приложима и в тази част. Именно в изключението попада разглеждания спор, тъй като от приходния орган е отказано възстановяване на лихви върху върху главници на недължимо платени задължителни осигурителни вноски по силата на РА, впоследствие отменен с влязло в сила съдебно решение.

Уредбата на чл. 129, ал. 6 от ДОПК е императивна и указва, че недължимо внесени, респ. събрани осигурителни вноски се връщат без законната лихва за изтеклия период. С оглед характеристиките на публичното вземане, законодателят е предвидил изключение от общото правило на чл.129, ал.6 от ДОП и недължимо събраните от категорията ЗОВ, както в настоящия случай, се връщат без законната лихва за изтеклия период – от внасянето им до тяхното възстановяване. Отказът за възстановяване на лихви, постановен с оспорения по делото акт, е в съответствие с материалния закон.

Постановеният АПВ в оспорената част, потвърден от директора на дирекция ОДОП-варта, е законосъобразен. Жалбата срещу него е неоснователна и се следва отхвърлянето й.

Ответната страна е заявила своевременно искане за присъждане на разноски за възнаграждение за юрисконсулт и такива й се следват с оглед изхода на делото.

Изрично в 129, ал.7 ДОПК законодателят е указал, че АПВ могат да се обжалват по реда за обжалване на ревизионните актове. На това основание, при обжалване по съдебен ред на АПВ, се прилага чл. 161 ДОПК.

В чл. 161, ал. 1, изр. 3 от ДОПК законодателят е посочил, че на администрацията вместо възнаграждение за адвокат се присъжда за всяка инстанция юрисконсултско възнаграждение в размера на минималното възнаграждение за един адвокат. Същото е определяемо по реда на Наредба № 1/09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа. За случая, с оглед материалния интерес 1735,06 лева /размерът на спорните лихви/, а не както се твърди от ответника материален интерес от 5598.18 лв., възнаграждението е по чл.8, ал.1 вр. чл.7, ал.2, т.2 от Наредба № 1/09.07.2004 г. и възлиза на 473.50 лева. Съдът намира обаче, че то не следва да бъде присъдено в този размер.

В решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС са изложени съображения, че с оглед предимството на правото на Съюза, националният съд е натоварен в рамките на компетентността си с прилагането на разпоредбите на правото на Съюза, като е длъжен в случаите, в които това се налага, да вземе решение да остави без приложение всяка национална правна уредба или практика по законодателен или друг конституционен ред. СЕС в същото решение е приел, че Наредба № 1/09.07.2004 г. е издадена от съсловна организация – Висш адвокатски съвет, макар и по законова делегация, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения, под размера на които не може да се договаря по-ниско възнаграждение на адвокат, нито съдът разполага с това право, съобразно нейните разпоредби. В решението си СЕС е развил доводи, че процесната Наредба нарушава забраната по чл. 101, ал. 4 от ДФЕС /ограничение на конкуренцията/, поради което националният съд може да откаже да приложи националното законодателство. При въведеното ограничение от Висшия адвокатски съвет за размера на минималните размери на адвокатските възнаграждения, в решението на СЕС е прието, че с него в Наредбата е налице ограничение на конкуренцията " с оглед на целта" по смисъла на чл. 101, параграф 1 ДФЕС вр. чл. 4, параграф 3 ДЕС. Именно с въведената от СЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики, съдът категорично е приел, че националният съд е длъжен да не приложи национална правна уредба, вкл. и когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. В решението си СЕС е приел и въз основа на предходно решение по съединени дела С-427/16 и С-428/16- т. 51, че определянето на минималните размери на адвокатските възнаграждения и установяването им като задължителни с национална правна уредба, е равнозначно на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи, което е забранено от чл. 101, параграф 1 ДФЕС.

Следва да се съобрази решението на СЕС по дело С-438/22 и въз основа на него да се приеме, че възнаграждението на юрисконсулта не следва да бъде присъдено в горепосочения размер по чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/09.07.2004 г. Производството по делото се разви в едно открито съдебно заседание, без да са правени доказателствени искания от ответника и без да са събирани доказателства, извън приложените по административната преписка; делото не разкрива нито фактическа, нито правна сложност. Предвид на това няма пречка съдът служебно да намали размера на възнаграждението за юрисконсулт и под минимума, предвиден в Наредба № 1/09.07.2004 г., като за случая го определя в размер на 200 лв., съответно на обема на оказаната защита. Разноските, на основание § 1, т. 6 от ДР на АПК вр. § 2 от ДР на ДОПК, следва да бъдат присъдени на НАП – гр. София, която агенция притежава правосубектност като юридическо лице съгласно чл. 2, ал. 2 от ЗНАП.

Така мотивиран и на основание чл. 160, ал. 1 ДОПК, съдът

РЕШИ:

ОТХВЪРЛЯ жалбата на И. П. А. от гр. Русе срещу Акт за прихващане и възстановяване /АПВ/ № П-03001824132390-004-001/02.08.2024 г., издаден от главен инспектор по приходите при ТД на НАП – Варна, потвърден с Решение № 194/08.10.2024 г. на директор Дирекция ОДОП – Варна при ЦУ на НАП, в частта му на отказа за възстановяване на лихви върху внесени суми за задължителни осигурителни вноски /ЗОВ/ по отменен по съдебен ред Ревизионен акт № Р-03001822003968-091-001/03.02.2023 г. на органи по приходите при ТД на НАП – Варна, считано от датата на внасянето до датата на възстановяване на сумите.

ОСЪЖДА И. П. А., с [ЕГН], с адрес: гр. Русе, [улица], ет.3, ап.11, да заплати на Национална агенция по приходите – гр. София, представлявана от изпълнителния директор, сумата 102,26 евро /200 лева/ – разноски по делото.

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВАС в 14-дневен срок от съобщаването му на страните.