Производството е по чл. 145 и сл. от АПК вр.чл. 118, ал. 3 от КСО.

Образувано е по жалба от Т. Й. Ф. от гр.Русе, чрез процесуален представител адв.Д. от АК Русе, против Решение № 1040-17-57 от 17.10.2025г. на Директора на ТП на НОИ-Русе. С решението е отхвърлена жалбата по административен ред на Т. Й. Ф. от гр.Русе и е потвърдено Разпореждане № 171-00-1545-3 от 08.08.2025г. на Ръководителя на осигуряването за безработици в ТП на НОИ- Русе. С потвърденото разпореждане, на основание чл.54ж, ал.1 от КСО във връзка с чл.11, § 3, б.“а“ и чл.65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година за координация на системите за социална сигурност, е отказано отпускането на парично обезщетение за безработица по чл.54а от КСО по подаденото от жалбоподателя заявление с вх.№ 171-00-1545 от 14.06.2024г.

В жалбата и в представените писмени бележки по същество на спора /вх.№5485 от 22.12.2025г./ се сочат доводи за незаконосъобразност на оспореното решение и потвърденото с него разпореждане. Считат, че не е изяснен от фактическа страна основен въпрос – коя е държавата по пребиваване на жалбоподателката в процесния период, поради което и неправилно е приложен материалният закон – съответните норми от Регламент (ЕО) № 883/2004 и Регламент (ЕО) № 987/2009. С жалбата се иска отмяна на оспореното решение и потвърденото с него разпореждане и връщане на преписката на административния орган за ново произнасяне, като съдът даде задължителни указания по тълкуването и прилагането на закона, а именно да бъдат приложени разпоредбите на чл.65§ 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004. Претендират се присъждането на направените разноски, по представен списък.

Ответникът по жалбата – Директорът на ТП на НОИ – Русе, чрез пълномощник представя писмен отговор по жалбата и писмени бележки по същество на спора. В тях изразява подробно и мотивирано становище за неоснователност на жалбата и правилност на оспорените актове. Моли съда да постанови решение, с което да отхвърли жалбата. Претендира се присъждането на юрисконсултско възнаграждение, като е направено възражение за прекомерност на претендирания като разноски адвокатски хонорар.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства, съобрази доводите на страните и извърши служебна проверка на законосъобразността на оспорения административен акт, приема за установено следното от фактическа страна:

Не се спори по делото, че със заявление с вх.№ 171-00-1545 от 14.06.2024г./л.93 преписка/ , подадено чрез Директора на Дирекция „Бюро по труда“ гр. Русе, жалбоподателката Ф. е поискала от Директора на ТП НОИ гр.Русе отпускане на парично обезщетение за безработица /ПОБ/ по КСО.

Посочила е, че е упражнявала трудова дейност в друга държава – Германия през периода 01.10.2022г. до 31.05.2024г., както и че не получава парично обезщетение за безработица в друга държава и не е придобила право на пенсия в друга държава. Към заявлението е приложила копия на документи от Германия - 3 листа. С писмо с изх. №У-171- 00-1545-1/19.06.2025 г. по описа на НОИ жалбоподателката е уведомена за липсващи документи. Със справка за приети, върнати и липсващи документи от 02.07.2025 г. по образуваната в ТП НОИ Русе административна преписка са приети попълнени от Ф. декларация/л.74пр./ относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл.65(2) от Регламент (ЕО) 883/2004., заявление за издаване на преносим документ - немски формуляр и документи доказващи трудова заетост и доходи в Германия (26 листа).

В декларацията относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл.65(2) от Регламент (ЕО) 883/2004 Т. Ф. е посочила, че през периодите 03.08.2020 г. до 29.102021г. и 01.11.2021г. до 31.05.2024г. е работила като наето лице и живяла в Германия заедно с партньорът, с който е във фактическо съжителство. Посочила е, че през този период детето и под 18г. и роднините й са живели в България. В декларацията Ф. е отбелязала, че разполага с постоянно жилище в РБългария, плащала е данъци върху доходите от заетост в Германия, където е живяла под наем, като в РБългария се е завръщала по време на годишен отпуск по-рядко от няколко пъти в годината. |

С оглед декларираните от Ф. периоди на заетост в Германия и обстоятелствата, за определяне на пребиваването, на лицето през периода на заетост в друга държава, служебно от адм.орган е изискана информация (със СЕД Н005) от компетентната институция на Германия, чрез системата за електронен обмен на социално осигурителна информация между България и EC (EESSI), номер на случай 3172361. Макар и с голямо забавяне, исканите документи и информация са получени от адм.орган.

Ф. не е представила издаден за нея преносим документ U1, поради което за удостоверяване на осигурителния период и доход от Германия, служебно са изискани осигурително досие (със СЕД U001) и информация за заплатата (със СЕД U003), номер на случай 3090496. Във връзка с обмена на информация между двете държави, образуваното спрямо Ф. административно производство е спряно с Разпореждане №171-00-1545- 1/02.07.2024 г./л.34пр./ След изчакване за отговор от компетентната институция до Германия последователно, на 09.01.2025 г. и на 19.05.2025 г. са изпратени напомнителни със СЕД Х009 и запитване със СЕД Н001 (уведомление/искане за предоставяне на информация) от 29.05.2025 г., дали за отговора е необходима допълнителна информация.

Предвид обстоятелството, че в разумен срок не е последвала обратна връзка е образуван нов случай №3166332, в който отново са изискани осигурително досие (със СЕД U001) и информация за заплатата (със СЕД U003). На 24.07.2025 г. чрез системата за електронен обмен на социално осигурителна информация между България и ЕС от Германия е получен структурирани електронни документи U002/ л.56-59/, с които за Ф. са удостоверени осигурителни периоди от 03.08.2020 г. до 29.10.2021 г. вкл. и от 01.11.2021 г. до 31.05.2024 г. вкл.

Чрез системата за електронен обмен на социално осигурителна информация между България и ЕС са получени структуриран електронен документ Н006/л.49-53пр./ и структуриран електронен документ Н005/л.54-55пр./, с които компетентната институция на Германия уведомява, че Т. Ф. е пребивавала в Германия, където за периода отбелязан в запитването е имала немско местожителство.

На основание чл. 55 от АПК е възобновено производството по подаденото заявление от Т. Ф. с Разпореждане № 171-00-1545-2 от 08.08.2025г./л.35 пр./ на ръководителя за осигуряване при безработица при ТП на НОИ Русе.

За изясняване на фактите и обстоятелствата от значение за случая административният орган е направил служебни справки в Регистрите от информационната система на НОИ.

От писмо вх. №1056-17-1063#1/06.08.2025 г./л.43пр./ от Областна дирекция на МВР – Русе е предоставена поисканата от ТП НОИ Русе информация за регистрираните задгранични пътувания на жалбоподателката Ф.. От справката се установява, че за Т. Ф., за времето от 01.01.2020 г. до 04.08.2025 г., са регистрирани влизания в и излизания от България, които доказват, че Ф. не е живяла в България по време на потвърдената осигурена заетост (03.08.2020 г. до 31.05.2024 г.) Временните пребивавания в РБългария са кратки - не надвишават 20 дни. От справката за пътуване на К. Ф.(дъщеря на Т. Ф.) се установява, че за нея също са регистрирани девет излизания и влизания в Р България в периода от 01.2022 г. до 01.2024 г.

От служебната проверка в Регистър на трудовите договори и Регистър на осигурените лица е установено, че за Т. Ф. не са регистрирани сключени трудови правоотношения в България след 30.06.2020 г.

От проверка в Регистър на осигурените лица е установено, че след 30.06.2020 г. няма подавани данни по реда на чл. 5, ал. 4, т. 1 от КСО, за осигуряване, за Ф..

От проверката в Регистъра на Агенция по заетостта/л.27пр./ е установено, че Ф. е регистриран като безработно лице, търсещо работа на 07.06.2024 г., след прекратяване на трудовото правоотношение в Германия.

От представените с жалбата писмени доказателства се установява, че жалбоподателката Ф. от 22.07.2020г. има регистриран настоящ адрес в гр.Русе, [улица], вх.1, ет.5, ап.15/л.55дело/. Същата е заплатила за 2024г. и 2025г. в Община Русе данък върху недвижими имоти и такса битови отпадъци /л.56-60дело/. Ф. е с непрекъснати здравноосигурителни права, предвид приложеното Удостоверение/л.61дело/ от НАП.

По искане от страна на жалбоподателката са събрани гласни доказателства чрез проведените разпити на св.Г. Б. И., с който жалбоподателката е във фактическо съжителство и св.К. Ф. – дъщеря на жалбоподателката. От техните показания се установява, че жалбоподателката и св.И. са живели в РГермания заедно от 2020г. в жилище под наем, което е било обзаведено само с най-необходимите мебели и вещи, като по-голяма част от тях са им били подарени. В жилището не са съхранявали семейни реликви, вещи, свързани с любими занимания, не са имали библиотека, тъй като не са имали намерение да остават да живеят там продължително време. В РГермания жалбоподателката не е посещавала езикови курсове и местни организации и само от време на време се е срещала с други българи. Двамата със св.Г. са работили, за да осигурят средства за ремонт на нейният апартамент в Русе. Ф. в РГермания е работила от понеделник до петък във фабрика за производство на животинска храна, където лепяла етикети на консервите. В РБългария двамата се прибирали, когато ползвали годишната си отпуска през лятото и по време на празници.

През това време дъщерята на жалбоподателката – св.К. Ф. е била ученичка и е живеела и учила в гр.Русе, в апартамента на жалбоподателката, като всички разходи по издръжката и обучението й са заплащани от нейната майка – жалбоподателката Ф.. Двете са поддържали ежедневна връзка по телефона, като са обсъждали ежедневни въпроси, свързани с училище и бъдещите планове на дъщерята. По време на престоя в РГермания жалбоподателката е поддържала връзки в България със свои близки роднини и една приятелка. Дъщеря й – К. Ф. два пъти по около една седмица е ходила на гости на майка си и св.Б., докато те са живеели в РГермания. Според св.К.Ф. майка и винаги е искала да се върне в РБългария и такива са били техните планове.

През м.май 2024г. св.И. и жалбоподателката се прибрали в РБългария, в апартамента на жалбоподателката в гр.Русе, където се намирали и съхранявали най-важните за тях вещи и документи. Непосредствено след завръщането си в РБългария двамата се регистрирали в Бюрото по труда.

Видно от представения трудов договор №115 от 04.03.2025г./л.71 пр./ жалбоподателката е постъпила на работа в дървообработващо предприятие в гр.Русе.

С разпореждане №171-00-1545-3/08.08.2025г./л.12пр./ на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП НОИ Русе, е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица на Ф., на основание чл.54ж, ал.1 и във връзка с чл.11,§3, буква „а" и чл.65,§2 от Регламент (ЕО) 883/2004

Разпореждане №171-00-1545-3 от 08.08.2025 г. е връчено на Ф. на 13.09.2025г./посочено е в Решение № 1040-17-57 от 17.10.2025 г. на Директора на ТП НОИ Русе/.

С жалба с вх.№ 1012-17-373 от 18.09.2025г. /9 пр./по описа на ТП на НОИ – Русе, Ф. е обжалвала връченото и разпореждане в 14-дневния срок по чл. 117, ал. 2, т. 2 вр.ал. 1, т. 2, б. “б“ от КСО пред директора на ТП на НОИ – Русе. Горестоящият орган се е произнесъл с обжалваното в настоящото производство с Решение № 1040-17-57 от 17.10.2025 г. като е отхвърлил жалбата и е потвърдил оспореното пред него разпореждане за отказ да бъде отпуснато парично обезщетение за безработица. Мотивите му се базират на тълкуване на разпоредбата на чл. 1, § 3, б. „й“ от Регламент (ЕО) № 883/2004 и чл. 11, § 1 и 2 от Регламент (ЕО) № 987/2009, касаещи понятието „пребиваване“ във връзка с данните от получените сведения от институциите в РГермания. Обсъдена е продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответната държава-членка. Отчита се, че семейството и част от социалните контакти на Ф. са в България, доколкото България се явява държавата й по произход и наличието на този елемент е обективно обусловено. Това се отнася и за адресната регистрация по настоящ адрес в България, което отново е обективно обусловено предвид факта, че България е държавата по произход на Ф..

Отбелязва се, че за целите на данъчното облагане като част от елементите за определяне на държавата по пребиваване, от получената информация от ТД на НАП Варна, офис Русе се установява, че за времето от 2020 г. до 2024 г. вкл. лицето няма подавани декларации по чл. 50 от ЗДДФЛ за получени доходи, като е формиран извод за липса на данъчна активност и трайна връзка с Р България през посочения период, поради липса на трайна и продължителна трудово правна връзка с Р България.

По отношение намерението на жалбоподателката да се установи трайно в РБългария адм.орган приема, че това обстоятелство не се явява определящ критерий за пребиваването, което основно е обвързано с държавата, в която е осъществена последната трудова заетост на лицето.

От така установеното фактическо положение съдът достигна до следните правни изводи:

Оспорването е процесуално допустимо и подлежи на разглеждане. Жалбата е подадена от надлежна страна – неблагоприятно засегнат адресат на акта, депозирана е в преклузивния 14-дневен срок по чл. 118, ал. 1 КСО и е насочена срещу годен за оспорване акт съгласно цитираната норма.

Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.

Оспореното решение е издадено от материално и териториално компетентен орган, предвид разпоредбата на чл.117 КСО. Спазена е предписаната от закона писмена форма, съдържа реквизитите по чл. 59, ал. 2 АПК, вкл. фактически и правни основания. При издаването му са спазени административно производствените правила. Не се установява и нарушение на закона, като относимите материалноправни норми са тълкувани и приложени правилно към конкретния случай.

По делото няма спор по фактите. Спорът е от правен характер и се свежда до определяне на това коя е компетентната държава по изплащането на парично обезщетение за безработица, след като последната заетост на жалбоподателя е била на територията на Р Франция.

Република България като държава – членка на ЕС е длъжна да прилага европейските правила за координация на системите за социална сигурност на държавите членки на Съюза. Това са общите правила и принципи, които трябва да бъдат спазвани от всички национални органи, институции за социална сигурност и от съда, при прилагането на националните закони. Към настоящият момент тези общи правила и принципи се съдържат в Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004 г. за координация на системите за социална сигурност, в сила от 01.05.2010 г., както и в Регламент (ЕО) № 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009 г. за установяване на процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004 г. И двата регламента намират приложение и спрямо Р Германия, която е член на ЕС.

Регламент (ЕО) № 883/2004 намира приложение към правилата за отпускане и определяне на посочените в чл. 3, § 1 обезщетения, обуславящи клоновете на социална сигурност, сред които са и обезщетенията за безработица (чл. 3, параграф 1, б."з"). Персоналният обхват на регламента е определен в разпоредбата на чл. 2, § 1, която предвижда, че настоящият регламент се прилага към граждани на държава-членка, лица без гражданство и бежанци, които пребивават в държава-членка, които са или са били подчинени на законодателството на една или повече държави-членки, както и към членовете на техните семейства и към преживелите ги лица.

Не е спорно по делото, че Ф. е гражданин на Република България, т.е. на държава – членка на ЕС, поради което и е лице, спрямо което намира приложение Регламент (ЕО) № 883/2004.

Механизмът на координация на системите за социална сигурност, уреден в Регламент (ЕО) № 883/2004, включващ и обезщетенията за безработица, се основава на четири основни принципа: определяне на приложимото законодателство; равенство в третирането; сумиране на периоди на заетост, осигуряване или пребиваване и износ на обезщетения. В чл. 11, § 1 регламентът определя, че лицата, за които той се прилага, се подчиняват на законодателството само на една държава – членка и това законодателство се определя по реда, уреден в самия регламент. Общото правило за определяне на приложимото законодателство, валидно и по отношение на обезщетенията за безработица, е формулирано в чл. 11, § 3. В буква „а“ от тази разпоредба е посочено правилото, касаещо наетите лица, каквото лице е бил настоящият жалбоподател и това правило гласи, че спрямо лице, осъществяващо дейност като наето или като самостоятелно заето лице в една държава – членка се прилага законодателството на тази държава членка. Специални правила, представляващи изключения от общия принцип, че държавата – членка по последна заетост като компетентна държава отговаря за предоставянето на обезщетения за безработица, са регламентирани в чл. 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004.

Съгласно чл. 65, § 2 напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване. Без да се засяга член 64, напълно безработно лице може, като допълнителна мярка, да се постави на разположение на службите по заетостта в държавата-членка, в която то последно е осъществявало дейност като заето или като самостоятелно заето лице. Безработно лице, без да е пограничен работник, което не се върне в неговата държава-членка по пребиваване, се поставя на разположение на службите по заетостта на държавата-членка, чието законодателство за последно е било подчинено.

Във връзка с приложението на горецитираната норма от съществено значение се явява определянето на две понятия – компетентна държава-членка и държава-членка по пребиваване. Относно първото понятие вече се посочи, че това по принцип е държавата, в която лицето осъществява дейност като наето лице. В конкретния случай това е Германия. За определяне на държавата по пребиваване е необходимо на първо място да се изясни съдържанието на понятието пребиваване. Определение на това понятие е дадено в чл. 1, б. „й“ от Регламент (ЕО) № 883/2004, където се посочва, че „пребиваване“ означава мястото, където лицето обичайно пребивава, за разлика от понятието „престой“, което регламентът определя като временно пребиваване (чл. 1, б. „к“). От своя страна правилата (елементите) за определяне на пребиваването са уредени в чл. 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009 по прилагането на т.нар. основен регламент – Регламент (ЕО) № 883/2004. Съгласно разпоредбата на чл. 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009 при различия в становищата на институциите на две или повече държави-членки относно определяне на пребиваването на лице, за което се прилага основният регламент, тези институции установяват с взаимно съгласие центъра на интересите на съответното лице въз основа на цялостна оценка на наличната и информация относно релевантните факти, които може по целесъобразност да включват: а) продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави-членки; б) положението на лицето, включително: i) естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, по-специално мястото, където обичайно се упражнява тази дейност, постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост; ii) семейното положение и роднинските връзки на лицето; iii) упражняването на неплатена дейност; iv) когато става въпрос за студенти, източникът на техните доходи; v) жилищното положение на лицето, по-специално доколко е постоянен характерът му; vi) държавата-членка, в която се счита, че лицето пребивава за целите на данъчното облагане (§ 1).

Когато съобразяването на различните критерии, основаващи се на приложимите факти, посочени в параграф 1, не води до постигане на съгласие между съответните институции, намерението на лицето, което произтича от тези факти и обстоятелства, особено причините за преместването на лицето, се приемат за решаващи при определяне на действителното място на пребиваване на това лице (§ 2).

Съгласно разпоредбата на чл. 11, § 2 от Регламента по прилагането решаващо значение при определяне на действителното място на обичайно пребиваване на дадено лице има намерението на лицето, което произтича от горепосочените факти и обстоятелства, особено причините за преместването на лицето.

В член 1, букви й) и к) от Регламент (ЕО) № 883/2004 се прави разграничение между „пребиваване“ и „престой“. Както бе посочено и по-горе, съгласно чл. 1, § 3, б. „й“ от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. „пребиваване“ е мястото, където лицето обичайно пребивава, а съгласно чл. 1, § 3, б. „к“ „престой“ означава временно пребиваване. Затова и в случая следва да се преценят всички релевантни за определяне на държавата по пребиваване обстоятелства по начините и критериите, посочени в Регламента по прилагане и в Наръчника, който е изготвен съвместно с държавите членки за изясняване понятията „обичайно пребиваване“, „временно пребиваване“ и „престой“. Тези определения, посочени в законодателството на ЕС (Регламент (ЕО) № 883/2004, последно изменен с Регламент (ЕО) № 465/2012), са необходими, за да се установи коя държава-членка е отговорна за предоставянето на обезщетения по социално-осигурителни схеми на граждани на ЕС, които пребивават в различни държави-членки. Определянето на държавата членка по обичайно пребиваване на лицата е важно по отношение на лицата, които работят в повече от една държава-членка. Съгласно правото на ЕС може да има само една държава-членка, която отговаря за плащанията за обезщетения по социално осигурителните схеми, отпускани по местожителство. В наръчника се разглеждат специфичните критерии, които трябва да бъдат взети под внимание, за да се определи мястото на обичайно пребиваване на дадено лице, като например: семейното положение и роднинските връзки на лицето; продължителността и непрекъснатото пребиваване в съответната държава членка; състоянието на трудова заетост (по-специално мястото, където обичайно се упражнява съответната дейност, постоянния характер, както и продължителността на договора за работа); упражняването на неплатена дейност; в случай на студенти - източник на доходите им; доколко постоянно е жилищното положение на лицето; държавата-членка, в която лицето плаща данъци; причини за преместването; намеренията на лицето въз основа на всички обстоятелства и подкрепени с конкретни доказателства.

В случая, решаващият орган е потвърдил разпореждането за отказ от отпускане на парично обезщетение за безработица именно поради преценката, че не българската институция е компетентна, като е извършил правилна преценка на всички обстоятелства от значение за спора, като е приложил насочващи преценката критерии, заложени в Наръчника.

Според настоящия състав на съда, с оглед събраните в хода на съдебното производство писмени доказателства, жалбоподателката не доказа постоянното си местопребиваване в Република България във връзка с посочените по-горе обстоятелства.

Ф. е с прекратено трудово правоотношение в РГермания, като се е завърнал в държавата, чийто гражданин е - Република България .

От събраните писмени доказателства - структуриран електронен документ U002 от компетентната институция на РГермания действително се установява, че жалбоподателят има период на осигурена заетост от 03.08.2020г. до 29.10.2021г. вкл. и от 01.11.2021г. до 31.05.2024г. удостоверява, че е осъществявала трудова дейност общо 3г., 9м. и 27дни в РГермания.

В случая институцията на РГермания е удостоверила с надлежно издаден съобразно Регламент (ЕО) № 883/2004 г. документ горепосочените периоди на заетост. Т.е. установено е по безспорен начин и не е предмет на спор между страните времето на пребиваване в РГермания.

Жалбоподателката се е завърнала в България след прекратяване на заетостта в Германия. По делото са представени доказателства, че след завръщането си в РБългария активно търси начини за реализиране на трудовия пазар, като в последствие е сключила и трудов договор, по силата на който упражнява труд в страната.

От посочените обстоятелства не се установява към момента на последната заетост държава по пребиваване на жалбоподателката да е била Република България, за да се приложи по отношение на нея изключението по чл. 65, § 2 от Регламента, а оттам и да се счете, че компетентна да се произнесе по отпускане на парично обезщетение за безработица е българската осигурителна институция.

Само по себе си декларирането на Република България като държава на социални контакти и на пребиваване на дъщерята на жалбоподателката е лишено от доказателствена стойност за установяване съществуването на ефективно пребиваване в Република България. Жалбоподателката е живяла на семейни начала със св.И. в РГермания, в общо домакинство, оборудвано с най-необходимото обзавеждане. Посещавали са РБългария само по време на отпуска един или два пъти годишно. Представени са доказателства от адм.оргав, че по отношение на лицето, с което Ф. съжителства, също е бил постановен отказ за изплащане на обезщетение за безработица, потвърден от директора на ТП на НОИ – Русе, като решението на решаващия орган е оспорено пред АдмС – Русе, по повод на което е образувано адм. дело № 505/2025 г., по което дело е постановено Решение № 2912 от 30.10.2025 г., с което е отхвърлена жалбата.

Естествено е Ф. да има близки и родственици в Република България, предвид факта, че това е страната по нейния произход, но твърдените връзки с близки и родственици в Република България, доколкото не са представени категорични доказателства в този смисъл, не могат да се определят като значителни по смисъла, който се влага в това понятие от практиката на СЕС.

Не се събраха доказателства, че е налице връщане в България за по-продължителни периоди, които да доказват през този период запазена близка връзка със страната по произход. Контактите и срещите на жалбоподателката с роднини по време на посещенията в България през времето на ползване на платен годишен отпуск не е достатъчно, за да обуслови извод за пребиваване в България.

В РБългария се е намирала дъщерята на жалбоподателката, която тя е издържала и продължава да издържа финансово, тъй като същата към настоящия момент е студентка. Жалбоподателката притежава недвижим имот в гр.Русе, за който надлежно плаща местни данъци и такси, в който е живяла дъщеря й. Същевременно времето на престой в РБългария през периода на пребиваване в РГермания е ограничено в рамките на 2 до 3 седмици, което предполага, че цялостния семеен живот, битуване и трудова заетост на жалбоподателката е в РГермания, като РБългария за този период се запазва само като страна по произход. Основната ежедневна връзка на Ф. с България остава чрез дъщеря й, която е живяла и учила в РБългария. Тази връзка неразривна между майка и дъщеря би се запазила и съществувала в този вид и при условие, че момичето се намира/ учи и живее/ където и да било в друга държава, независимо, че към момента вече св.К. Ф. е пълнолетна.

Между страните не е спорно, че за периода на осигурена заетост в Германия жалбоподателката не е подавал данъчни декларации по чл.50 от ЗДДФЛ в България и данъчното облагане на доходите от трудовата й дейност в Германия е извършвано в тази страна.

Както се посочва изрично в Практическия наръчник, лице, което се премества в друга държава, без да поддържа значителни връзки с държавата си на произход, не може да се счита за пребиваващо в държавата на произход, дори ако възнамерява да се завърне в нея, както в случая е доказано от свидетелските показания, които следва да се кредитират много внимателно, тъй като са предоставени от лица, които са в много близки отношения с жалбоподателката.

Вписването в регистрите на населението в страната също не е достатъчен критерий за установяване на държавата по пребиваване (решение на Първоинстанционния съд от 3 май 2001 г., Liaskou срещу Съвета, Т 60/00, EU: Т: 2001: 129, параграф 62). В случая Ф. е вписана в регистрите както на РБългария, така и на РГермания .

От събраните доказателства не се установява в рамките на последната заетост на Ф. основните връзки и контакти, нейните икономически и социални интереси да са били свързани основно с Република България. Понятието „държава-членка, в която пребивава“ трябва да се ограничи до държавата, в която работникът, макар и да е бил зает в друга държава-членка, продължава своевременно да пребивава и където също се намира центърът на неговите жизнени интересите му (Решение на Съда от 17.02.1977 г. по дело С 76-76 Silvana di Paolo vs. Office national de l'emploi).

Относно декларираното намерение за установяване трайно в Република България, при преценката на релевантните обстоятелства, касаещи определяне на държавата-членка по пребиваване на лицето, както е посочено и в цитираната практика на СЕС, това намерение следва да се извежда от самите обективни обстоятелства, предмет на оценката. Намерението на съответното лице трябва да се преценява въз основа на всички обстоятелства, от които произтича, което означава, че то трябва да бъде подкрепено от фактически доказателства, т.е. то може да се отчете, само ако е подкрепено от обективни факти и обстоятелства. Само декларация, че лицето възнамерява, или желае да има пребиваване на определено място, не е достатъчна. Ф. е с прекратено трудово правоотношение в РГермания от 30.05.2024г. , след завръщането си в РБългария се регистрира като безработна, но реална трудова дейност в РБългария започва в един много по-късен момент, едва на 04.03.2025г. Този факт поставя под въпрос какви са били действителните намерения на Ф. при завръщането в РБългария.

С оглед всичко изложено, след анализ на събраните в хода на съдебното производство писмени доказателства, се налага единственият правилен и законосъобразен извод, формиран и от административния орган, че завръщайки се в РБългария, Ф. не се е завърнала в държавата си по пребиваване, а всъщност е променил пребиваването си след приключване на заетостта в РГермания, като се е завърнала в държавата си по произход, но не и по пребиваване за времето на последната и заетост. Ф. продължително е живяла на семейни начала с партньора си в РГермания. Двамата са работили в РГермания, там е заплащала данъци и осигуровки, като за престоя си там следва да претендира обезщетение по общия установен ред по чл. 11, § 1 буква а) от Регламент (ЕО) № 883/2004г., според който за претендиращия обезщетение се прилага законодателството на държавата по последната му заетост, т.е. в конкретния случай на Р Германия.

Като се има предвид, че жалбоподателката е декларирала намерение да се установи трайно в България, но вече след приключване на последната заетост, не може да се приеме, че тя се е завърнала в държавата-членка по пребиваване, защото според обсъдените по-горе релевантни обстоятелства Република България не се е явявала такава по време на последната заетост на Ф.. Следователно по отношение на нея не е приложимо изключението по чл. 65, § 2 от Регламента.

В този смисъл са и изложените съображения на Административната комисия за координация на системите за социална сигурност в съображение 9 от Решение № U2/12.06.2009 г., според който не би било приемливо, ако поради твърде широко тълкуване на понятието „пребиваване“ се наложи приложното поле на член 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004 да бъде разширено до всички лица, които осъществяват определена относително стабилна дейност като заети или самостоятелно заети лица в определена държава-членка и са оставили семействата си в държавата си на произход.

Не се доказа в настоящото съдебно производство центърът на жизнените интереси – социални, икономически и трудови на жалбоподателката да са останали и да са били в Република България през периода на последната й заетост, поради което жалбата на Ф. е неоснователна и следва да се остави без уважение.

Ответникът е заявил своевременно искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Като съобрази нормата на чл. 143, ал. 3 от АПК и изхода на спора, настоящият съдебен състав намира, че в полза на НОИ следва да се присъди сумата от 200 лева юрисконсултско възнаграждение, определена по реда на чл. 78, ал. 8 от ГПК, във връзка с чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ, във връзка с чл. 24 от Наредба за заплащането на правната помощ, субсидиарно приложими на основание чл. 144 от АПК;

Мотивиран от изложеното и на основание чл. 172, ал. 2 от АПК, Административен съд - Русе

Р Е Ш И:

ОТХВЪРЛЯ оспорването по жалба на Т. Й. Ф. с [ЕГН] от гр.Русе, [улица], вх.1, ет.5, ап.15 против Решение № 1040-17-57 от 17.10.2025 г. , издадено от Директора на ТП НОИ Русе, с което е отхвърлена нейната жалба по административен ред и е потвърдено Разпореждане №171-00-1545-3 от 08.08.2025 г. на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Русе.

ОСЪЖДА Т. Й. Ф. с [ЕГН] от гр.Русе, [улица], вх.1, ет.5, ап.15 заплати на Националния осигурителен институт – гр. София юрисконсултско възнаграждение в размер на 102, 26 евро / сто и две евро 26 евроцента/ , представляващи равностойността на 200 лева.

Решението на основание чл. 119, вр. чл.117, ал.1, т.2, б.“б“ от КСО не