Производството е по реда на чл. 149 и сл. от АПК, вр. с чл. 118, ал. 1 от КСО.

Образувано е по подадена жалба на А. Н. Л.-Х. от гр. В. Търново и Н. А. Н. от [населено място], обл. В. Търново, чрез адв. Ц. Д. от ВТАК, срещу Решение №1040-04-77/04.11.2025 година на Директора на ТП на НОИ – В. Търново, с което е отхвърлена жалбата им срещу разпореждане [номер]-04-98#6 от 02.10.2025 година на оправомощено лице за ръководител на контрола по разходите на ДОО при ТП на НОИ – Велико Търново.

Оплакванията са, че решението противоречи на процесуалния и материалния закон, като грубо е нарушена разпоредбата на чл.177, ал.1 от АПК, доколкото в определение №2522/25.07.2025 година по а.д. №595/2025 година на АСВТ изрично е посочено, че влязлото в сила съдебно решение следва да се изпълни, а неоснователно внесените суми следва да се възстановят в едно с лихвите върху тях. Допълнителни и подробни аргументи и съображения са изложени в представената по делото писмена защита на процесуалния представител на жалбоподателите. Претендират се и сторените разноски по делото.

Ответникът по жалбата – Директора на ТП на НОИ – В. Търново, чрез процесуалния си представител заема становище за неоснователност на жалбата по съображения, изложени в съдебно заседание и в подробна писмена защита. Претендира за присъждане на разноски, представляващи възнаграждение за юрисконсулт в размер на 100 евро.

Съдът като прецени оспорвания административен акт, взе предвид становищата на страните и представените по делото доказателства, приема за установено следното:

Страните не спорят по фактите, нито по фактическите констатации, които представляват фактически основания в процесното решение.

Със заповед №ЗР-5-04-01588170 от 8.5.2024 година на ръководителя на ТП на НОИ е възложена частична ревизия по разходите на ДОО във връзка с отменени актове на органите на МЕ на двамата жалбоподатели от контролен орган при ТП на НОИ с ревизиран период от 1.07.2022 година до 31.10.2023 година.

На 22.05.2024 година е издаден ревизионен акт за начет №РМ-5-04-01595952, установяващ подлежащи на възстановяване суми, изплатени за ДОО в общ размер от 4210,56 лева и лихви от общо 525,53 лева, като лихвата е изчислена към датата на издаването на ревизионния акт за начет.

На 05.06.2024 година против този РАН е подадено възражение от двамата жалбоподатели, в което по същество е релевирано, че няма основание да се събират посочените суми за ДОО.

На 10.06.2024 година е издадено от ръководителя на контрола по разходите на ДОО при ТП на НОИ - Велико Търново разпореждане №РО-5-04-01605048, с което е разпоредено въпросните суми да бъдат внесени по акта за начет. Посочено е впрочем, че тъй като сумите са внесени към 10.06.2024 година, задължението за начет е погасено.

Разпореждането е обжалвано пред настоящият ответник с жалба от 01.07.2024 година чрез общият им пълномощник.

С решение №1012-04-43#1 от 19.08.2024 година Директорът на ТП на НОИ – Велико Търново е отхвърлил жалбата.

Посоченото решение е оспорено от настоящите жалбоподатели пред Административен съд – Велико Търново, като и на съда и на страните е известно, че е образувано АД№612/2024 година по описа на Административен съд – Велико Търново. С решение №3843 от 12.12.2024 година, постановено по това дело, Административен съд – Велико Търново е отменил оспореното решение по същество.

Това решение е обжалвано от ответника по настоящата жалба, Директорът на ТП на НОИ – Велико Търново, като е образувано АД №№275/2025 година по описа на ВАС. С решение №4777 от 9.05.2025 година, постановено по това дело, ВАС е оставил в сила решението на АСВТ.

На 24.04.2025 година е подадена до НОИ –Велико Търново молба от процесуалната представителка на жалбоподателите /лист 60 от делото/, с която е поискано връщане на недължимо платените суми в едно със законната лихва върху тях, считано от дата на внасянето на сумата до датата на възстановяването и. Не се спори, че сумата по РАН е погасена от двамата солидарни длъжници съответно към 10.06.2024 година.

С разпореждане №ВР-5-04-01903886/29.04.2025 година на ръководителят на контрола по разходите на ДОО е разпоредено да се възстанови на Н. А. Н. сумата от 2 368, 05 лева, внесена от него във връзка с ревизионният акт за начет.

С разпореждане №ВР-5-04-1903877/29.04.2025 година на ръководителят на контрола по разходите на ДОО е разпоредено да се възстанови на А. Н. Л.-Х. сумата от 2368, 04 лева, внесена от нея на по-горе посочената дата във връзка с ревизионният акт за начет.

По делото не се спори, а от събраното по делото от съда доказателство е видно, че сумите са възстановени на 20.05.2025 година на всеки от жалбоподателите.

По отношение на искането за олихвяване на посочените суми е указан на молителите /настоящи жалбоподатели/ тридневен срок, считано от получаването на писмото, в който те да посочат естеството на исканата лихв, за да бъде направена преценка за дължимостта и. Уточнено е, че ако тези нередовности на искането в тази му част не се отстранят, същото ще се остави без разглеждане. Така или иначе няма данни жалбоподателите да са предприели някакви действия във връзка с посоченото указание.

Съответно, издадено е разпореждане [номер]-04-98#3 от 9.05.2025 година на ръководителя на контрола по разходите на ДОО, с което искането, в частта му досежно олихвяването на претендираните суми, е оставено без разглеждане.

Това разпореждане е обжалвано пред Административен съд –Велико Търново, като е образувано административно дело №595/2025 година. Съдът се е произнесъл с определение №2522 от 25.07.2025 година, влязло в сила на 08.08.2025 година, като е отменил по жалба на двамата настоящи жалбоподатели посоченото разпореждане и е върнал преписката на ръководителя на контрола по разходите на ДОО при ТП на НОИ – Велико Търново за произнасяне по същество по молбата на жалбоподателите в частта и, с която се иска заплащане на законната лихва върху внесените суми по РАН № РМ-5-04-01595952 от 22.05.2024 година.

Съответно, административното производство е продължило, като на 02.10.2025 година е издадено разпореждане [номер]-04-98#6 на ръководителя на контрола по разходите при ТП на НОИ, като с него е отказано възстановяване на лихвите върху неоснователно събраните разходи във връзка с посоченият по-горе РАН.

Съответно, това разпореждане е обжалвано пред ответника, който с процесното пред съда решение е отхвърлил жалбата. Основният аргумент за този правен резултат, който се поддържа и от представителя на ответника в писмената му защита, е, че няма специална норма в КСО, която да е посветена на въпроса за олихвяването на неоснователно събраните суми при възстановяването им.

При тези данни съдът намира, че оспореното решение е валиден акт, издаден в писмен вид от компетентен по степен и материя орган предвид разпоредбите на чл.117, ал.3 от КСО.

Не се констатират нарушения на административно-производствените правила, които да са от съществено естество и които да обуславят отмяната на оспорения административен акт.

Съдът обаче намира, че разпореждането е издадено в противоречие с материални закон – основание за отмяна по чл.146, т.4 от АПК.

Както е имала повод да констатира настоящата инстанция, в КСО няма специална разпоредба, която да е посветена на въпроса за възстановяването на лихви върху неоснователно събрани вземания, посочени в чл.115, ал.1 от кодекса. Тези неоснователно събрани вземания са публични такива с аргумент от чл.162, ал.2, т.1 и 4 от ДОПК.

Според чл.115, ал.2 от КСО „Дължимите от държавното обществено осигуряване вземания се погасяват с изтичане на тригодишна давност, считано от 1 януари на годината, следваща годината за която се отнасят. Длъжностното лице, на което е възложено ръководството на контрола по разходите на държавното обществено осигуряване в съответното поделение на Националния осигурителен институт, издава разпореждане по искането за възстановяване на суми. Разпореждането подлежи на обжалване по реда на чл. 117. Подлежащите на възстановяване суми се изплащат по посочена от лицето лична платежна сметка.“.

Вземанията, посочени в тази разпоредба са частни, доколкото носителят им е частно правен субект, и те не служат функционално за целите на държавното управление.

От друга страна от материално – правната по характера си норма на чл.128, ал.1 от ДОПК се извлича задължението на държавата, чрез съответните органи, да възстанови на правоимащите частноправни субекти такива вземания, които представляват недължимо платени или събрани суми за данъци, задължителни осигурителни вноски, наложени от органите по приходите глоби и имуществени санкции, както и суми, подлежащи на възстановяване съгласно данъчното или осигурителното законодателство.

Процесните суми, които са събрани от жалбоподателите на основание доброволно изпълнимото разпореждане по чл.110, ал.3 от КСО /представляващо изпълнително основание за принудително изпълнение по смисъла на чл.209, ал.2, т.7 от ДОПК/ са подлежащи на възстановяване вземания по силата на чл.115, ал.2, изречение първо от КСО.

В тази връзка не следва да се забравя, че непълнотата на правната уредба не означава непременно и винаги невъзможност за правоприлагане, както поддържа ответникът – аргумент от чл.46, ал.2 от ЗНА, уреждащ правоприлагането в случаи като процесния.

Следователно за тях е приложима по аналогия разпоредбата на чл.129, ал.6, изречение първо от ДОПК. Посоченият извод следва и с аргумент от разпоредбата на чл.114, ал.5 от КСО, която препраща към ДОПК досежно реда за принудително изпълнение на дължимите суми от частноправните субекти по разпореждания, които не са погасени доброволно от тях в срока по ал. 3 и 4 на чл.114 включително и чрез прихващане/компенсация с частни вземания, правилата за която пък са уредени в Глава шестнадесета, Раздел I от ДОПК.

Следва в това отношение и с оглед упорито поддържаната теза на ответника да се подчертае, че е правно недопустимо режима за възстановяване на недължимо платени данъчни задължения да се различава от режима за възстановяване на суми, подлежащи на възстановяване съгласно данъчното или осигурителното законодателство извън изрично и изчерпателно посочените случаи, каквото е например изключението, касаещо олихвяването на подлежащи на възстановяване суми, представляващи внесени задължителни осигурителни вноски.

Що се касае до изискуемостта на тези суми, то приложима е разпоредбата на чл.129, ал.6, изречение първо от ДОПК.

Видно е от преписката, с която разполага съда, че заплащането на въпросните суми от страна на жалбоподателите не е случайност, не се дължи на грешка, нито е свързано с декларирани от тях за внасяне публични задължения. С оглед размерът им, както и предвид момента на заплащането им е очевидно, че те са иманентно и функционално свързани с ревизионният акт за начет, съответно оттам и с разпореждането за внасянето на посочените в този РАН суми. Действително, същите са платени преди издаването на разпореждането по чл.110, ал.3 от КСО, но единственият обоснован правен извод е, че те са последица и са свързани именно с издаването на РАН и с изискването на нормите на чл.110, ал.3 от КСО и на чл.209, ал.2, т.7 от ДОПК.

Следователно лихвата върху вземането на жалбоподателите за неоснователно платените от тях публични вземания следва да се изчислят от момента на изтичането на 14 дневният срок по чл.110, ал.3, изречение второ на КСО, считан от връчването на разпореждане №РО-5-04-01605048 от 10.06.2024 година на ръководителя на контрола по разходите за ДОО при ТП на НОИ – Велико Търново до момента на възстановяването на неоснователно платените суми на двамата жалбоподатели.

Предвид датата на връчването на разпореждане №РО-5-04-01605048 от 10.06.2024 година - 17.06.2014 година, то дата за изчисляването на законната лихва по смисъла на чл.129, ал.6, изречение първо от ДОПК, е 02.07.2024 година, като тя следва да се определи до датата на възстановяването на сумите, а именно - 20.05.2025 година.

При използване на общо достъпен лихвен калкулатор се установява, че размерът на лихвата, която се дължи на всеки от жалбоподателите е съответно общо 565, 08 лева или по 282, 54 лева на жалбоподател, подлежащи на превалутиране. При това положение за настоящото решение важи правилото на чл.119, изречение второ от КСО.

Следва решението да се отмени, като на основание чл.173, ал.2 от АПК делото следва да се изпрати като преписка на ТП на НОИ - Велико Търново с указание за произнасяне по молбата на А. Н. Л. Х. и Н. А. Н., подадена на 24.04.2025 година чрез общия им процесуален представител, в частта и досежно претендираните лихви.

При този изход на спора основателна е претенцията за разноски на жалбоподателите, които за тях представляват платено адвокатско възнаграждение в размер от общо 1000 лева или 511,29 евро, както и държавна такса от 20 леви или 10,22 евро или общо 521, 51 евро.

С тези съображения и на основание чл.173, ал.2 от АПК Административен съд - Велико Търново, шести състав

Р Е Ш И :

 

ОТМЕНЯ Решение №1040-04-77/04.11.2025 година на Директора на ТП на НОИ – В. Търново.

ВРЪЩА делото като преписка на ТП на НОИ – В. Търново за ново произнасяне по молба, вх.1019 – 04 - 98 от 24.04.2025 година на адвокат Ц. Д. като пълномощник на А. Н. Л. – Хубанова и на Н. А. Н. в частта му за претендираните лихви при съобразяване с указанията по тълкуване и прилагане на закона, дадени в мотивите на решението.

ОСЪЖДА Националният осигурителен институт – София, да заплати на А. Н. Л. – Хубанова от [населено място], [ЕГН], и на Н. А. Н. от [населено място], [ЕГН], разноски в общ размер от 521 51 евро.

РЕШЕНИЕТО е окончателно.