Производството е по реда на чл.203 от АПК вр.чл.1 ал.1 от ЗОДОВ и чл.284 и следващите от ЗИНЗС.

Образувано е по искова молба на М. Я. Я., понастоящем в затворническо общежитие „Атлант“ при затвора гр.Ловеч, срещу ГД „Изпълнение на наказанията“, гр.София, с искане за присъждане на обезщетение в размер на 20 000лв. за претърпени от ищеца неимуществени вреди от условията в Следствения арест в гр.Велико Търново и в гр.Разград по време на пребиваването му. В исковата молба се твърди, че той пребивава в следствения арест в гр.Велико Търново, без осигурена благоприятна среда и условия за съхранение на физическото и психическото здраве на ищеца, като постоянен достъп до санитарен възел, течаща вода, дневна светлина, наличие на дървеници, въздух, падане на мазилка. Твърди се, че това е рефлектирало негативно върху човешкото му достойнство и изпитва голям психически тормоз за нечовешките условия. В периода на преместването му в гр.Разград е подложен на психически и физически тормоз от надзирателите и дори началника на ареста се опитва да го убие. За нанесения му побой има данни от медицинските документи и постановление на прокуратура. Моли се за уважаване на исковата претенция.

Ответникът Главна дирекция „Изпълнение на наказанията”, чрез процесуален представител, оспорва изцяло предявеният иск, като моли за отхвърлянето му и присъждане на разноски.

Представителят на ВТОП дава заключение за частична основателност на исковата претенция, като размера на обезщетението е завишен и предлага определяне на справедлив размер на обезщетение.

След като разгледа твърденията на страните и доказателствата по делото, административният съд приема за установено от фактическа страна следното:

М. Я. Я. изтърпява наложена му мярка за неотклонение „задържане под стража“ в ареста в гр.Велико Търново за периода 20.06 – 11.08.2023г. Поради надвишаване на капацитета на ареста от 11.08.203г. Я. е преместен в ареста гр.Разград, където остава до 21.11.2023г., изключая периода от 07-14.09.2023г., когато е настанен за лечение в болницата в Затвора Ловеч и периодите, когато е в гр.Велико Търново. След привеждането му в затвора гр.Ловеч, при провеждане на процесуално-следствени действия в гр.Велико Търново отново е настаняван в ареста.

Съгласно изявление на процесуалния представител на ответника в адреста гр.Велико Търново ищецът пребивава както следва:

При постъпването на 20.06.2023г. Я. е сам в спално помещение № 6.

На 21.06.2023г. е заедно с В. Щ. М..

На 22.06.2023г. е заедно с В. Щ. М. и Г. И. В..

От 23.06 до 03.07. 2023г. е заедно с В. Щ. М..

От 04.07 до 18.07.2023г. е заедно с В. Щ. М. и Н. К. С..

От 19.07 до 24.07.2023г. е заедно с Н. К. С..

От 24.07. до 02.08.2023г. е заедно с К. С. Ф..

От 03.08 до 11.08.2023г. е заедно с К. С. Ф. и И. В. Г..

От 19.09 до 21.09.2023г. заедно с П. С. П. и Е. Н. Т..

От 18.10 до 20.10.2023г. в спално помещение № 3 заедно с Х. З. Х..

От 20.10 до 03.11.2023г. заедно с Р. И. К..

От 03.11 до 06.11.2023г. заедно с Т. С. М..

От 01 до 02.02.2024г. в спално помещение № 7 заедно с Д. И. И..

От 28.02 до 29.02.2024г. в спално помещение № 8 заедно с Н. И. И..

От 29.02 до 01.03.2024г. заедно с В. Р. А. и П. Д. М..

От 25.03. до 27.03.2024г. заедно с И. К. Ц. и А. О. И..

От 18 до 19.04.2024г. в спално помещение № 1 заедно с А. О. И..

От 22.04 до 24.04.2024г. сам в спално помещение № 8.

От 21.05. до 22.05.2024г. в спално помещение № 8 заедно с Д. П. Д..

От 02.07 до 03.07.2024г. в спално помещение № 8 заедно с Г. С. А. и И. Р. А..

От 09.08. до 12.08.2024г. в спално помещение № 6 заедно със С. Л. Б..

От 17.09 до 18.09.2024г. в спално помещение № 8 заедно с М. А. М. и А. А. М..

От 27.09 до 30.09.2024г. сам в спално помещение № 8.

От 01.10 до 02.10.2024г. в спално помещение № 8 заедно с П. Д. М..

От 15.10 до 16.10.2024г. в спално помещение № 8 заедно с Й. М. А..

От 17.10 до 18.10.2024г. в спално помещение № 8 заедно с Д. А. Д. и Г. М. А..

От 26.11 до 27.11.2024г. в спално помещение № 5 заедно със С. Ф. Х..

От 16.01 до 17.01.2025г. в спално помещение № 2 заедно с А. А. А..

От 28.01 до 29.01.2025г. в спално помещение № 2 заедно с Ю. И. Й..

От 14.03 до 17.03.2025г. в спално помещение № 4 заедно с Н. Г. А..

От 14.05 до 15.05.2025г. сам в спално помещение № 10.

В хода на съдебното производство са представени писмени доказателства от които се установява пребиваването на ищеца в арест гр.Велико Търново през посочените периоди, обяснения на трети лица, наложени наказания на ищеца, лечение на ищеца, образувано досъдебно производство във връзка с твърдения за опит за убийство от началника на ареста в гр.Разград.

Искът е предявен в петгодишния давностен срок от прекратяване на незаконосъобразното бездействие.

Съгласно чл.1 ал.1 ЗОДОВ държавата и общините отговарят за вредите, причинени на гражданите и юридическите лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност.

Разпоредбата на чл.284, ал.1 от ЗИНЗС предвижда, че държавата отговаря за вредите, причинени на лишението от свобода и задържаните под стража от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултата на нарушения на чл.3 от ЗИНЗС, като ал.5 на същата въвежда оборима презупция за наличие на неимуществена вреда за лице, което е адресат на нарушение по чл.3 от ЗИНЗС.

Нормата на чл.3, ал. 1 от ЗИНЗС съдържа забрана за подлагане на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение на лишените от свобода и задържаните под стража. В същото време алинея 2 от същата съдържа законова презумпция за наличие на нарушение на чл.3, ал.1 когато липсва достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност.

Следователно специалният закон съдържа различни правила както за установяване на незаконосъобразно бездействие на администрацията – тежестта да докаже изпълнението на изискванията на закона е за ответника, така и за наличието на неимуществени вреди от нарушението – те се предполагат до доказване на противното, като отново именно ответника следва да установи липсата на въздействие върху психиката на ищеца. Като краен извод следва, че за уважаване на иск с правно основание чл.284 от ЗИНЗС, е достатъчно да се установи поставянето на задържаното лице в условия, при които липсва достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства.

Доколкото исковата молба съдържа позоваване на претърпяни неимуществени вреди в две различни места за задържане – в гр.Велико Търново и гр.Разград – то следва да бъдат обсъдени предпоставките за ангажиране на отговорността на ответника поотделно за всяко място за задържане.

Съдът намира, че в конкретния случай неблагоприятни условия по смисъла на чл.284 от ЗИНЗС са доказани по отношение на ареста в гр.Велико Търново.

От писмените становища на ответника и обявените за служебно известни факти на докладчика по делото, се установява липсата на естествена светлина и чист въздух. В писмено становище от 19.03.2026г. ответникът посочва, че спалните помещения са без външни прозорци, осветлението се осигурява от луминесцентни тела с лед пури, което не се изключва. Проветрява се през прозорци над вратите и през решетъчни врати на спалните помещения при възможност. В решението Н. срещу България се посочва, че последните са основни елементи на живота, до които всеки затворник има право на достъп; нещо повече, отсъствието на тези елементи създава условия за разпространение на болести и по-специално на туберкулоза. Следователно това нарушение толкова съществено накърнява правата на задържаното лице, че дори само неговото наличие води до извод за нарушение на чл.3, ал.1 от ЗИНЗС и чл.3 от Конвенцията. Твърденията на ответника, че проветрение се извършва чрез отваряне на прозорци над вратите и плътни врати на килиите, не води до извод за липса на нарушение, тъй като описаният начин не осигурява достъп до чист въздух – проветрението е чрез коридора. Както прозорците, така и вратите са към коридора на етажа.

По отношение на престоя на открито съдът намира, че обявените за служебно известни факти на докладчика по делото и писмени становища на ответника разкриват следните условия за престой на открито – стая на друг етаж с прозорци с решетки. Тези условия не отговарят на изискванията на закона. Разпоредбата на чл.86, ал.1, т.1 от ЗИНЗС предвижда правото на лишените от свобода на престой на открито не по-малко от един час на ден. По аргумент на чл.240 и чл.256, ал.1, т.1 от ЗИНЗС, такова право имат и задържаните лица. Престоят на открито означава възможност за задържаните лице да бъдат извън сградата, под естествени атмосферни условия, с възможност за подслон ако същите са неблагоприятни. Привеждането от една стая в друга, с разликата, че последната има отварящи се прозорци не е престой на открито. В решението Н. срещу България Европейският съд по правата на човека приема, че за упражненията на открито трябва да бъде осигурено достатъчно пространство, като физическите характеристики на външните съоръжения за упражнения също имат значение. Даден е пример за двор за упражнения, който е само два квадратни метра по-голям от килията, заобиколен е от стени с височина от три метра и има отвор към небето, покрит с метални пръти и дебела мрежа, като този двор не предлага на затворниците подходящи възможности за почивка и възстановяване. След като описаното в решението пространство за упражнения на открито е двор и въпреки това не удовлетворява изискванията на Конвенцията, то на по-голямо основание стая с прозорци също не представлява място за упражнения на открито, което ответника е длъжен да осигури по силата на българското законодателство и международните стандарти.

Настоящият състав намира, че по отношение на процесния период за ищеца Я. е налице нечовешко отношение изразяващо се в неосигуряване на условия за двигателна активност, респективно нарушение на чл.3, ал.1 от ЗИНЗС.

Съдът намира за доказано по основание оплакването на ищеца за неосигуряване на минимална жилищна площ при престоя му в ареста през релевантния по делото период. Съгласно писмено становище на ответника и обявените за служебно известни факти на докладчика по делото, в ареста в гр.Велико Търново всички килии са идентични – с площ от 8 кв.м. и предназначени за 4 души. Съгласно чл. 43, ал. 4 от ЗИНЗС (Нова – ДВ, бр. 13 от 2017г., в сила от 7.02.2017г.) минималната жилищна площ в спалното помещение за всеки лишен от свобода не може да е по-малка от 4 кв. м. Ищецът не сочи броят на задържаните лица, с които е бил настанен в помещение през процесния период, но от представената от ответника справка се констатира, че в съответната килия Я. е настаняван сам, с един или с още двама задържани. Съгласно описаните по-горе факти относно настаняването на ищеца в помещенията на ареста в гр.Велико Търново се установява, че от общо 116 дни през 76 от тях лицето е било само или с един задържан. През останалото време / 40 дни/ в помещенията са били по трима задържани. За тези периоди безспорно се установява, че площта, която обитава ищеца в помещенията, в които е настанен е била по-малка от минимално допустимия размер - 4 [жк], чрез неговите служители, не изпълнява своите задължения и не осигурява на ищеца минимално изискуемата жилищна площ, която да съответства на човешките представи за необходимо на едно лице свободно пространство, което да обитава, извършвайки своите елементарни, необходими за самото му съществуване потребности от сън, хигиена, преобличане и хранене. В случая не се касае за необходимост от жилищна площ, надминаваща изискванията за ограниченията, които самото наказание поставя, а се касае за изисквания, които биологичното съществуване на човек предполага. Не е проведено специално нарочно доказване на емоционалните преживявания, които липсата на тази жилищна площ е произвела у ищеца, но съдът счита, че самия факт установен по делото, сочещ за непредоставяне на такава минимална площ за обитаване, води до извода, че при всяко психично здраво човешко същество липсата на минимално пространство, което да му позволява спокойно биологично съществуване би произвела негативните емоционални преживявания, които ищецът твърди, че е преживял и би основал извод за наличие на унизително отнасяне. Този извод следва и от разпоредбата на чл. 284, ал.5 ЗИНЗС. Представените по делото декларации от ищеца с изявено желание за настаняване с други лица са без правно значение. От една страна специалния закон – ЗИНЗС – не предвижда създаването на такъв документ и подаването му от задържано и/или осъдено лице, поради което и декларациите се явяват съставени без нормативно основание, поради което и не създават задължения за служителите на ответника. От друга страна, за разлика от заведения за настаняване от типа на хотели, мотели и др., в управляваните от ответника заведения липсва възможност за избор на броя и вида на лицата, с които да бъде настанен задържания. Такава правна възможност не е предвидена. И с подобно деклариране се игнорира един от ефектите на задържането – лицето да бъде поставено в изолирана среда, за да не може да въздейства на други лица. Още повече, че задържания не може да влияе на броя на останалите посетители на ареста и кои конкретни лица са там по това време, следователно не може да бъде направен самостоятелен и независим избор, което води до извод за липса на заявена воля в декларациите и съставянето им единствено с цел преодоляване на разпоредбата на чл. 284, ал.5 ЗИНЗС. Невъзможността за спазване на законовите изисквания за осигуряване на минимална площ е осъзната и от ответника, тъй като именно пренаселването на ареста в гр.Велико Търново е послужило като основание за преместване през 2023г. на ищеца в ареста в гр.Разград, който по данни на ответника отговаря на изискванията на закона и практиката на Европейският съд по правата на човека.

По силата на общите принципи залегнали в чл.3 от ЕКПЧОС, администрацията на Арест гр.Велико Търново е длъжна да осигури нормални условия за пребиваване в тези места на лишените от свобода и задържаните под стража. ЕКПЧОС е ратифицирана от Република България, поради което, и на основание чл.5, ал.4 от Конституцията, има пряко действие и съставлява част от националното право, тоест спазване на принципите на чл.3 от Конвенцията представлява задължение пряко произтичащо от закон по смисъла на чл.256 и чл.257 от АПК.

Липсата на санитарен възел в килията и течаща вода не са посочени в разпоредбата на чл.3, ал.2 от ЗИНЗС, поради което липсва законова презумпция за наличие на нарушение и съдът следва да извърши самостоятелна преценка дали това представлява нечовешко или унизително отношение към задържаното лице.

Съгласно трайната практика на Европейския съд по правата на човека „достъпът до правилно оборудвани и хигиенични санитарни помещения е от изключително значение за запазване на чувството на затворниците за лично достойнство. Не само че хигиената е неразделна част от уважението, което тези лица дължат на телата си и на другите, с които те споделят помещения, особено за дълги периоди от време, но тя също представлява предпоставка за запазване на здравето. Наистина хуманна среда не е възможна без непосредствен достъп до тоалетни помещения или на възможността за поддържане на тялото на човек чисто.” – Н. срещу България. След като компетентния съд приема за нарушение на чл.3 от Конвенцията липсата на санитарни помещения в килиите, то това обстоятелство представлява забраненото и от Конституцията на Република България и закона нечовешко и унизително отношение към задържания, респективно нарушение на чл.3 от ЗИНЗС. Твърденията на ответника за липса на отказ за извеждане до санитарния възел са ирелевантни за наличието на нарушение на чл.3 от Конвенцията. Те обективират усилията на служителите на ответника да минимализират вредните въздействия на помещенията, които е извън правомощията им дали да бъдат експлоатирани като арест или не.

По изложените съображения, съдът намира, че за периодите от 20.06.2023г. до 11.08.2023г., от 19.09 до 21.09.2023г., от 18.10 до 06.11.2023г., от 01 до 02.02.2024г., от 28.02 до 29.02.2024г., от 29.02 до 01.03.2024г., от 25.03. до 27.03.2024г., от 18 до 19.04.2024г., от 22.04 до 24.04.2024г., от 21.05. до 22.05.2024г., от 02.07 до 03.07.2024г., от 09.08. до 12.08.2024г., от 17.09 до 18.09.2024г., от 27.09 до 30.09.2024г., от 01.10 до 02.10.2024г., от 15.10 до 16.10.2024г., от 17.10 до 18.10.2024г., от 26.11 до 27.11.2024г., от 16.01 до 17.01.2025г., от 28.01 до 29.01.2025г., от 14.03 до 17.03.2025г. и от 14.05 до 15.05.2025г. в ареста в гр.Велико Търново М. Я. Я. е поставен в нечовешки и унизителни условия, изразяващи се в липса на естествена светлина, чист въздух, достъп до санитарен възел, липса на двигателна активност, представяващи нарушение на чл.3, ал.1 от ЗИНЗС и чл.3 от Конвенцията за защита на правата на човека. При съобразяване с посочените по-горе законови презумпции при наличието на нарушение на чл.3 от ЗИНЗС се предполага до доказване на противното претърпени неимуществени вреди, които се явяват следствие на незаконосъобразните бездействия на администрацията на ареста, респективно на държавата, доколкото именно Държавата, като страна по ЕКПЧ има задължението да спазва разпоредбите на Конвенцията.

По делото няма данни за извършени умишлени действия или бездействия на длъжностни лица, довели до целенасочено поставяне на ищеца в неблагоприятни условия, до унизително отношение, което уронва човешкото достойнство на осъдения и до емоционални и физически страдания, но липсата на подобна цел не може категорично да изключи нарушението на чл.3 от ЕКЗПЧОС (решение от 09.06.2005г. И. срещу България, решение от 15.07.2002г. К. срещу Р.). Липсата на осигурени елементарни хигиенни и битови стандарти неминуемо водят до потискане, унижаване, и неблагоприятно засягане на личността. При отчитане на кумулативния ефект на описаните отделни аспекти на конкретните условия, при които е поставен ищецът в следствения арест през заявения период, съдът приема, че те действително са причинили у него негативни преживявания, емоционално и морално страдание, които надвишават неизбежното ниво, присъщо на изпълнението на мярката за неотклонение "задържане под стража".

Следва да се има предвид и приложимата разпоредба на чл.284, ал.5 от ЗИНЗС, според която при поставянето в неблагоприятни условия за изтърпяване на мярката "задържане под стража", изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, осветление, проветряване, условия за двигателна активност, както и други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност, настъпването на неимуществени вреди се предполага до доказване на противното.

За ангажиране отговорността на държавата по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ и чл.284 от ЗИНЗС е ирелевантно обстоятелството, че съществуват обективни трудности за привеждане на арестантските помещения в съответствия с изискванията и европейските стандарти за условията в арестите - необходимо и достатъчно е да бъде установено настъпване на вреди (неблагоприятно засягане на имуществени права и/или на защитени от правото нематериални блага, неимуществени субективни права и основни ценности), което засягане следва закономерно от обективния факт на наличие на незаконосъобразна административна дейност. Липсата на ресурси или други структурни проблеми не са обстоятелства, които изключват или намаляват отговорността на държавата, тъй като задължение на държавата е да организира своята пенитенциарна система по начин, който не води до поставянето на лишените от свобода и задържаните под стража лица в унижаващи човешкото им достойнство условия, независимо от финансовите или логистични затруднения /Решение на ЕСПЧ от 27.01.2015 г. по делото "Н. и други срещу България"/. Още повече че разпоредбата на чл.43, ал.2 от ЗИНЗС по императивен начин регламентира, че всеки арест трябва да разполага с необходимите жилищни, битови и други помещения за поддържане на физическото и психическото здраве и уважаване човешкото достойнство на задържаните лица.

Обезщетението за претърпените неимуществени вреди /претендирано от ищеца като такова в размер на 20 000 лв. / 10 225,84 евро// подлежи на определяне от съда по справедливост на основание чл.52 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) по препращане от §1 от ЗР на ЗОДОВ и чл.284, ал.2 от ЗИНЗС. Понятието "справедливост" е морално-етична категория и включва съотношението между деянието и възмездието. Всъщност факта на осъждането само по себе си има характер на овъзмездяване, а размера на обезщетението като паричен еквивалент на причинените неимуществени вреди следва да бъде определен при съобразяване характера, вида, изражението и времетраенето на претърпените вредни последици, ценността на засегнатите нематериалните блага и интереси и при отчитане икономическия стандарт в страната към момента на увреждането, така, че обезщетението да не бъде средство за неправомерно обогатяване. Настоящият състав намира, че при определяне размера на обезщетението следва да бъде взета предвид и практиката на Европейския съд по правата на човека. Този съд при спазване на същите принципи за справедливост многократно определя обезщетения на осъдени лица за лошите условия в затворите в Република България, които до голяма степен съвпадат и с условията в ареста в гр.Велико Търново. Така например в пилотното решение Н. и други срещу България на г-н Н. е присъдено обезщетение от 6 750 евро за период от 3 години и 10 дни или 6,40евро на ден. Тази сума съдът приема за справедливо дневно обезщетение. При тези данни и съобразяване с периода на пребиваване от 116 дни, настоящият състав приема за справедливо обезщетение от 743 евро. За разликата от 9 482,84 евро искът следва да бъде отхвърлен.

Настоящият състав намира, че е местно некомпетентен да се произнесе по претендираните вреди, произтичащи от пребиваването на ищеца в ареста в гр.Разград. Разпоредбата на чл.7 от ЗОДОВ предвижда предявяване на иска по мястото на увреждането, като въпреки указанията на съда ищецът не уточнява нито като размер нито като основание вредите претърпени в двата ареста. Твърденията на Я., че поради общото ръководство не двата ареста от гр.Велико Търново именно пред съда във Велико Търново следва да се предяви иска, е в противоречие със закона и общите правила за деликтната отговорност, която винаги се разглежда по мястото на увредата. Доколкото настоящия състав е обвързан от дадените от Върховния административен съд указания по повдигната препирня по подсъдност, то в частта, в която съдът е местно не компетентен производството следва да бъде прекратено с настоящото решение.

Неоснователно е направеното от ответника искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Съгласно чл.286, ал.2 от ЗИНЗС, когато искът се отхвърли изцяло, съдът осъжда ищеца да заплати разноските по производството, като разноските се заплащат от ищеца и при оттегляне на иска изцяло или при отказ от иска изцяло. Нормите на чл.286, ал.2 и ал.3 от ЗИНЗС, са специални и дерогират общото правило на чл.78, ал.3 от ГПК, съгласно което ответникът също има право да иска заплащане на направените от него разноски, съразмерно с отхвърлената част от иска. Ето защо, въпреки частичната основателност на исковата претенция, искането на ответника за присъждане на юрисконсултско възнаграждение е неоснователно.

Предвид нормата на чл.10, ал.3 от ЗОДОВ следва Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" - София да бъде осъдена да заплати в полза на органа на съдбата власт Административен съд Велико Търново разноски за държавна такса в размер на 5,11евро.

С оглед на гореизложеното на основание чл.1, ал.1 във връзка с чл. 4 от ЗОДОВ и на основание чл.203 и сл. АПК, съдът

 

Р Е Ш И :

 

ОСЪЖДА Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" с адрес гр.София, [улица], да заплати на М. Я. Я. [ЕГН], понастоящем в затворническо общежитие „Атлант“ при затвора гр.Ловеч, сума в размер на 743 евро ( седемстотин четиридесет и три евро) представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди при престоя в следствения арест в гр. Велико Търново.

 

ОТХВЪРЛЯ искова молба на М. Я. Я. [ЕГН], понастоящем в затворническо общежитие „Атлант“ при затвора гр.Ловеч срещу ГД „Изпълнение на наказанията“, гр. София за сумата от 9 482,84 евро.

 

ОСЪЖДА Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" с адрес гр.София, [улица]да заплати в полза на органа на съдебната власт Административен съд Велико Търново, разноски по делото за държавна такса в размер на 10лв. (десет лева).

 

ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ искова молба на М. Я. Я. [ЕГН], понастоящем в затворническо общежитие „Атлант“ при затвора гр.Ловеч срещу ГД „Изпълнение на наказанията“, гр. София за претърпени неимуществени вреди при пребиваването му в ареста в гр.Разград.

 

ПРЕКРАТЯВА производството по а.д. № 215 / 2026г. в частта относно предявен иск от М. Я. Я. [ЕГН], понастоящем в затворническо общежитие „Атлант“ при затвора гр.Ловеч срещу ГД „Изпълнение на наказанията“, гр. София за претърпени неимуществени вреди при пребиваването му в ареста в гр.Разград.

 

РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване пред Административен съд Велико Търново в 14-дневен срок от съобщаването му на страните.