Касационно производство по реда на чл.208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс във вр. с чл.285 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража /ЗИНЗС/.

С. С. Р. с пълномощник адв.А.К. обжалва Решение № 2325/18.12.2023г., постановено по адм.д.№ 2242/2023г. на АС – Пловдив, в частта, с която е отхвърлена исковата му претенция срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ – София, до пълния предявен размер на иска за присъждане на обезщетение в размер на общо 22 800лв. с искане за цялостното му уважаване. Решението в обжалваната част се счита за неправилно по см. на чл.209 т.3 АПК поради нарушение на материалния закон, както и поради несъобразяване с действителните вреди, които [населено място] е претърпял при престоя си в Затвора – гр.Пловдив. Присъденото обезщетение в размер на 3000лв. се счита за недостатъчно и неотговарящо на действително претърпените вреди. Посочено е, че сумата е присъдена за период от четири години за едно нарушение на чл.3 ЗИНЗС, състоящо се в липсата на достатъчно жилищна площ. Заявено е, че от ответната страна не са представени достатъчно доказателства, опровергаващи останалите оплаквания за периода от исковата молба. В тази насока се твърди, че без основание не са кредитирани показанията на свидетеля, от които се установило, че са били налице и посочените в исковата молба нарушения на чл.3 ЗИНЗС. Счита се, че според представените доказателства са били нарушени правата на ищеца по чл.20 ал.2 ППЗИНЗС – в стаите, в които е пребивавал за посочения период е липсвала достатъчно слънчева светлина, тъй като не са отговаряли на предвидените стандарти в чл.113 от Наредба № 7/22.12.2003г за правила и нормативи за устройство на отделните видове територии и устройствени зони. Поискано е обжалваното решение да бъде отменено и с произнасяне по същество - уважаване на претенцията изцяло, ведно с присъждане на адвокатско възнаграждение на основание чл.38 ал.1 т.2 от Закона за адвокатурата /приложен списък с разноски в размер на 2 452лв./.

Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ към Министерството на правосъдието не е представила отговор по жалбата и не се представлява.

Окръжна прокуратура Пловдив, представлявана от прокурор Чераджийски счита жалбата за неоснователна, а решението на АС – Пловдив за законосъобразно.

Касационната жалба е подадена в срок от страна в първоинстанционно производство, против част от съдебния акт, която е неблагоприятна.

1. Пред АС – Пловдив е бил предявен иск за два периода, в които Р. е търпял наказание лишаване от свобода в Затвора – гр.Пловдив : 01.05.2015г. – 31.12.2019г.; 01.01.2021г. – до дата на предявяване на исковата молба в съда /05.09.2023г./. Общият размер на исковете за посочените периоди е 22 800лв., като за периода от 01.05.2015г. – 31.12.2019г. е в размер на 14 300лв., ведно с мораторна лихва от дата на преустановяване на бездействието на органите на ГДИН /31.12.2019г./ до дата на предявяване на исковата молба в съда /05.09.2023г./ , а за периода от 01.01.2021г. до дата на предявяване на исковата молба /05.09.2023г./ - 8 500лв., ведно със законна лихва от дата на предявяване на исковата молба в съда до дата на окончателно плащане на обезщетението. Искът е за обезщетение за претърпени неимуществени вреди, посочени за двата периода /идентични оплаквания/, изразяващи се в здравословни проблеми, обида, възмущение, стрес, притеснения, психологически дискомфорт, огорчение, внушаване на чувство за малоценност : - недостатъчна площ /във всички затворнически килии, в които е пребивавал ищеца нетната площ не е надвишавала 3 кв.м./; - липса на вентилация и недостатъчно свеж въздух /включително във вр. с недостатъчната площ/; - тоалетната към момента е с неработещи казанчета, липса на работещи чешми и умивалници; - лошо състояние на банята; - липса на достатъчно слънчева светлина – нарушение на чл.20 ал.2 ППЗИНЗС вр. с чл.113 от Наредба № 7/22.12.2003г за правила и нормативи за устройство на отделните видове територии и устройствени зони; - липса на изолация на външни и вътрешни стени и непредоставяне през зимата на достатъчно завивки; - рядко сменяне на спалното и постелъчното бельо; - липса на индивидуална и корекционна работа спрямо ищеца; - липса на достатъчно шкафове.

АС-Пловдив правилно приел, че искът е предявен от страна, предвидена сред лицата, които могат да търсят обезщетение, тъй като за ищеца са налице данни да е бил задържан в място за лишаване от свобода. Искът е предявен против надлежен ответник, доколкото съгласно чл.285 ал.1 ЗИНЗС, искът се разглежда по реда на глава XI АПК, а според чл.284 ал.1 ЗИНЗС държавата отговаря за вредите, причинени на лишени от свобода от специализираните органи по изпълнение на наказанията. Според правилото на чл.205 АПК, искът се предявява срещу юридическото лице, представлявано от органа, от чийто незаконосъобразен акт, действие или бездействие са причинени вредите. Ответникът Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ /ГДИН/ със седалище в гр. София, съгласно чл.12 ал.2 ЗИНЗС е юридическо лице към Министъра на правосъдието и осъществява прякото ръководство и контрола върху дейността на местата за лишаване от свобода и пробационните служби.

1.1. В конкретния случай е бил предявен иск с два периода и отделни размери на претендирано обезщетение. По отношение заявените искови периоди е установено въз основа на събраните по делото доказателства и не е оспорено в касационната жалба : ищецът е пребивавал в Затвора Пловдив от 01.05.2015г. до 05.10.2016г. вкл. и от 15.05.2018г. до 04.11.2019г. – когато е бил освободен. Отсъстват данни да е пребивавал на територията на Затвора Пловдив в периодите от 06.10.2016г. до 14.05.2018г. вкл. /в тези периоди е бил в ЗО „Хеброс“ и ЗО „Смолян“/ и от 05.11.2019г. до 31.12.2019г. вкл. /за този период няма данни да е изтърпявал наказание лишаване от свобода/. Констатацията правилно е възприета от съда за самостоятелно основание исковата молба в тази й част да бъде отхвърлена, без да се обсъждат наведените твърдения за извършени нарушения на чл. 3 ЗИНЗС. ; ищецът е пребивавал в Затвора Пловдив от 07.05.2021г. до 05.09.2023г. вкл. – датата на депозиране на исковата молба. Няма данни да е пребивавал на територията на Затвора Пловдив в периода от 01.01.2021г. до 06.05.2021г. вкл. /за този период няма данни да е изтърпявал наказание лишаване от свобода/. И за втория твърдян период констатацията правилно е възприета от съда за самостоятелно основание исковата молба в тази й част да бъде отхвърлена, без да се обсъждат наведените твърдения за извършени нарушения на чл. 3 от ЗИНЗС. В съответствие с посочената фактическа установеност /неоспорена/ АС – Пловдив е отхвърлил иска за частите от заявените периоди, коректно описани в диспозитива на съдебния акт.

С оглед заявено възражение за изтекла петгодишна погасителна давност за правото на обезщетение от страна на представителя на ответника в писмен отговор по исковата молба, АС – Пловдив е съобразил относимите норми и конкретиката на фактите : В случаи на непозволено увреждане, какъвто е настоящият случай, давността започва да тече от моментът на прекратяване на увреждащите действия или от момента на прекратяване на фактическото състояние, когато увреждането е следствие от бездействие. В Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 г. на ВКС по гр. д. № 3/2004 г. от ОСГК са обсъдени противоречията в практиката на съдилищата относно началния момент на погасителната давност на иска за обезщетение за вреди на пострадали лица, като в т. 4 от тълкувателното решение е прието, че обезщетение за вреди от незаконни административни актове, може да се иска след тяхната отмяна с решение на съда като унищожаеми, а при нищожните – с констатиране на нищожността в самия процес по обезщетяване на вредите. Когато вредите произтичат от фактически действия или бездействия на администрацията, обезщетението за тях може да се иска след признаването им за незаконни, което се установява в производството по обезщетяването – чл. 1, ал. 2 от ЗОДВПГ /загл. изм./. В първия случай вземането за обезщетение за вреди става изискуемо от момента на влизане в сила на решението, с което се отменя незаконният административен акт. В случай, че вредите произтичат от нищожен акт – от момента на неговото издаване. А при незаконни фактически действия/бездействия на администрацията /каквито се твърди да са налице в конкретния случай/, този момент е тяхното преустановяване. От така определените моменти на изискуемост започва да тече погасителната давност и се дължи мораторна лихва. Тълкувателното решение е задължително за съдилищата на основание чл. 130 ал.2 ЗСВ и въз основа на него следва да се приеме, че погасителната давност в случая започва да тече от момента на преустановяване на незаконосъобразните действия/бездействия на администрацията да поставят ищеца в неблагоприятни условия на лишаване от свобода - от 05.10.2016г., датата, на която ищеца е напуснал затвора Пловдив и е бил преместен в ЗО Хеброс, следователно, иск за периода от 01.05.2015г. до 05.10.2016г. вкл. може да бъде предявен най-късно до 05.10.2021г. Исковата молба е от 05.09.2023г. - след изтичане на предвидения в чл. 110 от ЗЗД петгодишен давностен срок, поради което и вземането следва да се счита погасено и в тази част правилно искът е отхвърлен като погасен по давност.

Приетото от АС-Пловдив по отношение погасителната давност не е оспорено с касационната жалба.

Описаните данни за периодите – частите от двата заявени периода, в които исковата молба е подлежала на разглеждане с обсъждане на заявените оплаквания, не е съобразено в касационната жалба. В тази вр. без основание се поддържа, че обезщетението е за период от близо четири години – конкретизираният брой дни от двата искови периода формира общо 716 дни. При правилно установени части от двата искови периода, ведно с констатацията за изтекла погасителна давност за част от първия период от исковата молба, относно които обстоятелства спор не е заявен, следва, че обезщетението е определено за период по-малък от две години.

1.2. Съдът е съпоставил конкретните оплаквания спрямо условията в затвора Пловдив според събраните относими за спора доказателства за частите от исковите периоди, подлежащи на разглеждане. Описани са и обсъдени всички събрани по делото доказателства, при което не е необходимо да бъдат преповтаряни. Констатирано е, че на Р. не е била осигурена необходимата жилищна площ от 4 кв.м. в периода от 15.05.2018г. до 03.11.2019г. вкл. – общо 538 дни, както и в периода от 07.05.2021г. до 13.05.2021г. вкл. /7 дни/, когато ищецът е пребивавал в Приемно отделение, стая ОП-2, която е с площ от 26,28 кв.м. и с капацитет до 6 л.св., а в нея са пребивавали повече от 6 л.св., както и от 02.07.2021г. до 12.09.2021г. вкл., от 05.10.2021г. до 30.11.2021г. вкл., от 17.12.2021г. до 06.01.2022г. вкл., от 04.02.2022г. до 06.02.2022г. вкл. и от 11.02.2022г. до 27.02.2022г. вкл. /общо 171 дни/, когато е пребивавал на Шести пост в стая № 13, която е с площ от 27,44 кв.м. и с капацитет до 6 л.св., а в нея са пребивавали между 7 и 9 л.св.

Не са установени останалите твърдени нарушения на чл. 3 ЗИНЗС, за което съдът е изложил подробни съображения, вкл. с преценка на свидетелските показания спрямо останалите събрани доказателства.

2. При насрочване на делото съдът е указал доказателствената тежест в съответствие с приложимите норми от ЗИНЗС /определение от 11.09.2023г./, които е съобразил при разрешаване на спора - съгласно чл.3 ал.2 ЗИНЗС : „За нарушение на ал. 1 се смята и поставянето в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или задържането под стража, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност.“ и чл.284 ал.1 ЗИНСЗ – Държавата отговаря за вредите, причинени на лишени от свобода и задържани под стража от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на чл. 3 от закона. Отговорността е обективна, безвиновна и пълна, като законодателно се въвеждат стандарти, установени в практиката на ЕСПЧ при нарушение на чл. 3 ЕКПЧ, изразяващи се в следното: - в случаите по чл. 3 ал. 2 ЗИНЗС съдът взема предвид кумулативното въздействие върху лицето на условията, в които се е изтърпявало наказанието лишаване от свобода или задържането под стража, продължителността, както и други обстоятелства, които имат значение за правилното решаване на спора /чл.284 ал.2 ЗИНЗС/; - въвежда се различен от този по ГПК стандарт на доказване - обърната тежест на доказване и засилено служебно начало /чл.284 ал.3 ЗИНЗС/ - съдът задължава специализираните органи по изпълнение на наказанията да предоставят информация от значение за правилното установяване на фактите по делото. В случай на неизпълнение на това задължение съдът може да приеме за доказани съответните факти.; - презумпция за настъпване на вреди при нарушение на чл. 3 – чл.284 ал.5 ЗИНЗС : „В случаите по ал. 1 настъпването на неимуществени вреди се предполага до доказване на противното.“. В тази вр. разделянето на исковата претенция като се разглежда всеки елемент от условията в мястото за лишаване от свобода като отделен въпрос, нуждаещ се от отделен анализ на възможния му ефект върху благосъстоянието на ищеца, води до намаляване релевантността на всеки елемент при разглеждане на общите условия на задържане и по този начин представлява неразглеждане на кумулативните ефекти от тези условия върху ищеца, както изисква Конвенцията. Такъв подход, според Съда по правата на човека, лесно би могъл да доведе до заключението, че нито едно от оплакванията не е само по себе си достатъчно сериозно, за да изисква обезщетение, дори в случаите, когато би могло да се счете, че общото въздействие върху конкретния затворник, ако е било преценено в контекста на съдебната практика във връзка с Конвенцията, достига прага по чл.3 от Конвенцията.

Според нормата на чл.43 ал.2 ЗИНЗС, всяко място за лишаване от свобода трябва да разполага с необходимите жилищни, битови и други помещения за осъществяване на поправително въздействие. Посочената разпоредба е в съответствие и доразвива нормата на чл.3 от ЗИНЗС, съдържаща изискване осъдените и задържаните под стража да не бъдат подлагани на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение, която пък възпроизвежда визираното в чл.3 от КПЧОС основно човешко право. Според нормата на чл.3 ал.2 ЗИНЗСЗ, в редакцията ѝ в сила от 07.02.2017г., конкретно по отношение на лишените от свобода, за нарушение на ал.1 се смята и поставянето в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или задържането под стража, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност. Посочените неблагоприятни условия за изтърпяване на наказание лишаване от свобода, респективно задържането под стража, причинени от действия, бездействия или обстоятелства, са неизчерпателно изброени. С оглед на прякото приложение на чл.3 от КПЧОС по силата на чл.5 от КРБ, държавата, чрез нейната администрация е задължена да гарантира, че задържането в местата за лишаване от свобода ще е при условия, които са съвместими с опазване на човешкото достойнство и че начинът и методът на изпълнение на лишаването от свобода не подлагат на мъки или изпитания, надхвърлящи неизбежното страдание, свързано със задържането. Поради това и независимо от факта, дали в съответното законодателство са въведени конкретни изисквания и дали са предвидени конкретни задължения за специализираната администрация при изпълнение на лишаването от свобода, то при установяване нарушение на тези основни принципи, свързани с основно човешко право, ще са налице и основания за търсене отговорност от държавата.

Цялостната преценка на доказателствата е обосновала правилен извод за частична основателност на иска : Не е установено нарушение на чл. 20 ал. 3 ППЗИНЗС - във всички помещения на Затвора Пловдив, вкл. и тези, в които е пребивавал Р., е осигурен достъп до санитарен възел и течаща студена вода. Не е установено тоалетната да е в лошо състояние – с неработещи казанчета, липса на прегради и липса на работещи чешми или умивалници, предвид изрично изявление в насока, че в спалните помещения в Затвора Пловдив се извършват текущи ремонти, като се сменят течащи кранчета и се отстраняват течове /л. 58/. Показанията на свидетеля не опровергават посоченото – правилно е съобразено, че свидетелят не е твърдял да е пребивавал заедно с ищеца в конкретно спално помещение, вкл. с основание е отчетено служебно известното обстоятелство, че свидетелят е инициирал производство по реда на чл. 284 и сл. ЗИНЗС против ГДИН със сходни на оплакванията на ищеца. Тоест, за свидетеля е налице и личен интерес да твърди конкретни обстоятелства, поради което показанията му са кредитирани само в частта, в която кореспондират с останалите доказателства /арг. от чл. 172 ГПК/. Верен е изводът на съда по отношение твърдението, че тоалетната не е шумоизолирана – „неосигуряването на шумоизолация в тоалетната не може да се тълкува като нечовешко и унизително отношение, доколкото поставянето на шумоизолация е над средното ниво на битови условия“. Относно наличието на топла течаща вода е установено, че в Затвора Пловдив на л.св. е осигурен достъп до такава, съгласно график за разпределение на времето на лишените от свобода от съответната група, като са описани подробни данни от графика. В случая за част от пребиваването си в затвора ищецът е бил работещ, при което е имал достъп до баня всеки работен ден. Не е установено банята да е в лошо състояние - подът е с мозайка, а стените с фаянсови плочи и своевременно са сменяни течащи кранчета и са отстранявани течове. Няма данни от душовете да е текла или само ледено студена вода или гореща такава. Правилно е преценено, че действително от показанията на свидетеля е възможно да се приеме, че водоподаването в някои периоди е било нарушено, но при ВиК повреди или наложителен режим на водата, не само лишените от свобода нямат вода, но и всички граждани, засегнати от ВиК повредата, вкл. и цели населени места. Не е установено нарушение на чл. 20 ал. 2 ППЗИНЗС - всички помещения, в които е бил настанен ищецът, са били добре осветени и с по два отваряеми прозореца, противно на заявеното в исковата молба, вкл. прозорци са били налични и в обособените санитарни възли. С основание е посочено, че в зависимост от броя и размера на прозорците, формата на помещенията и разположението на мебелите в тях, достъпът до естествена светлина в килиите е различен. Констатирано е, че всяка една от стаите, в които е бил настанен ищецът е разполагала с по два отваряеми прозореца с размери 1,00/1,15 м. и 0,40/1,15 м. в стая № 7, 0,44/1,18 м. и 0,98/1,18 м. в стая ОП-2, 0,99/1,17 м. и 0,50/1,17 м. в стая № 65 и 0,45/1,10 и 1,00/1,00 м. в стая № 13, като прозорец е бил наличен и в санитарния възел и с оглед безспорно установеното, че изкуственото осветление в килиите се осигурява от едно или повече осветителни тела, най-често луминисцентни лампи, тип пура, законосъобразно е прието, че няма нарушение на чл. 20 ал. 2 ППЗИНЗС. Относно твърдението, че стаите не отговарят на изискванията на чл. 113 от Наредба № 7/22.12.2003г. за правила и нормативи за устройство на видове територии и устройствени зони, е уточнено, че с оглед размера на стаите, съпоставен с размерите на прозорците, би могло да се приеме, че е налице известно несъответствие с широко популярните строителни стандарти, касателно нивото на проникване на дневна светлина в помещенията, но е съобразен видът на сградата, която не е типична жилищна сграда, а обществена и то такава, при която е нужно да бъдат спазени и конкретни стандарти за сигурност и поради това и изискванията относно осветеността с дневна светлина, утвърдени по отношение на жилищните сгради, не могат да се прилагат безусловно. По отношение твърдението, че спалното и постелъчното бельо се сменя изключително рядко, е установено, че при постъпването на л.св. се раздава такова, като задължението за неговата смяна и изпиране е на самите л.св., на които е осигурена възможност, както да ползват лично такова, така и да го предоставят за изпиране на своите близки, или да го изпират лично в пералнята. Относно твърденията за липса на индивидуална и корекционна работа с ищеца, както и че не му е дадена възможност да участва в програми за въздействие за индивидуална и групова работа, което е довело до поведенческа и личностна криза, е съобразено, че съгласно чл. 152 ал. 1 ЗИНЗС, социалната дейност и възпитателната работа са основни средства за ресоциализация на лишените от свобода и са насочени към подпомагане на личностната промяна на осъдените и изграждане на умения и способности за законосъобразен начин на живот в обществото. Според ал. 2 социалната дейност и възпитателната работа в местата за лишаване от свобода включват: 1. диагностична и индивидуална корекционна дейност; 2. програми за въздействие, за намаляване на риска от рецидив и риска от вреди; 3. образование, обучение и квалификация на лишените от свобода; 4. творчески, културни и спортни дейности и религиозна подкрепа. На основание ал. 3 на същата разпоредба с лишените от свобода се осъществява групова и индивидуална социална дейност и възпитателна работа. Правилно е преценено в тази вр., че режимът на ищеца е бил сменен от строг на общ и е разпределен в затворническо общежитие, като е бил назначен и на работа. В конкретния случай е установено, че поради утежнената му дисциплинарна практика е бил преразпределен в друго затворническо общежитие, откъдето е върнат отново поради характеровите му особености, а така също и по негова молба и като резултат режимът му е бил върнат до първоначално определения и настанен в корпуса на Затвора Пловдив /становище на л. 105/. Установено е още, че ищецът е бил устройван на работа в „Обособено производство“, където за три месеца има отработени общо 29 дни и е спрян, поради несправяне с възложените задължения, като няма и желание да продължи да работи на тази трудова позиция. Не е бил награждаван и е наказван два пъти. С него са провеждани индивидуални беседи и разговори по различна тематика, но планът на присъдата не се изпълнява, поради липса на ангажираност от негова страна, в подкрепа на което са представени доказателства /л. 71-72, л. 78-79/. Не е установено ищеца да е имал поведенческа и личностна кризи, каквито се твърди да са налични у него и към момента на депозиране на исковата молба.

За останалите оплаквания в съответствие с доказателствената тежест съдът основателно приел, че са недоказани. Съдът правилно е съобразил, че предвиденото в чл.284 ал.5 ЗИНЗС настъпване на неимуществени вреди се предполага до доказване на противното, но когато е налице установено нарушение по чл.3 ЗИНЗС и това не освобождава ищеца от доказателствената тежест да установи наличието на твърдяното от него нарушение, от което се претендират вредите.

В обобщение правилно е възприето наличие на конкретно установени бездействия от страна на служителите на ответника ГДИН, изразяващи се в неосигуряване на достатъчно жилищна площ в Затвора Пловдив : - за първия исков период - от 15.05.2018г. до 03.11.2019г. вкл. /общо 538 дни/; - за втория исков период - от 07.05.2021г. до 13.05.2021г. вкл., от 02.07.2021г. до 12.09.2021г. вкл., от 05.10.2021г. до 30.11.2021г. вкл., от 17.12.2021г. до 06.01.2022г. вкл., от 04.02.2022г. до 06.02.2022г. вкл. и от 11.02.2022г. до 27.02.2022г. вкл. /общо 178 дни/. По оплакването за пренаселеност съдът е съобразил, че според нормата на чл.3 от КПЧОС, никой не може да бъде подложен на изтезания или нечовешко или унизително отнасяне или наказание. В насока тълкуването на тази разпоредба, относима към изтърпяващите наказание лишаване от свобода, е налице разрешение, дадено в редица решения на ЕСПЧ, като напр. делото А. срещу България, както и Н. и др. срещу България, за това, че независимо, че желателният стандарт, а в България и вече нормативно установен такъв, е четири квадратни метра жилищна площ на човек, то ако задържаните лица имат на разположение по-малко от три квадратни метра жилищна площ, тогава пренаселеността трябва да се счита за толкова тежка, че да доведе сама по себе си, независимо от други фактори, до нарушение на чл.3 от Конвенцията, а недостигът на пространството може да се утежни и от липсата на достатъчно отделни места за спане и дори и пренаселеността да не е толкова сериозна, че да представлява сама по себе си нарушение на чл.3 от Конвенцията, тя все пак може да доведе до нарушение на тази разпоредба, ако се комбинира с други аспекти на условията на задържане – като например лоша вентилация, липса на достъп на естествена светлина и свеж въздух, липса на подходящо отопление, или липса на основна хигиена, което води до ниво на страдание, надвишаващо това, присъщо на задържането /дело Torreggiani and Others/. Нормата на чл.43 ал.4 ЗИНЗС /нова – ДВ, бр. 13 от 2017г., в сила от 7.02.2017г./, според която минималната жилищна площ в спалното помещение за всеки лишен от свобода не може да е по-малка от 4 кв. м., е действаща при постъпването на ищеца в място за лишаване от свобода, поради което за държавата в лицето на специализираната администрация в местата за лишаване от свобода, е съществувало законоустановено задължение за изпълнение на стандартите, касаещи минималната жилищна площ, които е следвало да се съблюдават и преди този момент, предвид приложимостта по силата на Конституцията на КЗПЧОС.

Предвид изложеното следва, че твърденията в касационната жалба за основателност на иска в неговата цялост не са основателни.

Размерът на присъденото обезщетение за всеки от двата периода е определен в съответствие с чл. 52 от ЗЗД, приложим по препращане от § 1 ЗР на ЗОДОВ, обезщетението за неимуществени вреди се присъжда от съда по справедливост. Понятието „справедливост“ е морално-етична категория и включва съотношението между деянието и възмездието. Спазването на принципа на справедливостта като законово въведен критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, изисква размерът на обезщетението за претърпени неимуществени вреди да бъде определен от съда с оглед на всички установени по делото факти и обстоятелства, касаещи начина, по който незаконосъобразната административна дейност се е отразила на увреденото лице. Тоест, следва да бъде присъдена сума, пропорционална на тежестта на констатираното нарушение, продължителност, последици и вреди за здравето на ищеца, ако са настъпили такива, при съобразяване с практиката на ЕСПЧ и най-вече, като вземе предвид жизнения стандарт в Република България.

При определяне размера на дължимото обезщетение са спазени насоките в практиката на ЕСПЧ за справедлива база за размера на обезщетението - с оглед характера на деянието, естеството и степента на претърпените вредни последици от ищеца и периодите, през които ищецът е търпял неприемливите условия при изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“ в Затвора Пловдив и при отчитане икономическия стандарт на страната /за първия исков период 2018г. - 2019г., за втория исков период 2021г. – 2022г./, е присъден размер на 2 200 лева за първия исков период /538 дни/, съответно 800 лева за втория исков период /178 дни/. В тази вр. е посочено, че справедлива база за размера на обезщетението се приема между 4 и 5,3 евро на ден / Bizjak vs Slovenia, жалба 25516/12, решение по допустимост от 08 юли 2014г.; Domjàn vs Hungary, жалба 5433/17, решение от 14 ноември 2017г./, като посочената база е определена като справедлива за установено задържане в лоши условия в Унгария, при съобразяване на жизнения стандарт за страната. Правилно съдът е приел, че доколкото според статистически данни на Евростат минималните месечни възнаграждения в България се явяват по-ниски от тези в Унгария средно с 40 %, то отчитайки жизнения стандарт в България, за справедлив размер за исковите периоди би следвало да се счита такъв между 2,00 евро и 2,55 евро на ден при констатирано едно нарушение, съответно до 5,00 евро на ден при констатирани повече от едно нарушение. Съдът правилно е мотивирал размера на обезщетението с едно нарушение /пренаселеност на помещенията, в които е пребивавал ищецът/ и съобразно обществения критерий за справедливост.

Според изхода от делото е уважена и акцесорната претенция за присъждане на обезщетение за забавено плащане на парично задължение, в размер на законната лихва върху главницата – конкретизирани са за всеки исков период.

По изложените съображения съдът намира, че касационната жалба е неоснователна и обжалваното решение следва да бъде оставено в сила като валидно, допустимо и правилно.

На основание чл.221 ал.2 предл. първо АПК, Съдът

Р Е Ш И:

Оставя в сила Решение № 2325/18.12.2023г., постановено по адм.д.№ 2242/2023г. на АС – Пловдив.

Решението не подлежи на обжалване.