Производството е по реда на чл. 172, ал.5 от ЗДвП.

 

Жалбоподателят Д. К. Д. от [населено място], чрез адвокат Д. П. от ВТАК, е обжалвал заповед за прилагане на принудителна административна мярка №GPAM-1334387 от 06.01.2026 година на младши автоконтрольор в РУ – Г. О. при ОДМВР – Велико Търново, с която му е наложена принудителната мярка по чл.171, т.1, буква „з“, „гг“ от ЗДвП „временно отнемане на свидетелството за управление на моторно превозно средство на водач за шест месеца“ с оглед извършването на нарушение на разпоредбата на чл.175, ал.3 от ЗДвП.

В жалбата и представената по делото писмена защита се поддържа, че заповедта е формално и процесуално незаконосъобразна, като освен това противоречи на материалния закон и на преследваната с него цел. Иска се отмяната и, както и присъждане на разноските.

Ответникът, младши автоконтрольор в Районно управление Г. О. при ОДМВР –Велико Търново, не е взел становище по жалбата. Представен е писмен отговор по делото, чрез който основателността на жалбата се отрича.

 

Съдът, като взе предвид становищата на страните и представените по делото доказателства, приема за установено следното:

Жалбата, като подадена в срок, от легитимирано лице, против подлежащ на оспорване акт е допустима за разглеждане по същество.

Видно е от съдържанието на самата заповед, че същата е връчена на 06.01.2026 година, като жалбата е депозирана до съда на 16.01.2025 година, т.е. в срока по чл.149 от АПК.

По същество жалбата е основателна.

 

Според доказателствата, представени по преписката, съответно събрани от съда се установява следната обстановка:

На 06.01.2026 година в присъствието на свидетеля на съставянето на акта, е съставен АУАН, серия GA №4868308 от органа, който е издал процесната заповед в качеството му на актосъставител, като видно от представеният на съда оригинал, този акт е подписан от актосътавителят, жалбоподателят в качеството му на нарушител и от соченият свидетел А. В..

На същата дата е издадена оспорената понастоящем заповед, като от представеният към жалбата оригинал, който е връчен на жалбоподателя, се установява, че заповедта не е подписана от соченият и издател, а единствено от жалбоподателя.

При това положение съдът счита, че оспорената заповед е нищожна, тъй като липсва съществен формален реквизит на същата под формата на подпис на издателя на акта, каквото е изискването на чл.59, ал.2, т.8, предложение второ от АПК във връзка с ч.172, ал.1 от ЗДвП. В този случай формалната незаконосъобразност засяга условие, което обуславя наличието на формирано валидно волеизявление от страна на соченият като издател на административния акт административен орган. Липсата на такова валидно формирано волеизявление от страна на соченият административен орган всякога води до нищожност на административния акт, доколкото последният се дефинира като властническо волеизявление с административно правни последици.

Както съдът е посочил впрочем и в определение № 357 от 22.01.2026 година, постановено по искане на жалбоподателя за спиране на допуснатото по закон предварително изпълнение на оспорената заповед, в процесният случай не важат правилата на чл.165, ал.2, т.14 и на чл.186а, ал.3 от ЗДвП, при което следва недвусмисленият извод, че всеки връчен на лицето екземпляр на заповедта за принудителна административна мярка е оригинал и правото на защита срещу този административен акт се предопределя от пороците на така връченият оригинал на съответната заповед.

Вярно е, че след образуване на делото и изискване на преписката от ответника, последният като част от тази преписка е изпратил на съда препис от подписан екземпляр на въпросната заповед за прилагане на ПАМ. Посоченото обстоятелство обаче не променя горният извод на съда, тъй като така или иначе, на жалбоподателят е връчен неподписан екземпляр на заповедта, а представеният с преписката въпросен екземпляр не е поправен по реда и при условията на чл. 62, ал. 2 от АПК, поради което съдът не може да прецени дали е налице меродавно волеизявление на издалия го административен орган към релевантния момент.

Следва да се прогласи нищожността на процесната заповед, като в случая не са налице условията на чл.173, ал.2 от АПК и преписката не следва да се изпраща за ново произнасяне от страна на компетентен орган.

При този изход на спора, в тежест на Областна дирекция на МВР – Велико Търново следва да се възложат сторените от жалбоподателя разноски, които представляват ефективно заплатено адвокатско възнаграждение от 250 лева /след превалутирането в размер от 127, 82 евро/ и държавна такса от 10 лева /5,11 евро след превалутирането/.

Водим от изложеното, Административният съд – В. Търново, шести състав,

 

Р Е Ш И :

 

ПРОГЛАСЯВА нищожността на заповед за прилагане на принудителна административна мярка №GPAM-1334387 от 06.01.2026 година на младши автоконтрольор в РУ – Г. О. при ОДМВР – Велико Търново.

ОСЪЖДА Областна дирекция на МВР - Велико Търново да заплати на Д. К. Д. от [населено място], [улица], [ЕГН], разноски по делото в размер от 132, 93 евро.

 

РЕШЕНИЕТО е окончателно.