Производството е по реда на чл. 145 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във вр. с чл. 172, ал. 5 от Закона за движението по пътищата (ЗДвП).

С Определение № 5354 от 17.02.2025 г. постановено по адм. д. № 1105/2025 г. по описа на Административен съд-София град, настоящето дело е изпратено по подсъдност на Административен съд- София-област.

Образувано е по жалба на Д. Е. П., чрез адв. П. Г., против Заповед № 88 от 09.01.2025 г. за прилагане на принудителна административна мярка (ЗППАМ) на младши автоконтролъор при 01 група, 01-сектор в отдел "Пътна полиция" при Столична дирекция на вътрешните работи (отдел "ПП" при СДВР). В жалбата се твърди, че заповедта е незаконосъобразна поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на административнопроизводствените правила. Излагат се доводи, че неправилно е приложена разпоредбата на чл. 171, т. 2а, б. "а" от ЗДвП. В случая водачът бил представил валидно СУМПС издадено от Канада. Изводът на административния орган, че това СУМПС е невалидно поради причини, че било издадено в Канада и не е придружено с превод на български език се оспорва като погрешен. Твърди се, че Канада е страна по Женевската конвенция от 1949 г., поради което не е необходимо към СУМПС да има легализиран превод на български език. Поддържа становище, че от оспорената заповед не става ясно какво е вмененото му нарушение, във връзка с което е издадена процесната ЗППАМ. Моли съда да отмени Заповедта и да постанови връщане на свидетелството за регистрация и регистрационните табели на МПС.

В с.з жалбоподателят- Д. Е. П., редовно уведомен, се представлява от адв. Гинов, който поддържа жалбата по подробно изложени съображения, като твърди, че в процесния случай приложение намира Конвенция за движението по пътищата, съставена в Женева на 19 септември 1949 г. Моли съда да постанови решение, с което да отмени ЗППАМ. Претендират се разноски за адвокатско възнаграждение съгласно представен списък.

В последното проведено по делото с.з. ответникът – Мл. автоконтрольор в 01 група, 01 сектор в отдел "Пътна полиция" при СДВР, редовно уведомен, не изпраща представител.

Административен съд – София-област, като обсъди релевираните с жалбата доводи и прецени събраните по делото доказателства, намира за установено следното от фактическа страна:

Със Заповед № 88 от 09.01.2025 г. на мл. автоконтроъор в 01 група, 1-сектор в отдел "ПП" при СДВР, по отношение на жалбоподателя на основание чл. 22 от ЗАНН във вр. с чл. 171, т. 2а, б. "а" от ЗДвП е приложена принудителна административна мярка (ПАМ) прекратяване регистрацията на собственото му МПС с рег. номер [рег. номер] за срок от 6 месеца и са отнети свидетелството за регистрация на МПС част II № ***, както и табели на МПС с рег. номер [рег. номер]. Фактическите основания за издаване на заповедта са посочени като установени в АУАН № 3427067 от 09.01.2025 г. (л.9 по адм. дело №1105/2025 г. по описа на АССГ), според които на 09.01.2025 г. около 22:40 ч. на Подбалкански път Е-871, посока на движение от с. Долни Богров към с. Григорево жалбоподателят управлява състав от ППС лек автомобил марка и модел „Волво 945“ с рег. номер [рег. номер] и ремарке с рег. номер *** със СУМПС, издадено от Канада с рег. номер [Наименование], което не е придружено с легализиран превод на български език. Установеното нарушение е по чл. 161, т. 3 от ЗДвП.

Приети и приложени по делото са всички описани по-горе писмени доказателства, вкл. СУМПС реф. № [Наименование], валидно до 07.11.2026 г., издадено от Онтарио-Канада, и Международно свидетелство за управление на МПС № *** , издадено на 18.09.2024 год. в Торонто-Канада, и двата документа са на френски и английски език, представен е и превод от преводаческа агенция на български език, който не е легализиран.

С писмо с вх. № 4059/20.06.2025 г. по описа на АССО от МВнР „Дирекция международно право“ по делото са представени заверени копия от Женевската конвенция от 1949 г. и от Виенската конвенция от 1968 г., както и списък на държавите, които са се присъединили към тези конвенции.

При така установената фактология съдът намира от правна страна следното:

Жалбата е процесуално допустима, като подадена от активнопроцесуалнолегитимирана страна, за която актът е неблагоприятен, и е в срок. Разгледана по същество, същата е неоснователна по следните съображения:

Оспорената заповед е издадена от компетентен орган и в установената от закона писмена форма, с оглед на което е валиден административен акт. Противно на поддържаното в жалбата, ЗППАМ е мотивирана с фактическите установявания в АУАН № 3427067 от 09.01.2025 г., съставен за извършено от Петров нарушение по чл. 161, т. 3 от ЗДвП, а именно – управлява МПС със свидетелство, невалидно за България, защото не е придружено от легализиран превод на български език, т.е. налице е яснота за коя от хипотезите на чл. 171, т. 2а, б. „а" от ЗДвП става въпрос. Не се установи при издаването на процесната заповед да са допуснати съществени процесуални нарушения, съставляващи основание за отмяната на това самостоятелно основание. Не са налице отменителни основания в хипотезата на чл. 146, т-1-3 от АПК.

По прилагането на материалния закон и целта на същия:

Между страните няма спор по фактите, а именно че Д. П. е български гражданин с постоянен адрес в Република България, който на 09.01.2025 г. на посочените в ЗППАМ и АУАН място, дата и час е управлявал собственото си ППС- лек автомобил и ремарке, като при проверка от страна на полицейските служители е представил СУМПС, издадено от Онтарио-Канада, непридружено с легализиран превод на български език, и Международно свидетелство за управление на МПС, издадено от Торонто-Канада. Жалбоподателят не притежава българско свидетелство за управление на МПС. За да приложи процесната ПАМ, административният орган е приел, че жалбоподателят е управлявал собственото си МПС без да притежава СУМПС, валидно за територията на България, тъй като представеното от водача СУМПС е издадено от държава извън ЕС, а именно Канада, и е без легализиран превод на български език, предвид което спрямо собственика на автомобила е приложена ПАМ по чл. 171, т. 2а, б. "а" от ЗДвП.

Настоящият съдебен състав намира, че административният орган правилно и в съответствие с целта на закона е приложил материалния закон. Това е така по следните съображения:

Разпоредбата на чл. 171, ал. 1, т. 2а, б. „а" от ЗДвП, посочена като правно основание за издаване на процесната ПАМ, гласи, че за осигуряване на безопасността на движението по пътищата и за преустановяване на административни нарушения се прилага принудителна административна мярка прекратяване регистрацията на ППС на собственик, който управлява МПС без да е правоспособен водач, не притежава свидетелство за управление, годно за категорията, към която спада управляваното от него МПС, или след като е лишен от правото да управлява МПС по съдебен или административен ред, или СУМПС е временно отнето по реда на чл. 171, т. 1 или 4 или по реда на чл. 69а от НПК, или на собственик, чието МПС е управлявано от лице, за което са налице тези обстоятелства-за срок от шест месеца до една година.

Правилата за валидността и признаването в Република България на СУМПС, издадено от чужда държава, са уредени в ЗДвП, както и в няколко международни акта. Разпоредбата на чл. 161 от ЗДвП гласи, че свидетелство за управление на МПС, издадено в друга държава, е валидно на територията на РБ за категорията, за която е издадено, в следните случаи: 1. държавата, в която е издадено, е договаряща страна по Конвенцията за движението по пътищата и свидетелството отговаря на изискванията на приложение № 6 към конвенцията; 2. държавата, в която е издадено, е договаряща страна по Споразумението между страните по Северноатлантическия договор относно статута на техните въоръжени сили при условията на чл. IV, буква "а" от него; 3. свидетелството е придружено от легализиран превод на български език; 4. свидетелството е международно и отговаря на изискванията на приложение № 7 към Конвенцията за движението по пътищата; 5. свидетелството е издадено от държава - членка на Европейския съюз, или от друга държава - страна по Споразумението за Европейското икономическо пространство, или от Конфедерация Швейцария.

Съгласно чл. 162, ал. 1 от ЗДвП българските граждани могат да управляват моторни превозни средства на територията на Република България с чуждестранно национално свидетелство, когато то не е издадено от държава - членка на Европейския съюз, или от друга държава - страна по Споразумението за Европейското икономическо пространство, или от Конфедерация Швейцария в срок до една година от датата на влизането им в страната. Следователно, за да се приеме, че водачът притежава валидно за територията на Република България свидетелство за правоуправление, следва да е налице някое от изискванията на чл. 161, т. 1 - 5 и на това по чл. 162, ал. 1 от ЗДвП.

В случая, процесното СУМПС не отговаря на изискванията на чл. 161, т. 1 ЗДвП, т. к. Канада не е страна по Конвенцията за движението по пътищата (КДП), подписана във Виена на 8.11.1968 г. Безспорно процесното СУМПС не попада и в хипотезата на чл. 161, т. 2 ЗДвП, макар Канада да е страна по Споразумението между страните по Северноатлантическия договор относно статута на техните въоръжени сили, тъй като водачът-жалбоподател не е доказал, нито твърди да има статут на член на въоръжената сила или цивилен компонент. Представеното от жалбоподателя СУМПС не съответства и на изискванията на Приложение № 7 от КДП, за да бъде приложена хипотезата на чл. 161, т. 4 ЗДвП. Безспорно не е приложима и хипотезата на чл. 161, т. 5 ЗДвП, защото процесното СУМПС не е издадено от държава - членка на Европейския съюз, или от друга държава - страна по Споразумението за Европейското икономическо пространство, или от Конфедерация Швейцария.

В случая приложима е хипотезата на чл. 161, т. 3 от ЗДвП, която разписва изискването представеното от водача при проверката чуждестранно свидетелство за управление на МПС да е придружено от легализиран превод на български език. В тази връзка следва да се отбележи, че Канада не се е присъединила към Конвенцията за премахване на изискването за легализация на чуждестранни публични актове (Хагската конвенция), макар и България да е страна по нея, поради което следва издаденото от Канада СУМПС да се легализира по установения ред. В случая легализация на свидетелството на жалбоподателя не е извършена нито към момента на проверката, нито в рамките на административното производство по смисъла на Правилника за легализациите, заверките и преводите на документи и други книжа, утвърден с ПМС № 184/1958 г. В конкретния случай не се спори, че процесният документ не е придружен от заверен превод на български език, следователно СУМПС, издадено от Канада, следва да се приеме, че не отговаря на изискването на чл. 161, т. 3 от ЗДвП, тъй като не се опровергава посоченото в АУАН, че същото не е било придружено с легализиран превод на български език. Наред с това не е налице и нито една от разгледаните по-горе хипотези на чл. 161 от ЗДвП. Управлението на превозното средство е извършено с издадено в Канада свидетелство за управление на МПС, което не отговаря на изискванията на чл. 161, т. 1 от ЗДвП, т. к. Канада не е договаряща страна по КДП, подписана във Виена през 1968 г. и при правилно прилагане разпоредбите на материалния закон и целта на същия законосъобразно е наложена процесната ПАМ.

Анализът на разпоредбата на чл. 161 ал. 1 от ЗДвП сочи, че в Република България се признават и са валидни чуждестранни национални свидетелства, които не са издадени от държава - членка на Европейския съюз, или от друга държава - страна по Споразумението за Европейското икономическо пространство, или от Конфедерация Швейцария, като конкретните изисквания в зависимост от държавата, издала свидетелството и статута на водача, се съдържат в Конвенцията за движението по пътищата (КДП), подписана във Виена на 8.11.1968 г., Споразумението между страните по Северноатлантическия договор относно статута на техните въоръжени сили, както и в ЗДвП. Приложима по отношение на правилата за валидност е и Женевската конвенция от 1949 г., но само за свидетелства, издадени от договарящите държави по нея, които не са страни по КДП. Това е така, т. к. по силата на чл. 48 КДП, тя отменя и замества Женевската конвенция в отношенията на страните по нея. Следователно за държави, подписали и двете конвенции, се прилагат правилата на КДП. За тези, които не са страни по КДП, се прилага Женевската конвенция. Канада е присъединена по Женевската конвенция, но не е страна по Виенската конвенция от 1968 г. Република България е страна по Женевската Конвенция от 1949 г. и по КДП подписана във Виена през 1968 г., като последната е обнародвана в Държавен вестник, /бр. 67 от 09.08.2024 г./. Женевската конвенция от 1949 г. е ратифицирана с Указ № 445 от 1962 г., но не е обнародвана в Държавен вестник. Съгласно Решение № 7 на Конституционния съд по конст. д. № 6/92 г., за да придобият предимство по смисъла на чл. 5, ал. 4 от Конституцията пред нормите на вътрешното законодателство, международните договори, приети и ратифицирани преди сега действащата Конституция, също е необходимо да бъдат обнародвани. След като Женевската конвенция от 1949 г. не е обнародвана в ДВ, тя няма предимство пред нормите на вътрешното право и следователно не би могла да преодолее изискванията и условията на Закона за движение по пътищата.

Изложеното обосновава категоричния извод, че към датата на управление на МПС, респ. към датата на издаване на оспорената заповед за прилагане на ПАМ – 09.01.2015 г., жалбоподателят не е притежавал валидно СУМПС по смисъла на чл. 161 ЗДвП. Съгласно чл. 150 ЗДвП, пътните превозни средства трябва да се управляват от правоспособни водачи, а чл. 3, ал. 3 ЗБЛД предвижда, че СУМПС удостоверява правоспособността за управление на моторно превозно средство. По тази причина разпоредбата на чл. 150а, ал. 1 ЗДвП забранява на водачите, които не притежават СУМПС да управляват превозни средства. Ако при проверка, извършена от контролните органи бъде установена липсата на СУМПС, независимо каква е причината за това, за органа възниква задължението да издаде, при условията на обвързана компетентност акт, с който да приложи предвидената в ЗДвП ПАМ. Издателят на акта е посочил правните основания и фактическите обстоятелства, които съставляват основание по закон за издаването на заповедта и се е позовал на относимата правна уредба. От всичко изложено се налага извода, че към датата на проверката – 09.01.2025 г. са били налице материално-правните предпоставки за прилагане на процесната ПАМ.

Ето защо в случая не са налице отменителните основания посочени в чл. 146 от АПК и жалбата следва да бъде оставена без уважение.

С оглед изхода на спора, на основание чл. 143, ал. 3 от АПК жалбоподателя следва да бъде осъден да заплати на ответника сторените разноски. Такива не са претендирани, затова и съдът не дължи произнасяне в тази насока.

Водим от горното, съдът

РЕШИ:

ОТХВЪРЛЯ жалбата на Д. Е. П., живущ в [населено място], срещу Заповед № 88 от 09.01.2025 г. за прилагане на принудителна административна мярка на младши автоконтролъор при 01 група, 01-сектор в отдел "Пътна полиция" при Столична дирекция на вътрешните работи.

Решението не подлежи на обжалване с оглед разпоредбата на чл. 172, ал. 5 от ЗДвП.