Производството е по реда на чл. 172, ал.5 от ЗДвП.

 

Делото е образувано по жалба на Н. С. Н. от [населено място] против заповед за прилагане на принудителна административна мярка №GPAM - 2339041 от 02.01.2026 година на младши автоконтрольор към сектор „Пътна полиция“ при ОДМВР – Велико Търново, която на жалбоподателя е наложена принудителната мярка по чл.171, т.1, буква „з“, „гг“, от ЗДвП „временно отнемане на свидетелството за управление на моторно превозно средство на водач за шест месеца“ с оглед извършването на нарушение на разпоредбата на чл.175, ал.3 от ЗДвП, касаещо водач, който управлява моторно превозно средство, което не е регистрирано по надлежния ред или е регистрирано, но е без табели с регистрационен номер.

Оплакванията са, че заповедта е издадена при съществено нарушение на административно производствените правила, противоречи на материалният закон, противоречи на законовата цел и е формално незаконосъобразна. В открито заседание лично и чрез процесуалния си представител адвокат М. от ВТАК поддържа оплакванията си. Претендира разноските по делото, отразени в нарочен списък.

Ответникът, младши автоконтрольор към сектор „Пътна полиция“ при ОДМВР – Велико Търново, не е взел становище по жалбата в открито съдебно заседание. В представено по делото становище отрича основателността и по подробно изложени аргументи.

 

Съдът, като взе предвид становищата на страните и представените по делото доказателства, приема за установено следното:

Жалбата, като подадена в срок, от легитимирано лице, против подлежащ на оспорване акт е допустима за разглеждане по същество.

Видно е от съдържанието на самата заповед, че същата е връчена на 02.01.2026 година, като жалбата е депозирана чрез ответника до съда на 15.1.2026 година, т.е. в срока по чл.149 от АПК.

По същество жалбата е основателна.

Според доказателствата, представени по преписката, съответно събрани от съда се установява следната обстановка:

На 02.01.2026 година година ответникът в присъствието на свидетеля Б. Н. Б. е съставил АУАН на жалбоподателя, който в качеството си на водач на МПС „Пежо 207“ с регистрационен номер [рег. номер], на същата дата около 18,15 часа в [населено място], по улица А. М., до №13, в посока на движение към улица В. П. управлява въпросният автомобил, като при извършена справка чрез оперативния дежурен е установено, че той е с прекратена регистрация на основание чл.143, ал.15 от ЗДвП.

Във въпросният АУАН е прието, че виновно е нарушен чл.140, ал.1 от ЗДвП от страна на жалбоподателя. Иззети са двете регистрационни табели на автомобила. В акта е вписано, че водачът няма възражения.

От информационната система на МВР се констатира, че въпросното превозно средство е било собственост на дружеството “СОД ЦАРЕВЕЦ“ ЕООД –Велико Търново.

На датата, на която е издаден коментираният по-горе АУАН, е издадена и процесната понастоящем заповед, като мотивите, описани в нея, дословно преповтарят обстоятелствената част на описания по-горе АУАН.

Какви са изводите на съда при така установената обстановка съобразно събраните доказателства?

Разпоредбата на чл.172 от ЗДвП предвижда следното: „Принудителните административни мерки по чл. 171, т. 1, 2, 2а, 4, т. 5, буква "а", т. 6 и 7 се прилагат с мотивирана заповед от ръководителите на службите за контрол по този закон съобразно тяхната компетентност или от оправомощени от тях длъжностни лица“.

Заповедта е издадена от компетентен по материя, територия и степен орган предвид представената заповед №366з-3249 от 04.09.20225 година на Директора на ОДМВР – Велико Търново /т.2,1 от нея/ и с оглед служебно известната на съда заповед №8121з-1632/02.12.2021 година на Министъра на вътрешните работи.

Съдът намира, че заповедта е формално и процесуално законосъобразна, но противоречи на материалния закон. В случая мярката се прилага за нарушение по чл.175, ал.3 от ЗДВП, като тази разпоредба предвижда следното: “Наказва се с лишаване от право да управлява моторно превозно средство за срок от 6 месеца и с глоба 500 лв. водач, който управлява моторно превозно средство, което не е регистрирано по надлежния ред или е регистрирано, но е без табели с регистрационен номер.“.

С оглед описаните в заповедта и АУАН обстоятелства следва извода, че се претендира управление на МПС от жалбоподателя в качеството му на водач на МПС със служебно прекратена регистрация на МПС по реда и условията на чл.143, ал.15 от ЗДвП.

Разпоредбата на чл.143, ал.15 от ЗДвП в приложимата към случая редакция предвижда следното:“Служебно, с отбелязване в Националния регистър на пътните превозни средства, се прекратява регистрацията на регистрирано пътно превозно средство на собственик, който в двумесечен срок от придобиването не изпълни задължението си да регистрира превозното средство или в случаите, когато собственикът е починал и в шестмесечен срок от настъпване на това обстоятелство не е заявена промяна в данните за собственика.“.

Както многократно, константно и предвидимо е имал повод да посочи съда, от самата разпоредба е видно, че става въпрос за административна процедура, която се развива служебно, без органът, който води производството да се сезира от някое заинтересовано лице. Компетентността за прекратяване на регистрацията на МПС принадлежи на началниците на сектор „Пътна полиция“ при СДВР/ОДМВР с аргумент от чл.6, ал.2, т.1 от Наредба № I-45 от 24.03.2000 г. за регистриране, отчет, спиране от движение и пускане в движение, временно отнемане, прекратяване и възстановяване на регистрацията на моторните превозни средства и ремаркета, теглени от тях, и реда за предоставяне на данни за регистрираните пътни превозни средства /Наредбата за лаконичност/. Посочените органи действат служебно /както е процедирано в процесният случай/ или по изрично писмено заявление на собственика на МПС - вж. чл.18, ал.1 от Наредбата. Следва обаче да се отбележи, че прекратяването на регистрацията има не само фактически, а и правни последици, които и в случаите на служебно прекратяване и на прекратяване по заявление, са абсолютно еднакви и имат еднакъв ефект в правната сфера на адресата си. Самото прекратяване се извършва чрез отбелязване в Националния регистър на пътните превозни средства, като се посочва и причината за прекратяването на регистрацията. След като са налице неблагоприятни правни последици, които законът свързва с прекратяването на регистрацията на определено МПС по отношение на конкретен адресат, чиито права и законни интереси са засегнати, то това служебно прекратяване на регистрация по съществото си представлява индивидуален административен акт както по смисъла на чл.21 от АПК, така ипо смисъла на чл.120, ал.2 от КРБ.

Съответно, за издаването на такъв акт следва да се уведоми заинтересованият адресат по реда на чл.18а от АПК с аргумент от чл.61 от с.к. Посоченото изискване не може да се дерогира от правилото на чл.18б, ал.3 от Наредбата, тъй като от една страна подзаконов нормативен акт не може да противоречи на закон /вж и чл.15, ал.3 от ЗНА/, и, от друга страна, обхванатите там случаи касаят съобщаване на акта по прекратяване на регистрация на вписаните в регистъра собственици, което е извън хипотезата на чл.143, ал.15 от закона, която норма касае невписаните в регистъра такива.

Както съдът по-горе отбеляза, в случая няма данни, а и не се твърди, че дружеството – собственик на МПС е бил уведомен по някой от способите, посочени в чл.18а от АПК за акта на прекратяване на регистрацията на собственото му МПС. Следователно, към момента на извършената проверка прекратяването на регистрацията не е породило правните си последици и не може да се приеме, че въпросният автомобил не е регистриран по надлежния ред /доколкото в процесният случай не се и твърди липсата на регистрационни табели с оглед нормата на чл.175, ал.3 от ЗДвП/.

При това положение ответникът не може да се позове на това прекратяване на регистрацията на управляваното от Н. Н. МПС, доколкото същото не е произвело правното си действие /няма норма, която да сочи, че прекратяването на регистрацията е предварително изпълним по силата на закона акт/.

В това отношение следва да се констатира, че становище, което поддържа липсата на необходимост за уведомяване на адресата на дерегистрацията за последиците и, не може да се сподели. В тази връзка следва да се отбележи за яснота на ответника, че всеки неблагоприятен административен акт /независимо дали е в писмена форма, в устна форма или е конклудентно обективиран/ следва да се доведе до знанието на адресата си с оглед общият конституционен принцип, залегнал в нормата на чл.120, ал.2 от КРБ.

Съответно, в случая няма основание да бъде издадена ПАМ като процесната с позоваване на прекратяване на регистрация на МПС, което не е произвело правното си действие.

Предвид посоченото съдът намира, че жалбата е основателна и следва да се уважи, като при този изход на спора на жалбоподателя се следват сторените разноски за държавна такса от 5,11 евро и за адвокатско възнаграждение в размер от 500 евро, които разноски следва да се поемат от Областна дирекция на МВР – Велико Търново.

 

Водим от изложеното, Административният съд – В. Търново, шести състав,

 

Р Е Ш И :

 

ОТМЕНЯ заповед за прилагане на принудителна административна мярка №GPAM - 2339041 от 02.01.2026 година на младши автоконтрольор към сектор „Пътна полиция“ при ОДМВР – Велико Търново.

ОСЪЖДА Областна дирекция на МВР – Велико Търново да заплати на Н. С. Н. от [населено място], [ЕГН], разноски по делото в общ размер от 505,11 евро.

 

РЕШЕНИЕТО е окончателно.