Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК, вр. с чл. 285, ал. 1, изр. второ от ЗИНЗС.

Образувано е по две касационни жалби, от Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ и от Д. В. Н., понастоящем изтърпяващ наказания „лишаване от свобода“ в затвора в [населено място], срещу Решение №4129/16.12.2025г. по АД №687/2025г. по описа на АС – В. Търново. С посоченото решение състав на АСВТ е осъдил ГД „ИН“ да заплати на Д. Н. на основание чл. 284, ал.1 от ЗИНЗС сума в размер на 1 500 лв., представляваща обезщетение за причинени му неимуществени вреди при престоя му в следствения арест в [населено място] в периода от 15.02.2022г. до 26.05.2022г.; от 02.12.2023г. до 21.12.2023г.; от 15.02.2024г. до 16.02.2024г.; 29.04.2024г. до 02.05.2024г.; 20.05.2024г. до 21.05.2024г.; 18.06.2024г. до 19.06.2024г.; 08.04.2025г. до 02.06.2025г.; 10.07.2025г. до 11.07.2025г., както и законната лихва върху сумата на обезщетението от 11.07.2025г. до окончателното й изплащане.

Касаторът Д. В. Н. обжалва решението в частта, в която е определен размер на дължимото му обезщетение за неимуществени вреди в размер на 1 500 лв. и е отхвърлен като неоснователен предявеният иск до разликата на претендираното обезщетение от 20 000 лв. Сита, че решението противоречи на ЕКПЧОС, като присъденото обезщетение е в размер, който не може да възмезди страданията, понесени от него.

Претендира за присъждане на разноски.

Касаторът Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ обжалва решението в частта, в която е уважен предявеният иск за с,ума в размер на 1 500 лв. и законните лихви върху нея. Счита, че решението е неправилно в тази му част, поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствните правила, нарушение на материалния закон и необоснованост. Счита, че съдът не е отчел правилно събраните по делото доказателства и е направил изводи в противоречие с приетата фактическа обстановка; неправилно било прието, че условията на престой в следствения арест в гр. В. Търново са били влошили положението на касатора Н./ищец по първоначалното дело/; не е доказан фактическия състав на отговорността по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, като неправилно е приложен чл. 52 от ЗЗД за определяне размер на обезщетението. Моли за отмяна на решението в обжалваната му част, като претендира за присъждане на разноски по производството.

Всяка от страните оспорва касационната жалба на другата страна,като излага доводи за нейната неоснователност.

Представителят на Окръжна прокуратура – В. Търново дава заключение за неоснователност на касационните жалби.

 

Административният съд – В. Търново, като прецени допустимостта на жалбата и наведените в нея касационни основания, съгласно чл. 218 от АПК, приема за установено следното:

Касационните жалби са подадени в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, от надлежна страна, съгласно чл. 210, ал. 1 от АПК, приложим в производството по силата на препращащата разпоредба на чл. 285, ал. 1, изр. ІІ от ЗИНЗС, от надлежни страни и са процесуално допустими.

Разгледани по същество и двете са неоснователни.

 

Въз основа на събраните по делото доказателства, първоинстанционният съд безпротиворечиво е установил от фактическа обстановка. Прието е било, че касаторът Д. Н. е пребивавал в Ареста в гр. В. Т. Т. в периода от 15.02.2022г. до 26.05.2022г.; от 02.12.2023г. до 21.12.2023г.; от 15.02.2024г. до 16.02.2024г.; 29.04.2024г. до 02.05.2024г.; 20.05.2024г. до 21.05.2024г.; 18.06.2024г. до 19.06.2024г.; 08.04.2025г. до 02.06.2025г. и 10.07.2025г. до 11.07.2025г., като е пребивала р различни спални помещения с различен брой други лица.

Арестът се намира на третия етаж в сградата на ОД „Полиция” Велико Търново. В експлоатация е от 1982г. и според изискванията към този момент килиите са без външни прозорци. Над вратата на всяка килия има прозорец. Самите врати са масивни и дублирани с решетка, което което позволява да бъде отваряна масивната врата при заключена решетка. С. се осигурява от луминисцентни лампи и чрез отваряне на плътните врати на килиите към коридора. Помещенията се проветряват чрез прозорци над вратите и през самите врати към коридора. Всяка от килиите е с площ от 8 кв. м. и е оборудвана с 4 бр. легла на два етажа, маса, два стола и шкаф. Налице е един общ санитарен възел с течаща вода, ежедневно хигиенизиран и дезинфекциран. През 2012г. са поставени допълнително тоалетна чиния и писоар. Извеждането до санитарния възел се извършва по сигнал на задържаните лица покилийно с цел запазване сигурността в ареста. Задържаните се извеждат до санитарен възел при заявено тяхно желание по всяко време на денонощието. Няма практика да се ползват пластмасови бутилки, но такива задържаните имат право да държат при себе си по др. причини. Мястото на престой на свеж въздух се намира на четвъртия етаж в ареста и представлява помещение с два прозореца с решетки за проветрение и достъп до естествена светлина, където задържаните се раздвижват и разхождат по график в рамките на работния ден.

Съдът е приел, че от събраните писмени и гласни доказателства се установява, че на Н. не му е бил осигурен пряк достъп на дневна слънчева светлина и възможност за естествено проветряване (липса на чист въздух) в килиите, които е обитавал, каквото е изискването на чл. 20, ал. 2, изр. първо от ППЗИНЗС; има нарушение на условията на жилищната среда, съгласно чл. 3, ал. 2, вр. с ал. 1 от ЗИНЗС; установената липса на санитарен възел с течаща вода в самото помещение, неминуемо е от предпоставките водещи до дискомфорт и неудобство за задържаното лице, поради което основателно се явява оплакването на ищеца за нарушение на чл. 3, във вр. с чл. 20, ал. 3 от ППЗИНЗС; неосигуряване на задържания на условия за двигателна активност чрез престой на открито в специално определено за целта място, с продължителност не по-малко от един час на ден; неосигуряване на минимална жилищна площ при престоя му в ареста в [населено място].

При така установеното от фактическа страна решаващият състав е приел, че с налице основанията за ангажиране на отговорността на касатора ГД“ИН“ по реда на чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС, вр. с чл. 203 от АПК и е осъдил ГД“ИН“ да заплати на Д. Н. обезщетение за причинени му неимуществени вреди от целия му престой в следствения арест в [населено място] на в размер на 1 500 лв., както и законната лихва върху сумата на обезщетението от датата, на която незаконните действия и бездействия са били преустановени – 11.07.2025г., когато задържането на ищеца в ареста в [населено място] е преустановено, до датата на окончателното изплащане на сумата.

Така постановеното решение е валидно, допустимо и правилно.

 

По касационната жалба на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“:

При правилно установена фактическа обстановка съдът обосновано е приел, че условията, при които е пребивавал касаторът Н. са такива, които обуславят неблагоприятно въздействие върху него до степен на понасяне на неимуществени вреди, подлещажи на обезщетяване по реда на ЗИНЗС и ЗОДОВ.

От писмените и гласни доказателства е било установено липсата на естествена светлина и чист въздух в помещенията на задържаните лица. В решението „Н. срещу България“ на ЕСПЧ се посочва, че последните са основни елементи на живота, до които всеки затворник има право на достъп; нещо повече, отсъствието на тези елементи създава условия за разпространение на болести и по-специално на туберкулоза. Следователно това нарушение толкова съществено накърнява правата на задържаното лице, че дори само неговото наличие води до извод за нарушение на чл. 3, ал. 1 от ЗИНЗС и чл. 3 от Конвенцията. Твърденията на ответника, че проветрение се извършва чрез отваряне на прозорци над вратите и плътни врати на килиите, не води до извод за липса на нарушение, тъй като описаният начин не осигурява достъп до чист въздух – проветрението е чрез коридора. Както прозорците, така и вратите са към коридора на етажа. Не е доказано и осигуряването на чист въздух чрез вентилационна система. Предвид заявената година на експлоатация на ареста 1982г. и липсата на данни от свидетелите за наличие на вентилационна система, съдът намира за недоказано наличието на вентилационна система в помещенията на ареста. За установяване на осигуряване на чист въздух на задържаните лица, съдът намира, че ответнка следва да представи данни за монтиране на вентилационна система, с посочване на нейни конкретни характеристики и система на работа, от които да може да се достигне до непротиворечив извод за осигуряване на чист въздух на всяко задържано лице с оглед възможността в една килия да бъдат настанени четири лица. Доказателства в тази връзка не са представени от ответника, поради което и съдът формира извод за наличие на нарушение на чл. 3, ал. 1 от ЗИНЗС.

Липсата на санитарен възел в килията и течаща вода не е посочена в разпоредбата на чл. 3, ал. 2 от ЗИНЗС, поради което липсва законова презумпция за наличие на нарушение и съдът следва да извърши самостоятелна преценка дали това представлява нечовешко или унизително отношение към задържаното лице.

Обстоятелството, че от установените факти съдът е направил изводи, различни от тези на касатора, без да е налице противоречие в установената фактическа обстановка, не представлява в никой случай нарушение на съдопроизводствените правила.

Неоснователно се поддържа и оплакване за нарушение на материалния закон.

Съгласно трайната практика на Европейския съд по правата на човека „достъпът до правилно оборудвани и хигиенични санитарни помещения е от изключително значение за запазване на чувството на затворниците за лично достойнство. Не само че хигиената е неразделна част от уважението, което тези лица дължат на телата си и на другите, с които те споделят помещения, особено за дълги периоди от време, но тя също представлява предпоставка за запазване на здравето. Наистина хуманна среда не е възможна без непосредствен достъп до тоалетни помещения или на възможността за поддържане на тялото на човек чисто.” – Н. срещу България. След като компетентния съд приема за нарушение на чл.3 от Конвенцията липсата на санитарни помещения в килиите, то това обстоятелсво представлява забраненото и от Конституцията на Република България и закона нечовешко и унизително отношение към задържания, респективно нарушение на чл. 3 от ЗИНЗС. Твърденията на ответника за липса на отказ за извеждане до санитарния възел са ирелевантни за наличието на нарушение на чл. 3 от Конвенцията. Те обективират усилията на служителите на ответника да минимализират вредните въздействия на помещенията, които е извън правомощията им дали да бъдат експлоатирани като арест или не.

По отношение на престоя на открито съдът намира, че описаните от свидетелите условия за престой на открито – стая на друг етаж с прозорци с решетки, не отговаря на изискванията на закона. Разпоредбата на чл. 86, ал. 1, т. 1 от ЗИНЗС предвижда правото на лишените от свобода на престой на открито не по-малко от един час на ден. По аргумент на чл. 240 и чл. 256, ал. 1, т. 1 от ЗИНЗС, такова право имат и задържаните лица. Престоят на открито означава възможност за задържаните лице да бъдат извън сградата, под естествени атмосферни условия, с възможност за подслон ако същите са неблагоприятни. Привеждането от една стая в друга, с разликата че последната има отварящи се прозорци не е престой на открито. В решението „Н. срещу България“ ЕСПЧ приема, че за упражненията на открито трябва да бъде осигурено достатъчно пространство, като физическите характеристики на външните съоръжения за упражнения също имат значение. След като описаното в решението пространство не удовлетворява изискванията на Конвенцията, то на по-силно основание основание стая с прозорци също не представлява място за упражнения на открито, което ответника е длъжен да осигури по силата на българското законодателство и международните стандарти.

Неоснователно е възражението на ответника за липса на нарушение на чл. 3 от ЗИНЗС и липса на претърпени от ищеца неимуществени вреди с оглед минималния престой от около 19 часа в ареста в [населено място]. Въпросът с продължителността на излагането на неблагоприптни условия е разгледан в пилотното решение по посоченото дело на ЕСПЧ. Именно там се приема, че макар и продължителността на периода, прекаран в неподходящи условия, да може да се окаже релевантен фактор при преценката на тежестта на страданията, причинени на задържано лице при тези условия, относителната краткост на този период не изключва автоматично от обхвата на чл. 3 от Конвенцията. Съгласно съдебната практика на ЕСПЧ, всяко отношение, което не отговаря на изискванията на чл. 3 от Конвенцията, трябва да се счита за причиняващо неимуществени вреди на пострадалото лице. Следователно в конкретния случай са налице както нарушение на закона и Конвенцията, така и претърпени от задържания неимуществени вреди.

Последното неконкретизирано оплакване за необоснованост на съдебния акт, също е неоснователно.

Необосноваността като касационно основание по чл. 209, т. 3 пр. посл. от АПК се проявява в погрешно формиране на вътрешното убеждение да съда относно спорните или релевантните за спора факти, поради което се е достигнало до погрешни изводи по съществото на спора, което в случая не е налице. Поради това съображение необосноваността е самостоятелно основание за отмяна на неправилно съдебно решение и същата по никакъв начин не е свързана и а не може да бъде свързана с обема или начина на формулиране /текстово/ на съдебния акт. Противоречието на направените изводите от фактическа страна и изведените правни изводи не е необоснованост, а евентуално нарушение на материалния закон, което в случая, както се посочи не е налице.

По тези съображения решението, в обжалваната му част, се явява правилно и законосъобразно.

 

По касационната жалба на Д. В. Н.:

Основното възражение, с което се обжалва съдебното решение, касае размерът на присъденото обезщетение, като се посочва, че то е крайно несъразмерно на понесените вреди и на практика на може да ги овъзмезди по начина, посочено в ЕКПЧОС. Това възражение настоящият състав намира за неоснователно.

Минималния период на подлагане на нечовешки и унизителни условия следва да бъде съобразен при определяне на обезщетението за претърпените болки и страдания. Обезщетението за претърпените неимуществени вреди /претендирано от касатора Н. като такова в размер на 20 000 лв./ подлежи на определяне от съда по справедливост на основание чл. 52 от ЗЗД, съгласно препращащата разпоредба на § 1 от ЗР на ЗОДОВ и чл. 284, ал. 2 от ЗИНЗС. Понятието "справедливост" е морално-етична категория и включва съотношението между деянието и възмездието. Всъщност факта на осъждането само по себе си има характер на овъзмездяване, а размера на обезщетението като паричен еквивалент на причинените неимуществени вреди следва да бъде определен при съобразяване характера, вида, изражението и времетраенето на претърпените вредни последици, ценността на засегнатите нематериалните блага и интереси и при отчитане икономическия стандарт в страната към момента на увреждането, така, че обезщетението да не бъде средство за неправомерно обогатяване. Настоящият състав намира, че при определяне размера на обезщетението следва да бъде взета предвид и практиката на ЕСПЧ. Този съд при спазване на същите принципи за справедливост многократно определя обезщетения на осъдени лица за лошите условия в затворите в Република България, които до голяма степен съвпадат и с условията в ареста в гр. В. Търново. Правилно съдът се е позовал на многократно цитираното от касатора и посочено многократно тук решение „Н. и други срещу България“ по отношение на размер на присъденото обезщетение, като е ползвал съотношението на времето на неблагоприятно въздействие, което е понесъл касатора, както и интензитетът на това въздействие, както и характера и обема на вредите, които би причинило това въздействие.

Неоснователно от този касатор се поддържа оплакване за несъобразяване от страна на съдебния състав с времето, прекарано от него в следствения арест и оттам за неправилно определяне на дните, за които се присъжда обезщетение. Съдът е приел за установени броят на календарни дни престоя в следствения арест в гр. В. Търново въз основа на представени по делото писмени доказателства, които не са били оспорени от страните и тяхното съдържание не е било опровергано.

Противно на твърденията в касационната жалба съдът е обсъдил наведените оплаквания за наличие на „незаконосъобразна административна дейност“ както по отношение на лоши хигиенни условия в килиите, хранене в тях и условия за срещи с адвокат, така и тези, свързани с минималната жилищна площ и твърдяната пренаселеност на килиите. Съдът не определя отделни по размер обезщетения във връзка с всяко едно конкретно оплакване, а и това е практически невъзможно, а взема предвид тежестта на установените нарушения от страна на ответника при определяне общия дължим размер на обезщетението, както е процедирано в конкретния случай.

Съдебния състав е разгледал и обсъдил подробно в мотивите на решението си всяко едно от наведените оплаквания, като съобразно разпределената доказателствена тежест е преценил дали то е доказано или не, и оттам е извел извод от фактическа и правна страна, дали е налице нарушение, което да подлежи на обезщетяване.

Изложените в тази част от решението мотиви на решаващия състав на подборни, обосновани и правилни, поради което напълно се споделят от настоящата инстанция.

Поради това съдът намира за правилно определен размерът на дължимото на касатора обезщетение.

По арг. от разпоредбата на чл. 218, ал. 1 от АПК, касационната инстанция обсъжда само посочените в жалбата пороци на решението. Обжалваното съдебно решение не страда от визираните в жалбата пороци, поради което настоящият състав на касационната инстанция приема то да бъде оставено в сила.

Съгласно изхода на спора разноски в полза на страните не се присъждат.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, пр. І от АПК, Административния съд – В. Търново, тричленен състав

 

Р Е Ш И :

 

ОСТАВЯ В СИЛА Решение №4129/16.12.2025г. по АД №687/2025г. по описа на АСВТ.

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.