РЕШЕНИЕ

№422

гр. Пловдив, 06.03.2023 год.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ПЛОВДИВСКИ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, ХXІХ състав, в открито заседание на десети януари, през две хиляди и двадесет и третата година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Светлана Методиева,

при секретаря Ваня Петкова и с участието на прокурор при Окръжна прокуратура – Пловдив Калоян Димитров, като разгледа докладваното от съдията административно дело № 2301 по описа на съда за 2022 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производство по реда на Глава Единадесета от АПК, във връзка с чл.285, ал.1 от ЗИНЗС.

Образувано е по искова молба от Б.П.И. с ЕГН ********** ***, депозирана чрез пълномощника му адв. А.К., срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ гр. София. С исковата молба се иска осъждане на ответника да заплати на ищеца обезщетение за неимуществени вреди в размер на 20 000 лева, причинени му по време на задържането му в Затвора Пловдив в периода от 01.01.2017 г. до 31.12.2018 г., настъпили като резултат от нарушения по чл.3 от ЕКЗПЧОС, извършени от затворническата администрация.

Неимуществените вреди са определени от ищеца като такива, съставляващи здравословни проблеми, като главоболие и чести респираторни заболявания, обида, възмущение, стрес, притеснения, психологически дискомфорт, огорчение, внушаване на чувство за малоценност. Нарушенията по чл.3 от КЗПЧОС, допуснати от администрацията на Затвора Пловдив, в резултат на които се твърди да са настъпили неимуществените вреди, според ищеца са се изразили в следното: в пренаселеност на помещенията по настаняване на ищеца - под 3 кв. метра нетна жилищна площ; липса на вентилация в килиите и свеж въздух; лошо състояние на тоалетната в килията - с неработещи казанчета, липса на прегради, липса на работещи чешми или умивалници, както липса на шумоизолиране на тоалетната, при което ищецът оставал видим за останалите лишени от свобода; лошо състояние на банята –малък брой душове, от които тече или гореща, или ледено студена вода; лошо качество на водата в банята, която не ставала за пиене; неосигуряване на дневна светлина, поради наличието в стаите, в които пребивавал ищецът, само на един прозорец с размери, които не осигурявали проникване на достатъчно светлина, предвид размерите на килията, както и липса на достатъчно проникващ свеж въздух през прозорците в килията, което създавало на ищеца дихателни проблеми, кашлица и предразположеност към респираторни заболявания; липса на вътрешна и външна изолация на стените на затвора, което водело до трудно отопление през зимата и усещане за студ през нощта; непредоставяне през зимата на достатъчно дебели завивки; рядка смяна на спалното и постелъчно бельо, което създавало предпоставки за наличие на дървеници и бълхи в леглата на лишените от свобода; непредоставяне на препарати за почистване на тоалетните и спалните помещения; непровеждана спрямо ищеца индивидуална и групова корекционна работа от страна на отговорните лица в затвора, което довело до поведенческа и личностна криза; липса на достатъчно шкафчета, което принуждавало лишените от свобода да ползват общи шкафове за бельото и посудата си и липса на достатъчно мебели, или наличие на такива в лошо състояние.

Обезщетението, което се претендира, се иска да бъде присъдено ведно със законната лихва, считано от датата на преустановяване на бездействията на органите на ГДИН – София, за което съдът е допуснал изменение на акцесорната претенция в последното съдебно заседание. Претендира се и присъждане на адвокатско възнаграждение във връзка с разпоредбата на чл.38, т.2 от Закона за адвокатурата.

Искът бива поддържан в съдебно заседание от пълномощника на ищеца адв.К..

Ответникът ГДИН - София, представляван от ст. юрисконсулт Ч., заявява в писмен отговор по исковата молба неоснователност и недоказаност на исковата претенция, като се претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. В съдебно заседание се излага становище за неоснователност и недоказаност на иска и се моли за отхвърлянето му.

Задължително участващият по реда на чл.286, ал.1 от ЗИНЗС прокурор Димитров изразява становище за частична основателност на иска, като моли за присъждане на справедливо обезщетение при съобразяване разпоредбата на чл.52 от ЗЗД.

Пловдивският административен съд, на първо място, намира, че исковата претенция е допустима. С оглед на съдържанието на исковата молба се касае до иск за неимуществени вреди с правно основание по чл.284, ал.1 от ЗИНЗС, доколкото се претендира обезщетение за вреди, причинени на задържан от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения по чл.3 от ЗИНЗС. Ищецът Б.И. претендира вреди от посочените нарушения за конкретен период на задържането му в Затвора Пловдив. Искът е предявен и от надлежна страна, предвидена сред лицата, които могат да търсят обезщетение, доколкото за ищеца са налице данни да е бил задържан в места за лишаване от свобода. Същият е предявен и против надлежен ответник, доколкото съгласно чл.285, ал.1 от ЗИНЗС, искът се разглежда по реда на глава 11 от АПК, а според чл.284, ал.1 от ЗИНЗС държавата отговаря за вредите, причинени на лишени от свобода от специализираните органи по изпълнение на наказанията. Според правилото на чл.205 АПК, искът се предявява срещу юридическото лице, представлявано от органа, от чийто незаконосъобразен акт, действие или бездействие са причинени вредите. Ответникът Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, със седалище в гр. София, съгласно чл.12, ал.2 от ЗИНЗС е юридическо лице към Министъра на правосъдието и осъществява прякото ръководство и контрола върху дейността на местата за лишаване от свобода и пробационните служби. В случая се претендира обезщетение за извършени нарушения на специализираната администрация по чл.3 от ЗИНЗС в конкретно място за лишаване от свобода, каквото е Затвора – Пловдив, като съгласно чл.12, ал.3 от ЗИНЗС, затворите и областните служби „Изпълнение на наказанията“ са териториални служби на ГДИН. Затова и за вреди, причинени от незаконосъобразни актове, действия и/или бездействия на специализираната администрация в затвора следва да отговаря именно юридическото лице Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, което има, както процесуална, така и материалноправна легитимация да отговаря по предявения иск.

По същество исковата молба е само частично основателна.

От събраните по делото доказателства се установява от фактическа страна, че за времето от 01.01.2017 г. до 27.06.2017 г., което се явява част от посочения исков период, ищецът И. не е бил задържан в Затвора Пловдив, като видно от справка за правното положение на лишения от свобода, същият реално постъпил в пенитенциарното заведение на 28.06.2017 г., като първоначално бил настанен в Приемно отделение, където е пребивавал до разпределението си в 5-та група, стая № 56 на 14.07.2017 г. За периода на престой на ищеца в Приемното отделение не била запазена официална информация относно това в коя точно стая и с колко още лишени от свобода бил настанен И., тъй като, съгласно утвърдената „Номенклатура на делата със срокове за съхранение на ГДИН и териториалните поделения“ – ТС-ХО-5, ДА „Архиви“, информацията се съхранявала за срок от три години. По неофициална информация, открита в „работен тефтер“, И. първоначално бил настанен в стая „РЦ“ на приемно отделение, но без данни дали пребивавал през целия период в тази именно стая. Стая „РЦ“ била с площ от 27,04 кв.м. и разполагала с два прозореца с размери 0,49 м х 1,2 м и 1,0 м х 1,2 м и със санитарен възел с площ 2,66 кв.м., който имал прозорец с размери 0,34 м х 12 м. Санитарният възел към стая „РЦ“ бил снабден с течаща студена вода, самостоятелно осветление и възможност за вентилация. Същият бил отделен от спалното помещение със стена и врата, като вратата му била здрава и нормално функционираща. Стаята разполагала с две осветителни тела и достатъчно дневна светлина. Отоплявала се с централно парно.

На 14.07.2017 г. ищецът бил настанен в помещение № 56 на пост V в Затвора Пловдив, където престоял до 17.10.2017 г. Помещение № 56 било с площ от 27,89 кв.м. и разполагало с два отваряеми прозореца с размери 0,40 х 1,15 м и 0,97 х 1,15 м и отделен санитарен възел с площ 2,33 кв.м. с един отваряем прозорец с размери 0,30 х 1,15 м. За всеки лишен от свобода било осигурено легло с размери 90 х 180 см. и шкафове с размери 45 х 50 см. Конкретна информация за броя настанени заедно с ищеца в това помещение също не била запазена, предвид срока на съхранение.

За периода от 17.10.2017 г. до освобождаването му на 20.06.2018 г. ищецът бил настанен на пост 2 в помещение № 71 в Затвора Пловдив, което било с площ 25,98 кв.м. и с два отваряеми прозореца с размери 0,60 х 1,17 м и 0,94 х 1,17 м. Към помещението имало отделен санитарен възел с площ 4,51 кв.м, който разполагал с прозорец с размери 0,15 х 1,17 м. Конкретна информация за броя настанени заедно с ищеца в това помещение също не била запазена, предвид срока на съхранение.

С постъпването в затвора на всеки лишен от свобода се осигурявал комплект спално бельо и завивки. При желание от страна на лишения от свобода от домакина се осигурявал допълнителен комплект, като лишените от свобода имали право да получават и от свои близки спално бельо и одеяла, т.е. да използват лични такива в ротация със служебни. Прането ставало по усмотрение на лишените от свобода – в пералнята на затвора по график, ръчно и чрез изнасяне за пране от близките. Във всяко от спалните помещения по задържането на ищеца в Затвора Пловдив било осигурено наличието на постоянно течаща студена вода (във всеки санитарен възел), а топла вода лишените от свобода можели да ползват в банята при затвора по график минимум два пъти седмично, като за работещите била осигурена възможност да използват баня и всеки ден след приключване на работа. Спалните помещения били добре осветени и с отваряеми прозорци, осигуряващи проникване на естествена светлина и вентилация. Проветряването на стаите се осъществявало по желание на лишените от свобода чрез отваряне на прозорците. Отоплението се осъществявало, както и в Приемното отделение, така и в останалите помещения, чрез изграденото парно. Хигиената се поддържала от настанените в помещенията, като за целта същите получавали съответните материали и консумативи, както и можели да закупуват допълнителни такива от лавката на затвора, или да им бъдат донасяни от техни близки, съгласно списък на разрешените вещи, предмети и хранителни продукти, които лишените от свобода могат да получават, ползват и държат при себе си. През 2017 г. в Затвора Пловдив било извършено боядисване на общите помещения и била подменена дограмата с нова PVC. Поставен бил гранитогрес в общите умивални. След ремонт в 5-та група били подменени изцяло подова настилка, боя и дограма в спалните помещения. Стаите били оборудвани с нови легла, маси, столове и шкафчета. Поради умишлено увреждане и унищожаване на инвентара обаче, се наложило няколко пъти да се извършват допълнителни ремонти и да се осигурява нов инвентар. В периода на престой на ищеца били извършвани текущи ремонти, като своевременно се сменяли повредени кранчета, отстранявали се течове, подменяли се осветителни тела, както и своевременно се подменяли счупените прозорци. В рамките на престоя на ищеца в Затвора Пловдив действали договори между ГДИН и съответно дружество за осъществяване на периодични дейности по дезинсекция и дератизация на помещенията на затвора, включително и спалните такива, за изпълнението на които следвало да се съставят и съответни протоколи, като се установява, че такива протоколи са били съставени за извършвани пет пъти дейности по ДДД обработка през 2017 г., както и четири пъти през 2018 г., последната от които през юли 2018 г.

От постъпването на И. в Затвора, до освобождаването му на 20.06.2018 г., не била постъпвала заявка от длъжностни лица за консултирането му с психолог, както и от И. не е било подавано заявление за индивидуална работа с психолог, като по отношение на него не се налагали и кризисни интервенции. Същият обаче, бил приет от инспектор-психолог на 13.07.2017 г. за изследване на актуално емоционално и психично състояние и на 16.10.2017 г. отново с цел изследване с личностни въпросници и изготвяне на оценка по системата ОЕйСис. По отношение на И. бил изготвен първоначален план на присъдата с набелязани дейности, включващи индивидуална и групова форма на участие, както и устройване на работа. В края на изтърпяване на наказанието на И. било изготвено становище по отношение на изпълнение плана на присъдата му, като било констатирано, че макар ищецът да бил декларирал желание за промяна, то нямал ясна визия как ще я постигне и не проявявал настойчивост за постигане на целта. Констатирано било също и че въпреки постоянната трудова ангажираност в условията на свобода, И. категорично отказвал да работи в мястото за лишаване от свобода, като с него били провеждани беседи и му били предлагани няколко различни свободни работни места, но той отхвърлял възможността да работи. И. отказвал също така и да се включва в общопенитенциарните дейности, специализраните групови програми и тези с развлекателна насоченост, проявявал пасивност към предлаганото му корекционно въздействие и не бил склонен да приема предлагания му позитивен опит. По време на изтърпяване на наказанието И. не бил награждаван и не бил наказван дисциплинарно.

Посоченото се установява от приетите по делото писмени доказателства, както и отчасти от разпита на свидетеля Л., чиито показания съдът кредитира само доколкото са съответни на останалите кредитирани доказателства и доколкото имат пряко отношение към конкретните помещения по престой на ищеца в Затвора Пловдив. Освен това, съдът разглежда критично посочените показания и предвид това, че служебно известно е свидетелят също да е ищец по дело в съда с правна квалификация по чл.284 от ЗИНЗС, което предполага определена заинтересованост същият да твърди конкретни изгодни за самия него факти.

На базата на установените факти, от правна страна, съдът намери следното:

На първо място, ще следва да се отхвърли, без да се разглеждат по същество изобщо оплакванията на ищеца, като недоказана претенцията му за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, касателно частта от исковия период, за която не се установява изобщо същият да е бил настанен в Затвора Пловдив по мярка за неотклонение, или по изтърпяване на наказание, а именно за времето от началото на исковия период, посочен в исковата молба – 01.01.2017 г. до датата на реалното му постъпване в Затвора Пловдив, за която има доказателства, а именно 28.06.2017 г. Същото се отнася и за частта от исковия период от 21.06.2018 г. до 31.12.2018 г. /край на исковия период/, тъй като се установява, че периодът на пребиваване на ищеца в затвора е бил по-кратък от посочения в исковата молба и вместо на 13.12.2018 г., както той твърди, е приключил на 20.06.2018 г., когато същият е бил и освободен. Поради това и искът е недоказан за посочените части от исковия период и ще следва да се отхвърли частично по отношение на посочените периоди само на това основание.

Предвид посоченото и с оглед събраните доказателства, ще следва да се разгледат конкретните оплаквания на ищеца И. за нарушения по чл.3 от ЕКЗПЧ, които се твърди да са осъществени чрез действия/бездействия на администрацията на Затвора Пловдив само за част от заявения исков период, а именно за времето от 28.06.2017 г., когато реално е постъпил в Затвора Пловдив до 20.06.2018 г., когато е бил освободен. При това и с оглед установеното по отношение наличието или липсата на всяко от оплакванията за установеното време на престой в Затвора Пловдив, съдът ще осъществи и преценката си за кумулативното въздействие върху ищеца на условията, в които се е задържал, като вземе предвид и продължителността на престоя му в конкретното място за лишаване от свобода, както и други обстоятелства, които имат значение за правилното решаване на спора, което пък е предвидено в чл.284, ал.2 от ЗИНЗС.

Според нормата на чл.43, ал.2 от ЗИНЗС всяко място за лишаване от свобода трябва да разполага с необходимите жилищни, битови и други помещения за осъществяване на поправително въздействие. Посочената разпоредба е в съответствие и доразвива нормата на чл.3 от ЗИНЗС, съдържаща изискване осъдените и задържаните под стража да не бъдат подлагани на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение, която пък норма възпроизвежда дословно така визираното в чл.3 от КПЧОС основно човешко право.

Според нормата на чл.3, ал.2 от ЗИНЗСЗ, в редакцията ѝ в сила от 07.02.2017 г., конкретно по отношение на лишените от свобода, за нарушение на ал.1 се смята и поставянето в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода, или задържането под стража, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност. Посочените неблагоприятни условия за изтърпяване на наказание лишаване от свобода, респективно задържането под стража, причинени от действия, бездействия и свързани с тях обстоятелства, са неизчерпателно изброени. С оглед на прякото приложение на чл.3 от КПЧОС по силата на чл.5 от КРБ, държавата, чрез нейната администрация е задължена да гарантира, че задържането в местата за лишаване от свобода ще е при условия, които са съвместими с опазване на човешкото достойнство и че начинът и методът на изпълнение на лишаването от свобода не подлагат на мъки или изпитания, надхвърлящи неизбежното страдание, свързано със задържането. Поради това и независимо от факта, дали в съответното законодателство са въведени конкретни изисквания и дали са предвидени конкретни задължения за специализираната администрация при изпълнение на лишаването от свобода, то при установяване нарушение на тези основни принципи, свързани с основно човешко право, ще са налице и основания за търсене отговорност от държавата.

Така, по отношение на оплакването относно пренаселеност в Затвор Пловдив, претенцията на И. е отчасти доказана, по следните съображения:

За периода, за който се установява действително да е пребивавал в Затвора Пловдив - от 28.06.2017 г. до 20.06.2018 г., от страна на ответника не е предоставена конкретна информация относно броя на лицата, с които ищецът е бил настанен в съответните спални помещения. Налице са само общи данни относно размерите на помещенията, в които е пребивавал. С оглед на обстоятелството, че от страна на ответника все пак обаче е представена справка относно местата по настаняване на ищеца в Затвора като изрично е посочено в справката, че администрацията не разполага с конкретно съхранена информация, предвид утвърдения срок на съхранение на същата, съдът не намира, че в случая са налице условията на чл.284, ал.3 от ЗИНЗС за приемане за изцяло доказан твърдения факт на пренаселеност на помещенията по задържане на ищеца в Затвора Пловдив за целия разглеждан период. На първо място, тази разпоредба дава само възможност, но не задължава съда да признае за доказани съответните факти и то само, ако специализираната администрация откаже да предостави информация. В случая не е налице отказ от представяне на такава, а изявление, че специализираните органи по изпълнение на наказанията не разполагат с достатъчно конкретна информация поради изтекъл срок на съхранение. На второ място, съдът не намира за доказано по какъвто и да било начин въпросното твърдение на ищеца за пренаселеност по време на целия разглеждан период от време на задържането му, доколкото същото не може да бъде подкрепено от нито едно от останалите доказателства по делото. В тази насока твърденията на ищеца се подкрепят и то само отчасти от показанията на разпитания по негово искане свидетел Л., който макар и при първоначално затруднение, все пак е успял да даде конкретни данни относно това къде и с колко лица е бил настанен И., но само през 2017 г. в Затвора Пловдив. Такава информация за целия разглеждан период, обаче, не може да се извлече служебно дори и от съдържанието на докладите на Омбудсмана на Република България досежно условията в Затвора Пловдив, които са публично известни, тъй като са публикувани на страницата на Омбудсман на Република България в съответната секция „Национален превантивен механизъм“. Касателно извършени проверки в Затвора Пловдив са налице доклади за 2016 г. и за 2018 г. В „Доклада на националния превантивен механизъм от проверки в затвора в гр. Пазарджик и общежитията към него; затвора в гр. Пловдив и общежитието към него и ареста в гр. Пловдив“, който е от осъществена проверка през 2018 г., действително се съдържа информация за констатациите конкретно по отношение на Затвора Пловдив относно установена спрямо общия капацитет на затвора от 358 лица пренаселеност към 08.06.2018 г. с настанени 391 лица, а към 26.09.2018 г. – 414 лица. Посоченото, обаче, първо касае съвсем малка част от разглеждания сега период и второ, отнася се за данни за общата пренаселеност в Затвора, констатирана към конкретни дати, която, така оценена, не би могла да се определи и като особено съществена, доколкото не е било налице надхвърляне на изискването за разполагаеми 3 кв.м. на лишен от свобода, а напротив, така изчислена, площта е била под 4 кв.м., но значително над 3 кв.м. на всеки лишен от свобода. Освен това, независимо от посоченото в доклада за извършени проверки пък през 2016 г. /„Доклад относно проверките в затвора в град Стара Загора, общежитие от открит тип към затвора Стара Загора, общежитие от закрит тип „Черна гора“, арест в град Стара Загора, затвора в град Пловдив, общежитие от открит тип „Хеброс“ и арест в град Пловдив“/, а именно, че в Затвора Пловдив е била установена значителна пренаселеност през 2016 г., то не може да се счете, че такава е била тенденцията и през 2017 г., защото в самия доклад е изрично посочено, че към момента на извършената проверка вече са били взети мерки за пренасочване на лишените от свобода от област Кърджали към Затвора Пазарджик с оглед постигане на стандарта от 4 кв. метра на лишен от свобода. Освен това, очевидно е от съдържанието и на двата доклада, че състоянието на пренаселеност не е било постоянно, нито изразено в една и съща величина през 2016 г. и 2018 г., доколкото е налице текучество. Поради това и данните от въпросните доклади следва да се вземат предвид, но общо като насока относно състоянието в български затвор, а предвид характера на производството, което изисква преценка на конкретни факти и обстоятелства, поради искането за определяне на конкретно по размер обезщетение за конкретно лице, съдът се основава преди всичко на конкретните доказателства, събрани по делото и относими към престоя именно на ищеца И.. Така, от показанията на свидетеля Л., дадени по делото, както се каза, се установява, че през 2017 г., същият е пребивавал заедно с ищеца И. в стая № 71, в която общо лишените от свобода са варирали между 10 и 13 души. В тази насока и съдът намира, че следва да се приеме за доказано, макар и при липса на конкретика в показанията на свидетеля относно точният брой на дните, при които ищецът е бил задържан в помещението заедно с още деветима и съответно заедно с още дванадесет лица, наличието на пренаселеност при престоя му в Затвора Пловдив конкретно за частта от разглеждания период, когато И. е пребивавал в спално помещение № 71 през 2017 г. Така, предвид данните относно площта на посоченото помещение, се констатира, че разполагаемата площ на един лишен от свобода е била под 3 кв.м., което води на извод за основателност на заявените в тази връзка оплаквания на ищеца. Данни за наличие на пренаселеност обаче, за периода на пребиваване на И. в стая № 56 през 2017 г., както за периода на пребиваването му в помещение № 71, но през 2018 г., както се каза, не се установяват от писмените и не могат да се извлекат от събраните по делото гласни доказателства, тъй като свидетелят Л. изрично е посочил, че не е пребивавал в килия № 56, както и че не е бил в едно помещение с ищеца през 2018 г. Ето защо, според съда, не е налице установяване на твърдяната от ищеца пренаселеност през пълния разглеждан период, а, както се посочи, само за част от него, включващ престоя му в стая № 71 в Затвор Пловдив и то само през 2017 г.

Според нормата на чл.3 от КПЧОС, никой не може да бъде подложен на изтезания или нечовешко или унизително отнасяне или наказание. В насока тълкуването на тази разпоредба, относима към изтърпяващите наказание лишаване от свобода, респ. задържаните по мярка за неотклонение, е налице разрешение, дадено в редица решения на ЕСПЧ, като напр. делото Ананиев срещу България, както и Нешков и др. срещу България, за това, че независимо, че желателният стандарт, а в България и вече нормативно установен такъв, е четири квадратни метра жилищна площ на човек, то ако задържаните лица имат на разположение по-малко от три квадратни метра жилищна площ, тогава пренаселеността трябва да се счита за толкова тежка, че да доведе сама по себе си, независимо от други фактори, до нарушение на чл.3 от Конвенцията, а недостигът на пространството може да се утежни и от липсата на достатъчно отделни места за спане и дори и пренаселеността да не е толкова сериозна, че да представлява сама по себе си нарушение на чл.3 от Конвенцията, тя все пак може да доведе до нарушение на тази разпоредба, ако се комбинира с други аспекти на условията на задържане – като например липса на уединение при използване на тоалетната, лоша вентилация, липса на достъп на естествена светлина и свеж въздух, липса на подходящо отопление, или липса на основна хигиена, което води до ниво на страдание, надвишаващо това, присъщо на задържането (дело Torreggiani and Others). От това, според ЕСПЧ, следва, че при оценката на това дали е налице нарушение на чл.3 от Конвенцията по отношение на липсата на лично пространство, трябва да се вземат предвид следните фактори: (а) всяко задържано лице трябва да има индивидуално място за спане; (б) всяко задържано лице трябва да има най-малко три квадратни метра жилищна площ; и (в) размера на килията трябва да дава възможност на задържаните лица да се движат свободно между мебелите, като липсата на някои от тези елементи сама по себе си поражда сериозно предположение, че условията на задържане са в нарушение на този член.

Разпоредбата на чл.43, ал.4 от ЗИНЗС сочи, че минималната жилищна площ в спалното помещение за всеки лишен от свобода не може да е по-малка от 4 кв. м., като в конкретния случай се установява, че този законово въведен стандарт не е бил спазен изцяло за посочения период на престой в стая № 71, като за държавата в лицето на специализираната администрация в местата за лишаване от свобода, съществува задължение за изпълнение на стандартите, касаещи минималната жилищна площ и в тази насока, както се каза, пряко приложима по силата на Конституцията е и самата КЗПЧОС. Затова и по отношение на оплакването относно пренаселеност на местата, в които е бил настаняван, претенцията на И., както се каза, е отчасти доказана, доколкото става ясно от приложените справки за помещенията по настаняване на ищеца и техния капацитет, както и броя настанените в тях лица, извлечен от посочените от свидетеля данни, че е била налице действителна пренаселеност за част от времето на престоя на И. ***, за който са налице данни за общо 76 дни /от 17.10.2017 г. до 31.12.2017 г./, през които разполагаемата площ на едно лице е била под 4 кв. метра.

Според основните принципи, възведени в практиката на ЕСПЧ по приложение разпоредбата на чл.3 от ЕКПЧОС /конкр. пилотното Решение Нешков и др. срещу България/, при оценката на наличното пространство в местата за лишаване от свобода трябва да се вземе предвид пространството, заемано от мебели и обзавеждане в килията, като следва да се има предвид, че жизнената площ за всяко от лицата е площта, която следва да осигурява възможност те да сменят позата си и да извършват свободно движения за задоволяване на битовите си нужди - спане, обличане, занимания в затворени помещения, като гледане на телевизия, четене на книги и т.н. Следва да се има предвид и че разполагаемото свободно жилищно пространство в помещенията, в които е бил настаняван ищецът, съдът преценя, без да приспада конкретно заетото от мебели пространство, предвид липсата на пълни данни относно разположението им и точният им брой. Поради това и според съда се установява твърдяното бездействие по смисъла на чл.3 от ЗИНЗС от страна на специализираната администрация по отношение на това конкретно оплакване на ищеца за общо посочените 76 дни в рамките на целия разглеждан период, част от исковия такъв. Впрочем, с оглед на конкретно установеното съотношение на площта на помещението /стая 71/ и настанените там лица, според посоченото от свидетеля, установена е и изключително съществена пренаселеност, съгласно определянето ѝ от ЕСПЧ, което обстоятелство само по себе си и без да бъде кумулативно дадено с други неблагоприятни условия се определя като нарушение на чл.3 от ЕКПЧОС.

Иначе, както от писмените доказателства, така и гласните такива, се установява категорично, че в стаите в Затвора Пловдив, през разглеждания период на задържане на ищеца, са били осигурени достатъчно естествена светлина и чист въздух. В тази насока и свидетелят Л. е посочил, че в стаите е прониквала дневна светлина. Установено е, че освен наличието на прозорци в спалните помещения, от които има възможност за проникване на дневна светлина, то е било налице изградено изкуствено осветление в помещенията за лишаване от свобода в условията на Затвора Пловдив, като своевременно при нужда се подменяли осветителните тела. В тази насока, действително, с оглед размера на стаите, съпоставен с размерите на прозорците, би могло да се приеме, че е налице известно несъответствие с широко популярните строителни стандарти, касателно нивото на проникване на дневна светлина в помещенията, но следва да се има предвид типа на сградата, която не е типична жилищна сграда, а вид обществена и то такава, при която е нужно да бъдат спазени и конкретни стандарти за сигурност и поради това и изискванията относно осветеността с дневна светлина, утвърдени по отношение на жилищните сгради, не могат да се прилагат безусловно, като в тази насока и следва да се вземе предвид нормата на чл.20, ал.2 от ППЗИНЗС. Що се касае до оплакването на ищеца от липсата на чист въздух, то същото според съда не е доказано. Действително, свидетелят е заявил, че е нямало свеж въздух в стаята и никаква вентилация. От представените по делото писмени доказателства обаче, безспорно се установява, че проветрение на помещенията лишените от свобода са можели да осъществяват свободно по свое желание и по всяко време, предвид факта, че прозорците на стаите били отваряеми. Не се установява също така, нито от писмените, нито от гласните доказателства, ищецът да е имал изразени оплаквания, свързани конкретно с липса на свеж въздух, като в тази насока и не се установява да не е му е бил предоставян предвиденият дневен престой на открито. На второ място, няма каквито и да било доказателства, ищецът И. да е страдал от дихателни проблеми и кашлица и/или да е имал предразположеност към респираторни заболявания. В тази насока липсват ангажирани от негова страна доказателства, като напр. медицинска експертиза, която да установи и евентуалната причинна връзка между твърдените неблагоприятни условия и наличието на такива оплаквания при ищеца, за които и са налице само твърдения, но, както се каза, липсват конкретни доказателства.

Установява се категорично, че в стаите в Затвора Пловдив са били изградени и са съществували санитарни възли с осигурена течаща студена вода, като лишените от свобода са можели да ползват по определен график и баня с осигурена топла вода поне два пъти седмично. Установено е според съда поради това и пълно съобразяване с изискването, въведено в разпоредбата на чл.20, ал.3 от ППЗИНЗС, съобразно което на лишените от свобода се осигурява постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода, като в заведенията от закрит тип и арестите в затворите ползването на санитарен възел и течаща вода се осъществява в спалните помещения. Установява се, включително и от свидетелските показания, че санитарните възли в затвора са принципно отделени от спалното помещение със стена и врата. В тази насока и според съда, недоказано остава твърдението за липса на уединение поради липса на изградени прегради при ползването на санитарния възел. Същото се отнася и по отношение на твърдяното в исковата молба лошо състояние на тоалетните и баните в затвора и наличието на неработещи казанчета, чешми и умивалници в същите, тай като са налице данни, че през периода на пребиваване на ищеца в затвора са извършвани текущи ремонти, изразяващи се включително и в своевременна смяна на течащи кранчета и отстраняване на течове. Недоказано е и твърдението за невъзможност да се ползва нормално помещението баня, доколкото от писмените доказателства става ясно, че в банята е било осигурено ползването на топла вода, което впрочем се потвърждава и от показанията на свидетеля. Свидетелят Л. е посочил, че в банята са се къпели, което сочи, че тя е можела да се ползва по предназначение, поради което и дори и да е била налице естествената поява на повреди и/или броят на душовете да са били по-малко от броя на ползващите по график банята, то това не може да бъде прието като обстоятелство, което да е повлиявало толкова съществено, че да е препятствало изобщо възможността за ползване на банята по предназначение. В тази насока и напълно недоказано е твърдението за това, че водата била само студена или гореща, доколкото е известно, че по стандарт в България, включително и в местата за лишаване от свобода, се ползват смесителни батерии, което позволява съобразяване температурата на водата за къпане със съответните лични нужди. Свидетелят Л. е посочил и че в някои случи лишените от свобода сами са имали възможност да подгряват вода и в спалното помещение. Освен това, видно е, че от страна на администрацията изрично е бил въведен и график за ползване на банята, което сочи на активно поведение в насока съобразяване с възможността ползването на банята да се осъществява без струпване на значително количество лишени от свобода и предоставянето същевременно на всеки лишен от свобода възможност да ползва банята. Предвид изложеното и съдът намира, че макар и за минимума, предвиден по закон по чл.151, ал.1, т.3 от ЗИНЗС, специализираната администрация е осигурила възможност за използване на баня от лишените от свобода в рамките на разглеждания период от време, като е спазен минимално въведения стандарт според възможностите и капацитета на мястото за лишаване от свобода.

Твърденията на ищеца в исковата му молба, че водата в банята не ставала за пиене, не могат да бъдат отчетени като основателни изобщо в насока преценка наличието или липсата на причинна връзка между поведението на специализираната администрация и твърдените неимуществени вреди за ищеца. На първо място, не ГДИН е органът, на когото с нормативен акт са вменени отговорности за качеството на водата, а не се установява изобщо ползваната от Затвора Пловдив вода да е от отделен и независим водоизточник, сиреч водоподаването да е отделно от мрежата на града. На следващо място, както е известно, към Затвора Пловдив има изграден магазин за лишени от свобода – лавка, като лишените от свобода са имали възможност да закупуват продукти от лавката в затвора, както и да се снабдяват с такива от близките си, което безспорно се отнася и за питейна вода. В тази насока и по никакъв начин не се установява поведение на специализираната затворническа администрация, което да е от такова естество, че ищецът да е бил принуден да пие вода, която не му харесва, или да не може да пие вода, която смята, че е чиста и с добри качества.

Неосигуряването на изолация на стените на затвора, в каквато насока също има оплакване от страна на ищеца, както впрочем и липсата на шумоизолация в тоалетните, не може да се тълкува като нечовешко и унизително отношение, доколкото поставянето на външна изолация/шумоизолация е над средното ниво на битови условия. В действителност ответникът не е ангажирал доказателства по отношение твърденията за липса на изолация, но следва да се има предвид, че поставянето на такава не е негово нормативно установено задължение. Нещо повече, установено е от писмените доказателства, че дограмата на затвора е била подменена с PVC такава, което е доказателство за стремеж на администрацията на затвора за осигуряване на по-благоприятни условия на престой на лишените от свобода, включително и по отношение на изолация на помещенията от външните климатични условия. В тази връзка недоказано е и оплакването на ищеца относно преживени от него неблагоприятни усещания на студ, поради отказ да му бъдат предоставени завивки от администрацията на Затвора Пловдив. Установява се от представеното от ответника становище, че в затвора отоплението през зимата се осъществява посредством изградено локално парно. Поради това и общите твърдения, че през зимата е студено, като се има предвид, че се касае до характерни температурни стойности за съответните сезони и съответното географско място, не може да бъдат свързани пряко с неизпълнение на задължения на администрацията на Затвора Пловдив и в тази насока да съставляват обстоятелство, обуславящо отговорност за вреди от незаконосъобразно бездействие. Недоказани са твърденията на ищеца, че не са му били предоставени завивки и поради това е изпитвал студ, предвид факта, че не са налице данни, включително и от показанията на свидетеля, ищецът изобщо да е депозирал такива молби до администрацията на затвора, съгласно утвърдения за това ред и съответно да му е било отказвано, както и установената възможност всеки лишен от свобода да разполага и ползва и собствени завивки, включително и предоставени му от негови близки. В представено писмено становище по делото е заявено, че предоставянето на допълнителен комплект спално бельо и завивки се осъществява при заявено желание от лишения от свобода от домакина.

Що се касае до оплакването за наличието на предпоставки за развъждане на насекоми – дървеници и бълхи в леглата на лишените от свобода, поради рядката смяна на постелъчното им бельо, то от доказателствата по делото се установява, че са създадени условия за поддържане на елементарна хигиена в стаите, като отговорността за това е и на самите лишени от свобода. В тази връзка са представените от ответника данни, че при постъпване на всеки лишен от свобода се осигурява комплект спално бельо, които се подменят по желание, а и може да се внася на ротационен принцип лично спално бельо и одеяла. Хигиената на спалното помещение, в това число и на спалното бельо, е задължение на самите лишени от свобода, като прането е по усмотрение на същите и се извършва в пералнята на затвора, за което има график, или ръчно, или чрез изнасяне от близките, поради което за неизвършването на тези дейности няма как да се търси отговорност от затворническата администрация.

Установи се също така от доказателствата по делото, че в Затвора Пловдив са осигурявани достатъчно хигиенни и почистващи материали, които са се предоставяли на лишените от свобода при конкретно поискване, като такива е било възможно да се закупят и от лавката. Посоченото не се явява разколебано и от показанията на свидетеля, доколкото той е заявил, че преди не са се раздавали препарати, но ако не се поискат изрично такива. С оглед факта, че се касае да химически вещества, очевидно е, че следва да е налице и съответен контрол върху количеството и употребата им, като в тази насока от показанията на свидетеля се установява и че вече е въведен ред за помесечно предоставяне на препарати и пособия за почистване. От страна на ответника, освен това, са представени и доказателства за осъществяване на дейности по дезинсекция и дератизация периодично за времето на престоя на ищеца в Затвора Пловдив, които са били извършвани по няколко пъти годишно и са включвали и обработка и на спалните помещения. Очевидно, както се посочва и от свидетеля, въпреки положените в тази насока усилия паразитните насекоми – дървеници и хлебарки - не са изчезнали. Това обаче, не се дължи на незаконосъобразно бездействие на специализираната администрация в местата за лишаване от свобода, като напротив, установява се, че за периода по исковата молба са били осъществявани почти ежемесечно съответните дейности по ДДД обработка. Затова и въпреки че принципно наличието на инсекти в спалните помещения е от естество да води до неприятни усещания, то същото не може да се приеме за пряка последица от незаконосъобразно поведение на ответника, доколкото се установява същият да е положил необходимата и дължима грижа за справяне с този проблем, който е трудно отстраним и извън местата за лишаване от свобода.

Не е основателно и оплакването на ищеца за причинени му неимуществени вреди поради липса на достатъчно шкафове за лишените от свобода. Следва да се има предвид, че от писмените доказателства се установява, че през целия период на престой на ищеца в Затвора Пловдив е налице изпълнение на изискването по чл.21, ал.1 от ППЗИНЗС. При това, дори и при липсата на конкретни данни за вида и размера на наличните мебели, в това число и шкафчета в обитаваната от И. стая „РЦ“, през време на престоя му в Приемното отделение на Затвора Пловдив, съдът не намира за доказано твърдението, че такива изобщо не е имало. Освен това, изтъкнатият от ищеца факт, че лишените от свобода били принудени да ползват общи шкафове за бельото и посудата си, дори и да бъде установен, не би могъл да доведе до извод за отношение на администрацията на затвора, което поставя лишения от свобода в унизително положение, като се имат предвид усилията на администрацията да оборудва помещенията с необходимите мебели и несъответното поведение на лишените от свобода по увреждане и унищожаване на този инвентар, за каквото има конкретни данни и в настоящия случай. В тази насока от значение е както това, че се дължи на злоумишлени вредоносни действия на лишени от свобода, така и че липсата на допълнителна мебелировка е обусловена и от самата площ на помещенията и необходимостта да има достатъчно разполагаема такава за извършване свободно на движения за задоволяване на битовите нужди на лишените от свобода. Поради това и според съда не може да се счете за доказана и причинна връзка между наличието на по-малко мебели, както и на изпочупени такива в помещенията и причиняването на неимуществени вреди на ищеца, като в тази насока не са налице и ангажирани конкретни доказателства за търпени конкретно от ищеца неимуществени вреди, нито в какво точно са се изразили те. Очевидна е от писмените доказателства, които са представени, активната позиция на специализираната администрация към оборудване на помещенията с необходимите мебели, което води на извод за липса на незаконосъобразно бездействие като източник на вреди.

Що се касае до оплакването на ищеца относно това, че спрямо него не е била извършвана никаква индивидуална или групова корекционна работа в Затвор Пловдив, то следва да се има предвид, че по делото са ангажирани от страна на ответника доказателства за изготвен план за изпълнение на присъдата на И. с конкретно посочени цели и начини за постигането им, подписан от него без възражения. Изрично е посочено в становището на ответника, че ищецът И. категорично е отказвал да работи в затвора, както и да бъде включван в общите дейности на лишените от свобода, груповите специализирани програми и дейностите с развлекателна насоченост. В тази насока и не е установено бездействие на администрацията, като незаинтересоваността и изразеното категорично нежелание на ищеца по отношение на иначе предлаганите му за включване трудова и други дейности, които са именно такива с корекционна насоченост и касаят изпълнение на целите на присъдата му, са израз на собствения му избор на поведение. Следва в тази насока да се има предвид, че включването в програми за въздействие, съгласно чл.124 от ППЗИНЗС е на доброволен принцип. Видно е, че въпреки описаното опозиционно поведение на И., с него са провеждани беседи, които действия сочат отново на активно поведение от страна на затворническата администрация в насока стимулиращо въздействие спрямо ищеца за приемане на позитивен опит. Въпреки това, установява се и от данните за психологичната оценка на ищеца, че същият е имал изцяло пасивно поведение спрямо предлаганото му от затворническите власти корекционно въздействие. За това му поведение, според съда, не може да се държи отговорен ответника, защото, напротив, показана е от доказателствата ангажираността на последния да мотивира лицето към участие в трудови и други мероприятия, свързани с корекция на поведението му. Ето защо и съдът намира, че в случая не е установено противоправно бездействие на ГДИН, което е елемент от отговорността по чл.284 от ЗИНЗС. Отделно от това, по делото от страна на ищеца не са били ангажирани и каквито и да било доказателства за реално претърпени вреди, изразили се в твърдяната от него поведенческа и личностна криза при доказателствена тежест за ищеца. От представеното по делото становище на инспектор - психолог при Затвора Пловдив, както се каза, е видно, че през периода на пребиваването на ищеца в пенитенциарното завдение не е постъпвала заявка от длъжностни лица за консултиране с психолог, както и от самия него не е била подавано заявление за индивидуална работа с такъв, нито са се налагали кризисни интервенции. При психологичното изследване, направено на ищеца двукратно през 2017 г. не са констатирани данни за каквито и да е проявни симптоми на криза от подобен вид. Ето защо, според съда, не се констатира и соченото от ищеца нарушение в психичното и емоционалното му състояние, за каквото не е свидетелствал и разпитаният по делото свидетел.

С оглед изложеното по-горе по отношение на всяко едно от оплакванията на ищеца, то съдът счита, че отговорността на ответника ГДИН София следва да бъде ангажирана само по отношение на установеното незаконосъобразно бездействие, свързано с поставяне на ищеца в помещения за изтърпяване на наказание лишаване от свобода в Затвора Пловдив, които не са отговаряли на възведените стандарти относно разполагаема площ на един лишен от свобода за установения конкретен брой дни в рамките на разглеждания по-малък период от време, включен в исковия такъв, а именно, когато ищецът е бил действително задържан в Затвора Пловдив от 28.06.2017 г. и до края на престоя му там – 20.06.2018 г. Както се посочи, общият брой на дните в рамките на този период, за които е налице доказаност на бездействието е 76. За останалата част от времето, за което е предявен искът, а именно от 01.01.2017 г. до 27.06.2017 г. вкл., когато ищецът още не е бил постъпил в Затвора Пловдив и от 21.06.2018 г., когато е бил освободен, до края на заявения исков период 31.12.2018 г., за който период няма данни да е пребивавал на територията на Затвора Пловдив, както и по отношение на останалите оплаквания, съдът счете, че не следва да уважава исковата претенция, предвид нейната неоснователност и недоказаност.

Отговорността на държавата в лицето на специализираните органи по изпълнение на наказанията във връзка с нарушение по чл.3 от ЗИНЗС е обективна. Предвид редакцията на чл.3 от ЗИНЗС, въведена след 2017 г., която вече не съдържа изискване действията/бездействията по поставяне в неблагоприятни условия на задържаните лица да са умишлени и това е в съответствие и с практиката на ЕСПЧ, сочеща, че липсата на умишлено поведение не пречи неблагоприятните условия на задържане да съставляват нечовешко или унизително отношение в нарушение на член 3 от КПЧОС, то посочените като установени условия, свързани с пренаселеност в едно от помещенията по настаняване на ищеца, съдът, както се посочи, счита, че съставлява нарушение по чл.3 от ЗИНЗС, като се има предвид, че тази пренаселеност е била и особено тежка. При наличието на така установените неблагоприятни условия, при които ищецът И. е следвало да търпи наказание лишаване от свобода в Затвора Пловдив, при прилагане на подхода на оценка на въздействието им върху психическото и физическото състояние на задържаното лице, съобразно с тежестта на това нарушение, неговият интензитет, конкретния брой дни в рамките на времето, за което се установява по категоричен начин пренаселеност в килията, както и с оглед разпоредбата на чл.284, ал.5 от ЗИНЗС, съдът намери, че в случая действително е налице доказано причиняване на неимуществени вреди в резултат от незаконосъобразно бездействие на администрацията на затвора Пловдив по осигуряване на благоприятни условия за изтърпяване на наказание лишаване от свобода, което осъществява нарушение по чл.3 от ЗИНЗС, като е налице поставяне в неблагоприятни условия на ищеца над нормално присъщите на лишаването от свобода, което пък, само по себе си, дори да не е доказано да е в кумулативна съвкупност с другите твърдени нарушения по исковата молба, както се посочи, е от естество да причини описаните от ищеца чувства на обида и възмущение, като и цялостен психологичен дискомфорт и чувство за малоценност. Пренаселеността в помещенията по престояване на ищеца е действително такова обстоятелство, което и обективно води до извод за унизително към човека отношение, доколкото неминуемо се отразява върху човешкото достойнство, което категорично води до описаните от ищеца неблагоприятни психологични изживявания. В тази връзка и описаният от ищеца психологически дискомфорт според съда е реална последица от посочените неблагоприятни условия. Съдът взема предвид и факта, че съгласно пилотното решение на ЕСПЧ от 27.01.2015 г. по делото Нешков и др. срещу България, не е необходимо доказването на настъпили вреди при наличието на нечовешки и/или унизителни условия на живот в арест, като съгласно чл.284, ал.5 от ЗИНЗС, настъпването на неимуществените вреди се предполага до доказване на противното. В тази насока от страна на ответника не са ангажирани доказателства, които да водят до противен извод.

Що се касае до интензитета на търпените неимуществени вреди, то съдът го определя като сравнително висок, като взема предвид, от една страна, продължителността на установеното време, за което доказано са били налице вреди, на фона на целия престой на задържане на ищеца в Затвора Пловдив. Така с оглед на доказания период на престой на ищеца в затвора, съставляващ част от заявения исков период, времето, в което е търпял вреди е около една пета от общия период на престой. От друга страна, както се каза, в рамките на това време е била налична особено съществена /тежка/ пренаселеност по смисъла, който влага в това понятие ЕСПЧ. При това положение и съдът намира, че справедливо и отговарящо на действителния интензитет на търпените от страна на ищеца И. неимуществени вреди, като резултат от незаконосъобразното бездействие, осъществило нарушение на чл.3 от ЗИНЗС от специализираната администрация в местата за лишаване от свобода, ще бъде обезщетение за неимуществени вреди в размер на 450 лева, като тук се взема предвид, че се касае до доказано само едно оплакване на ищеца и липсва кумулативно въздействие на други неблагоприятни условия по изтърпяване на наказание „лишаване от свобода“ заедно с него. Затова и съдът счете, че следва да уважи формулираната като такава за сумата от 20 000 лева искова претенция за обезщетение само до посочения размер от 450 лева, като я отхвърли до пълния предявен размер от 20 000 лева, като недоказана. В тази насока и съдът се съобразява и с разрешението на ЕСПЧ касателно размерите на присъжданото обезщетение, посочен в приложение към Решение И. и др. срещу България, както и Йорданов и Джелебов срещу България, Илиев срещу България и др. и взема предвид като основа за преценката си и присъдените по тях обезщетения от ЕСПЧ, а също и съобразява обстоятелството, че по отношение на лицата, за които са присъдени обезщетения от ЕСПЧ по тези дела, са установени и значително по-голям брой и по-сериозни оплаквания по условията в местата за лишаване от свобода, отколкото по настоящото дело. Затова и както взе предвид като ориентир и размера на минималната пенсия и минималната работна заплата за страната, както и размера на месечен размер на гарантирания минимален доход, който служи като база за определяне на социалните помощи в страната за въпросния период, за който е доказано оплакването, предвид посоченото и от ЕСПЧ по дела с установено нарушение по чл.3 от ЕКПЧОС, че определянето на адекватен размер на обезщетение се извършва като се съобразят и съответната правна система и традиции и като се вземе предвид и жизненият стандарт в държавата, дори ако това би довело до присъждане на суми, които са по-ниски от определяните от ЕСПЧ в сходни случаи /Решение по дело Domjan v. Hungary/, съдът намери, че размерът на обезщетението от 450 лева, което ще присъди, ще съответства на установения принцип за обезщетяване на неимуществените вреди по справедливост. В тази връзка и се взе предвид и че в редица решения ЕСПЧ вече е имал възможност последователно да затвърди становището си, че с оглед различията в жизнения стандарт в различните държави, то присъждане на обезщетение, съставляващо 30 процента от това, което този съд е определил, би било достатъчно и справедливо / Решение Bizjak v. Slovenia; Решение Stella and others v. Italy и др./.

Предвид претендирането на законна лихва от ищеца, понеже това е акцесорна претенция, която следва съдбата на главната, такава следва да се присъди върху размера на присъжданото обезщетение, така, както е поискано, считано от датата на преустановяване на бездействието на органите на ГДИН, а именно от освобождаването на Б.П.И. по изтърпяване на наказанието му „лишаване от свобода“ в Затвора Пловдив на 20.06.2018 г. до окончателното изплащане на сумата, което съответства на разрешението, дадено с ТР № 3/2004 г. на ВКС, ОСГК.

При този изход на производството и е приложима разпоредбата на чл.286, ал.3 от ЗИНЗС, съобразно с която съдът осъжда ответника да заплати разноските по производството, както и да заплати на ищеца внесената държавна такса, както и възнаграждение за един адвокат, когато ищецът е имал такъв, съразмерно с уважената част от иска. В случая се претендира единствено осъждане на ответника за адвокатско възнаграждение в полза на адвоката, представлявал ищеца в производството по реда на чл.38 от ЗА. От приложения договор за правна защита и съдействие се установява, че адвокатът К., упълномощен от ищеца за представителство по делото, е следвало да представлява последния безплатно като лице, което е материално затруднено, сиреч на основание чл.38, ал.1, т.2 от ЗА. Поради това и според съда са налице основанията на чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата на адв. А.К. да се присъди адвокатско възнаграждение в размер, определен съгласно Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения и в случая, съобразно с нормата на чл.8, ал.1, вр. с чл.7, ал.2 от Наредбата, което, с оглед на това, че следва да се присъди съразмерно на уважената част иска, така изчислено по съразмерност възлиза на 49,50 лева.

Що се касае до искането на ответника за присъждане юрисконсултско възнаграждение, то същото не може да бъде уважено, доколкото, независимо от това, че е налице частично отхвърляне на исковата претенция за част от периода и част от оплакванията, то нормите на чл.286, ал.2 и ал.3 от ЗИНЗС са специални и дерогират общото правило на чл.78, ал.3 от ГПК, съгласно което ответникът също има право да иска заплащане на направените от него разноски, съразмерно с отхвърлената част от иска. Ето защо, въпреки само частичната основателност на исковата претенция, искането на ответника за присъждане на юрисконсултско възнаграждение не може да бъде уважено, тъй като законът не предвижда такава възможност.

С оглед така изложените мотиви Съдът

РЕШИ:

ОСЪЖДА Главна Дирекция „Изпълнение на наказанията“ гр. София, да заплати на ищеца Б.П.И. с ЕГН ********** ***, сумата от 450 лв. /четиристотин и петдесет лева/, представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди за периода на задържането му в Затвора Пловдив от 28.06.2017 г. до 20.06.2018 г., в резултат от нарушение по чл.3 от ЗИНЗС, изразило се в бездействие на затворническата администрация по осигуряване на достатъчно жилищна площ за 76 дни в рамките на този период, ведно със законната лихва върху сумата на обезщетението, считано от 20.06.2018 г. до окончателното ѝ изплащане, като

ОТХВЪРЛЯ исковата претенция на Б.П.И. с ЕГН ********** *** по отношение на частите от заявения в исковата му молба исков период, а именно за времето от 01.01.2017 г. до 27.06.2017 г. и от 21.06.2018 г. до 31.12.2018 г., а така също и за разликата до пълния предявен размер на търсеното обезщетение за неимуществени вреди от 20 000 лева, а също и по останалите оплаквания в исковата молба, като неоснователна и недоказана.

ОСЪЖДА Главна Дирекция „Изпълнение на наказанията“ гр. София да заплати на адв.А.В.К. *** с персонален номер ***** и със служебен адрес гр. Пловдив, бул. „Шести септември“ № 169, ет.1, сумата от 49,50 лева /четиридесет и девет лева и петдесет стотинки/, съставляваща адвокатско възнаграждение на основание чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата, съразмерно на уважената част от иска.

Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред тричленен състав на Административен съд - Пловдив в 14-дневен срок от съобщението за изготвянето му до страните по реда на АПК.

АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: