Производството е по реда на чл. 229, ал. 1, т. 2 във връзка с 166, ал. 4 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по частна жалба на А. Али, подадена чрез упълномощения адвокат С. Раднев, против определение № 50 от 14.02.2023 г., постановено от Административен съд – Сливен, по адм. дело № 50/2023 г., с което е отхвърлено искането на жалбоподателя за спиране на допуснатото предварително изпълнение на Заповед № 3-289/01.02.2023 г. на Председателя на ДАНС. В частната жалба се твърди, че административният орган не е представил никакви документи по преписката, като не е посочил обоснована причина да не бъдат представени, както и какъв е грифът им за сигурност са съгласно чл. 28 от Закона за класифицираната информация. Според жалбоподателя по делото не са събрани относими доказателства, че животът и свободата му са действително застрашени и същият е изложен на опасност от преследване, изтезание или нечовешко или унизително отношение, с оглед тежкото политическо и икономическо положение в Либия. Излага съображения, че след като е настанен в специален дом за временно настаняване на чужденци (СДВНЧ) към Дирекция „Миграция“- МВР административният съд е следвало да изиска от там препис от докладните записки за извършените беседи, както и информация дали жалбоподателят е подал молба за закрила по реда на ЗУБ. Сочи наличието усложнена обстановка в Либия. Претендира отмяна на обжалваното определение и прави искане за спиране изпълнението на процесния административен акт.

Ответникът – Председателят на Държавна агенция „Национална сигурност” (ДАНС), оспорва частната жалба чрез упълномощения служител с юридическо образование М. Ангелова, който с писмено възражение пледира за оставяне в сила атакуваното определение, което не страда от сочените пороци и моли частната жалба да бъде оставена без уважение като неоснователна.

Като прецени доводите на частния жалбоподател и данните по делото Върховният административен съд, четвърто отделение, намира частната жалба за ПРОЦЕСУАЛНО ДОПУСТИМА - подадена от надлежна страна в срока, визиран в чл. 166, ал. 3, изречение второ АПК.

Разгледана по същество, частната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА по следните съображения:

Основното производство пред Административен съд – Сливен е образувано по жалба, предявена от А. Али срещу Заповед № 3-289/01.02.2023 г. на Председателя на ДАНС, с която на основание чл. 42, ал. 1, т. 2 във вр. с чл. 10, ал. 1, т. 1 и чл. 44, ал. 1 от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ), на чуждия гражданин е наложена принудителна административна мярка „експулсиране“, отнето му е правото на пребиваване и му е наложена забрана за влизане и пребиваване на територията на държавите – членки на Европейския съюз за срок от 5 години. Заповедта е издадената на посоченото правно основание, при съобразяване на мотивите изложени в доклад с рег. № СЛ-6-463/31.01.2023 г. и обстоятелството, че с действията си чужденецът може да постави в опасност сигурността на българската държава. С жалбата е направено особено искане за спиране на допуснатото по силата на закона предварително изпълнение на административния акт.

С оспореното определение, съдът е оставил без уважение искането, като е приел, че не са налице съдържащи се твърдения за наличие на съществен риск по чл. 44а, ал. 1 ЗЧРБ и такива не са обосновани. Съдът е анализирал приложимите към настоящото производството норми на ЗЧРБ и е счел, че бланкетното изявление на жалбоподателя за тежко икономически и политическо положение в Либия не може да се приеме като обосновано твърдение за реален или потенциален риск от преследване, изтезание или нечовешко и унизително отношение спрямо него в страната му по произход. Според съда останалите изложени доводи за продължително пребиваване в Република България, семейни връзки с дете и наличие на постоянно упражнявана професия, не попадат в лимитативно очертания от законодателя в нормата на чл. 46, ал. 5 от ЗЧРБ предмет на обсъждане в производство по чл. 166, ал. 3 от АПК. Поради това административният съд е приел, че не са налице основанията за спиране предварителното изпълнение на обжалваната заповед.

Според настоящия съдебен състав обжалваното определение е валидно, допустимо и правилно. При постановяването му не са допуснати нарушения, съставляващи отменителни основания.

Първоинстанционният съдебен състав е взел предвид обстоятелството, че предварителното изпълнение на процесната заповед е допуснато по силата на закона, на основание чл. 46, ал. 4 ЗЧРБ. Според тази разпоредба жалбата срещу заповед по ал. 2 (измежду които е и заповедта за експулсиране)не спира изпълнението на заповедта, освен когато заповедта по ал. 2, т. 3 е издадена на основание сериозна заплаха за обществения ред. Освен това, по силата на чл. 44, ал. 4, т. 3 ЗЧРБ заповедите за експулсиране, с изключение на случаите, когато са издадени на основание сериозна заплаха за обществения ред, подлежат на незабавно изпълнение. Процесната заповед попада в хипотезата на незабавно изпълнение, тъй като е издадена поради това, че чужденецът може да постави в опасност сигурността на българската държава (съобразно изискванията на чл. 42, ал. 1, т. 2 във вр. с чл. 10, ал. 1, т. 1 ЗЧРБ). Следователно, при тази нормативна регламентация законодателят е счел, че защитата на обществения интерес налага предварителното изпълнение на оспорения административен акт, поради което спирането би могло да се допусне само като изключение от общия принцип при представяне от жалбоподателя на убедителни доказателства за наличие на конкретни факти и особени обстоятелства, налагащи спирането на изпълнението в конкретния случай. С разпоредбата на чл. 46, ал. 5 ЗЧРБ е предвидена възможността, когато жалбата срещу заповед за експулсиране не спира изпълнението ѝ, но съдържа обосновани твърдения за наличие на съществен риск по чл. 44а, ал. 1, съдът служебно да може да спре предварителното изпълнение по реда на чл. 166, ал. 3 от Административнопроцесуалния кодекс при постъпване на жалбата, като до произнасянето на съда мярката не се изпълнява. Съществен риск по смисъла на чл. 44, ал. 1 от закона е налице, когато чужденецът трябва да се експулсира в държава, в която животът и свободата му са застрашени и той е изложен на опасност от преследване, изтезание или нечовешко или унизително отношение.

Настоящият съдебен състав намира за правилни изводите на първостепенния съд, че жалбоподателят изцяло носи тежестта да установи реалната възможност за засегнат интерес, който да е в състояние да се противопостави на държавния и обществен интерес, за защита на който в закона е предвидено незабавно изпълнение. В конкретната хипотеза обаче, от страна на частния жалбоподател не са представени доказателства и от него не са изложени обосновани твърдения за наличието на обстоятелствата, предвидени в чл. 44а, ал. 1 ЗЧРБ. Ирелевантно за правното му положение в страната по произход е обстоятелството, че я е напуснал преди повече от 20 години, след като видно и от обжалваната заповед същият притежава национален паспорт издаден от компетентните власти в Либия през 2015г. и валиден до 16.11.2023 г.

Според настоящата касационна инстанция жалбоподателят не представя и доказателства за реална възможност допуснатото по силата на закона предварително (незабавно) изпълнение на оспорената заповед да му причини значителна или трудно поправима вреда по смисъла на чл. 166 ал. 2 АПК, която по своята същност, степен и резултат да е противопоставима на презюмирания от закона държавен и обществен интерес от предотвратяване на евентуална опасност за международните отношения, за защита на интересите на българската държава и националната сигурност. Основанията, които са мотивирали законодателя да допусне предварително изпълнение на заповедите от категорията на процесната са във връзка със защита на важен държавен и обществен интерес, който като степен на значимост преодолява интензитета на възможното засягане на правата на чужденеца да пребивава на територията на Република България, включително на валидно правно основание (в случая въз основа на разрешение за постоянно пребиваване, валидно до 16.11.2023 г.). Основателно в тази връзка ответната страна се е позовала и на разпоредбата на чл. 8, т. 2 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, в която са очертани рамките, в които, при спазване на принципа на съразмерност, е допустима намеса в правото на личен и семеен живот при най-малко засягане на правата и законните интереси на лицата. При издаване на заповедта за налагане на ПАМ е била съобразена наличната в ДАНС информация, че лицето, макар да е било женено за българска гражданка, се е развело с нея през 2019 г. непосредствено след подновяване на постоянното му пребиваване в Република България. От брака си с българска гражданка има едно дете, което е пълнолетно и живее при бившата му съпруга. При тези данни неоснователно се твърди, че разпореденото експулсиране представлява намеса от страна на административния орган в личния и семеен живот на жалбоподателя в степен, по-голяма от необходимата за запазване на сигурността на българската държава. Още повече, че от събраните по преписката данни е установено, че осъществяваната от чуждия гражданин дейност на територията на Република България, както и контактите му, пораждат съмнение за обвързаност с организации, извършващи разузнавателна или терористична дейност. Принципно е вярно твърдението на частния жалбоподател, че с разпореждане от 14.02.2023 г. съдът е указал на административния орган да представи цялата административен преписка, послужила за издаване на оспорената заповед, но към момента на произнасяне с обжалваното определение същата не е била представена. По делото е приложен своевременно даден отговор от пълномощник на председателя на ДАНС с рег. № ПН-471/14.02.2023 г., според който цитираният в заповедта доклад с рег. № СЛ-6-463/31.01.2023 г. е маркиран с гриф за сигурност и не може да бъде изпратен в указания в разпореждането ден и час. Невъзможността административният орган да изпълни указанията на съда за нуждите на производството по чл. 166, ал. 3 във вр. с чл. 46 ЗЧРБ е обективна и произтича от специалния ред, предвиден в Закон за защита на класифицираната информация.

Настоящата касационна инстанция намира за необходимо да отбележи, че ирелевантно за настоящото производство, съответно за правилността на обжалваното определение, е възражението на частния жалбоподател, че съдът не е изискал информация от СДВНЧ дали същият е подал молба по Закона за убежището на бежанците (ЗУБ). Подаването на молба и образуването на производство по реда на ЗУБ е факт от значение за последващото изпълнение на наложената ПАМ, като следва да се съобрази нормата на чл. 67, ал. 1 ЗУБ, която предвижда принудителните административни мерки: „отнемане правото на пребиваване“, „връщане“, „експулсиране“ и „забрана за влизане в страната“ да не се изпълняват до приключване на производството по закрила с влязло в сила решение. Разпоредбата е относима към производството по съдебна проверка относно законосъобразността на оспорената заповед, но не и към допуснатото по силата за закона предварително изпълнение. Наведените доводи от частния жалбоподател не обосновават извод за оборване на законовата презумпция, респективно за наличие на предвидените от закона обстоятелства, даващи основание за спиране изпълнението на административния акт.

По изложените съображения решаващият съдебен състав намира, че обжалваното определение не страда от инвокираните с частната жалба пороци.

На основание на горното и на чл. 236, във връзка с чл. 221, ал. 2, изречение първо, предложение първо, във връзка с чл. 166, ал. 3 и ал. 4 АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение

ОПРЕДЕЛИ:

ОСТАВЯ В СИЛА определение № 50 от 14.02.2023 г., постановено от Административен съд – Сливен, по адм. дело № 50/2023 г.

Определението е окончателно.