№ ...............
гр. София, 03.12.2021г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ,
ІІ А въззивен състав,
в публично съдебно заседание на осми ноември през две хиляди двадесет и първа година,
в състав:
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
ДИМИТЪР КОВАЧЕВ
при участието на секретаря Емилия
Вукадинова, разгледа докладваното от съдия Мариана Георгиева въззивно
гражданско дело № 3173 по описа за 2021г. по описа на СГС и взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.
С
решение от 15.10.2020г., постановено по гр.д. № 31770/2019г. Софийски районен
съд, ГО, 42 състав, е признато за установено по предявените от Д.Х.Т. и М.А.И. срещу
„Р./Б./“ ЕАД искове с правно основание чл. 439, ал. 1 от ГПК, че ищците не
дължат в качеството им на солидарни длъжници чрез принудително изпълнение на
ответното дружество следните суми: 9 808, 19 лева главница по договор за банков
кредит от 11.06.2007г.; 6 111, 73 лева лихва за забава за периода от
12.04.2013г. до 31.05.2019г.; 1 885, 43 лева редовна лихва за периода от
15.02.2011г. до 25.02.2013г.; 416, 84 лева лихва за периода от 15.10.2011г. до
31.05.2019г.; 242, 21 лева разноски и 492 лева юрисконсултско възнаграждение,
поради настъпила погасителна давност.
Срещу
решението е подадена въззивна жалба от ответника „Р./Б./“ ЕАД, в която се
поддържа неправилност на изводите на първоинстанцинния съд поради допуснати нарушения
на материалния закон. Оспорва се изводът на СРС, че от 24.04.2014г. до
04.06.2019г. не са били извършвани изпълнителни действия по образуваното
изпълнително производство, прекъсващи давността. Счита, че в случая следва да
намери приложение задължителното разяснение, дадено в ППВС № 3 от 18.11.1980г.,
съгласно което давност за вземането не тече по време на изпълнителното
производство. Поддържа становище, че постановките на ТР № 26.06.2015г. на ОСГТК
на ВКС следва да се прилагат от момента на приемането му и то само по отношение
на висящите към този момент изпълнителни производства, но не и към тези, които
са приключили преди това. По тези съображения счита, че от датата на образуване
на процесното изпълнително дело до 26.06.2015г. давност за процесните вземания
не е текла. Направено е искане за отмяна на обжалваното решение и постановяване
на друго, с което предявените искове да се отхвърлят.
В
срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК насрещната страна – Д.Х.Т. и М.А.И., са подали
отговор на въззивната жалба, с който същата се оспорва по подробно изложени
съображения. Считат първоинстанционното решение за обосновано, като постановено
в правилно приложение на материалния закон и съобразно ангажираните в
производството доказателства. Поддържат становище, че в случая не намира приложение
ППВС № 3/18.11.1980г., според което по време на изпълнителното производство
давност не тече. Следвало да се съобразят новите разрешения на тези въпроси,
дадени в Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015г. по тълкувателно дело № 2/2013г.
на ОСГТК на ВКС, с което ППВС № 3 от 1980г. е обявено за изгубило сила и нито
един съд няма правото да го прилага към настоящия момент.
Софийският
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемия, намира за установено
следното:
Жалбата
е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по
същество е основателна.
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
Предявени
са искове с правно основание чл. 439 от ГПК за установяване недължимост чрез
принудително изпълнение на парично вземане.
За
да постанови обжалваното решение първоинстанционният съд е приел, че в случая
процесните вземания се погасяват с изтичане на петгодишна давност, като давността
е била прекъсната с молбата за образуване на изпълнителното дело, в която се
съдържа искане за определени изпълнителни способи. Последващи изпълнителни
действия обаче не били извършвани, но са зачетени последиците от направените конкретни
плащания на парични суми от ищцата Т. в периода до 24.04.2014г., които плащания
съдът е ценил като признание на дължимост на заплатените суми по всеки
конкретен паричен превод, но е приел, че нямат естеството да прекъснат
давността за цялата претендирана парична сума. Отчитайки датата на последното
плащане, както и изминалия период от време до предявяване на иска - на
04.06.2019г., който период е по-дълъг от пет години, съдът е приел, че исковата
претенция по предявените отрицателни установителни искове е доказана по
основание и размер и подлежи на уважаване изцяло. Доводите на ответника относно
приложението на разрешенията, дадени в ППВС № 3/1980г., са приети за
неоснователни. В мотивите е посочено, че според приетото Тълкувателно решение №
26.05.2015г. по тълкувателно дело № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС, давността по
време на изпълнителния процес се прекъсва само с действията по принудително
изпълнение или действията, представляващи част от фактическия състав на
съответния изпълнителен способ. Първоинстанционният съд е приел, че
разбирането, че в изпълнителния процес давността се отчита считано от
предприетите изпълнителни действия е застъпено и в съдебната практика на ВКС -
решение по търг.дело № 400/2009 г. на ВКС, според което преценката дали е
настъпила давност за вземането съдът извършва считано от последното действие по
принудително изпълнение по време на изпълнителното дело. С оглед изложеното и
предвид липсата на предприети и извършени изпълнителни действия в периода
м.04.2014 г. до м.04.2019 г. предявените искове са били уважени.
С
оглед фактическите твърдения в исковата молба съдът приема, че исковете имат
правното си основание в нормата на чл. 439 от ГПК. Когато срещу заповедта за
изпълнение не е подадено възражение от длъжника, заповедта се стабилизира и
макар да не формира сила на пресъдено нещо по спора, възможността за оспорване
на фактите и обстоятелствата, относими към ликвидността и изискуемостта на
вземането се преклудира, освен ако не са налице специалните хипотези по чл. 424
от ГПК или чл. 439 от ГПК. Поради това длъжникът в заповедното производство
може да ползва от исковата защита по чл. 439 от ГПК, като се позовава на
настъпили след издаване на заповедта за изпълнение факти.
При
предявен отрицателен установителен иск по чл. 439 от ГПК в тежест на ищеца е да
докаже, че след приключване на съдебното дирене в производството, по което е
издадено изпълнителното основание /заповедното производство/, са настъпили
факти /с оглед въведените в исковата молба твърдения – изтекъл давностен срок/,
които водят до погасяване на установеното изпълняемо право от ответника.
Предвид единственото поддържано във въззивното производство основание за
недължимост на сумите ответникът следва да установи настъпването на
обстоятелства, обуславящи основание за спиране или прекъсване на погасителната
давност по смисъла на чл. 115 и чл. 116 от ЗЗД.
На
етапа на въззивното производство между страните по делото не са спорни следните
обстоятелства:
От
представения изпълнителен лист от 18.04.2013г. и заповед за изпълнение на
парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК, издадени по гр.д.
№ 16214/2013г. по описа на СРС, ГО, 34 състав, се установява, че вземанията, предмет
на първоинстанционното решение, представляват непогасена главница по договор за
банков кредит, сключен между кредитополучателя Д.Х.Т. и съдлъжника М.А.И. и „Р./Б./“
ЕАД, договорна лихва, наказателна лихва /неустойка/ и съдебни разноски по
заповедното производство. Изпълнителният лист е издаден срещу длъжниците, които
са осъдени да заплатят процесните вземания в условията на пасивна солидарност. Страните
по делото не спорят, че тези суми отразяват действително възникнали в тежест на
ищеца парични задължения към ответното дружество.
На
29.04.2013г. по молба на кредитора било образувано изпълнително дело № 20138380403881
по описа на ЧСИ М.Б., рег. № 838 на КЧСИ, с район действие СГС, с предмет –
принудително събиране на присъдените с издадения по гр.д. № 16214/2013г. по
описа на СРС, ГО, 34 състав изпълнителен лист.
На
23.06.2013г. длъжницата Д.Х.Т. е получила чрез лице от домашните си /чрез П.Т.
– дъщеря/ покана за доброволно изпълнение по посоченото изпълнителното дело. Не
се спори относно обстоятелството, че в срока по чл. 414 от ГПК длъжницата не е
подала възражение срещу издадената заповед за изпълнение на парично задължение
въз основа на документ, поради което и на основание чл. 416 от ГПК следва да се
приеме, че заповедта за изпълнение е влязла в сила на 07.08.2013г. От
посочената дата се счита, че давността е прекъсната /правилото е, че давността
се прекъсва с изтичането на срока за възражение по чл. 414 от ГПК/ и е
започнала да тече нова 5-годишна давност за вземанията, установени със сила на
пресъдено нещо.
Ищцата
М.А.И. е получила покана за доброволно изпълнение по изпълнителното дело лично
на 22.05.2013г., поради което следва да се приеме, че издадената срещу нея
заповед за изпълнение на парично задължение е влязла в сила при условията на
чл. 416 от ГПК на 05.06.2013г. От посочената дата се счита, че давността е
прекъсната /правилото е, че давността се прекъсва с изтичането на срока за
възражение по чл. 414 от ГПК/ и е започнала да тече нова 5-годишна давност за
вземанията, установени със сила на пресъдено нещо.
По
искане на взискателя на 08.05.2013г. е наложен запор върху вземанията на двете
длъжници по банкови сметки, разкрити във всички лицензирани банки на
територията на Р Б..
На
22.05.2013г. е постъпила молба от М.А.И., с която е поискано вдигане на
наложения запор върху конкретна банкова сметка, *** изпълнителното дело месечни
вноски в размер на по 50 лева. С разпореждане от същата дата съдебният
изпълнител е вдигнал наложения запор върху банкова сметка, *** „П.Б.- Б.“ АД. По
делото липсват данни за осъществени доброволни плащания от длъжницата.
На
17.06.2013г. по изпълнителното дело е постъпила молба от М.И. с искане за
вдигане на наложения запор върху банкова сметка, ***, тъй като паричните
средства по нея са с източник от детски надбавки. С разпореждане от същата дата
органът по принудително изпълнител е вдигнал наложения запор върху посочената
банкова сметка.
***.06.2013г.
по изпълнителното дело е постъпила молба от Д.Т., с която е заявила искане за
доброволни месечни плащания в размер на по 50 лева. Видно от извършените
отбелязвания върху издадения изпълнителен лист и съобразно неоспорените от
ответника твърдения в исковата молба, длъжницата Т. е плащала доброволно по
сметка на съдебния изпълнител в периода от м.07.2013г. до м.04.2014г. месечни
вноски в размер на по 50 лева или общо сумата от 450 лева.
Върху
изпълнителният лист е извършено отбелязване за извършен превод в полза на
взискателя на 27.05.2013г. в размер на сумата от 185, 77 лева, която сума
следва да се приеме, че е постъпила в резултат на плащане от третото задължено
лице „П.Б.Б.“ АД по наложения запор върху банковата сметка на М.И.. Този извод
следва от извършеното удостоверяване от банката върху полученото на
10.05.2013г. запорно съобщение, в което е посочено, че сумата по наложения
запор е изплатен частично. По делото няма данни да са постъпвали плащания от
други банки, в които са били наложени запори върху вземанията на двете
длъжници.
На
08.05.2013г. е било изпратено запорно съобщение до „У.“ ООД в качеството му на
работодател на М.И., с което е наложен запор върху вземанията на длъжницата от
трудово възнаграждение. Върната по делото разписка за връчване на запорното
съобщение съдържа информация от търговското дружество, че лицето не е служител
на фирмата от 22.03.2013г.
С
молба от 31.10.2015г. взискателят е поискал по изпълнителното дело да бъде
присъединен нов изпълнителен лист за парично вземане срещу Д.Т.. Вземанията,
предмет на издадения на 19.10.2015г. по гр.д. № 6957/2015г. по описа на СРС,
ГО, 25 състав изпълнителен лист, не са предмет на предявения в настоящото
производство иск, поради което съдът не следва да обсъжда предприетите за
принудително изпълнение на това вземане изпълнителни действия.
Анализът
на така установеното от фактическа страна налага следните правни изводи:
Разпоредбата
на чл. 439 от ГПК предвижда защита на длъжника по исков ред, след като
кредиторът е предприел изпълнителни действия въз основа на изпълнителното
основание. Законодателят е уредил защитата на длъжника да се основава само на
факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по
което е издадено изпълнителното основание. По реда на действащия ГПК, в сила от
01.03.2008 г., заповедите за изпълнение се ползват със стабилитет, тъй като
влизат в сила, за разлика от несъдебните изпълнителни основания по чл. 237 от
ГПК /отм./. По тези съображения, разпоредбата на чл. 439, ал. 2 от ГПК следва
да се прилага и за факти, настъпили след влизане в сила на заповедта за
изпълнение, когато заповедното производство е приключило, независимо че съдебно
дирене не се провежда /определение № 956 от 22.12.2010 г. по ч. т. д. №
886/2010 г. на ВКС, ТК, I ТО/. На новонастъпили факти /след влизане в сила на
заповедта за изпълнение, независимо от това, че в заповедното производство
съдебно дирене не се провежда/ длъжникът може да се позовава при оспорване на
изпълнението по чл. 439 от ГПК – в този смисъл са и решение № 781 от
25.05.2011г. на ВКС по гр.д. № 12/2010г., ІІІ ГО и решение № 6/21.01.2016 г. по
т.д. № 1562/2015 г. на ВКС, І ТО.
В
случая ищецът – длъжник в заповедното производство претендира защита по чл. 439
от ГПК, като се позовава на изтекла погасителна давност за принудително
събиране на вземането, удостоверено в издадения в полза на цедента изпълнителен
лист. С оглед изложените в молбата фактически твърдения претенцията по чл. 439
от ГПК е допустима – молителят основава иска си на твърдение за факти,
настъпили след издаване на заповедта за изпълнение на парично задължение по чл.
417 от ГПК. При наведени твърдения за настъпили след влизане в сила на
изпълнителното основание факти, с които се свързва недължимост на
претендираното от ответника /твърдение за факти, с които се отрича материалното
право на взискателя/, предявеният иск по чл. 439 от ГПК е допустим, тъй като
установяването на тези факти е в състояние да рефлектира върху дължимостта на
процесното вземане. Съобразно приетото становище в правната
теория и съдебна практика, погасителната давност не води до погасяване на
самото вземане, а само на възможността да бъде принудително изпълнено.
Вземането продължава да съществува като вземане и длъжникът продължава да го
дължи, но възможността да бъде изпълнено е ограничена само до доброволното му
изпълнение – чл. 118 от ЗЗД. В този смисъл следва да се разбира и търсената с
процесните отрицателни установителни искове съдебна защита – установяване
недължимост на вземания поради давност като правен резултат означава
установяване, че е погасена възможността за принудителното им изпълнение.
В рамките на заповедното
производство длъжникът разполага с изчерпателно посочени от закона способи за
защита. Тези способи са: възражение срещу заповедта за изпълнение, възможност
за жалба срещу заповедта в частта за разноските, жалба срещу разпореждането за
незабавното изпълнение, възражение по чл. 423 ГПК, както и иск по чл. 424 ГПК.
Това произтича от особения характер на заповедното производство, уредено в глава
ХХХVІІ от ГПК. Касае се за специални процесуални норми, установяващи специфични
права /съответно задължения/, относими само към страните по вече инициирано
производство по издаване на заповед за изпълнение. Поради характера си тези
разпоредби изключват прилагането на общите разпоредби на ГПК, тъй като
предвиденият специален ред е по-благоприятен за длъжника и осигурява пълноценна
защита на интересите му. Длъжникът е улеснен, защото законът изисква само
депозирането на възражение от негова страна /дори без да е необходимо
мотивиране на това възражение/, за да бъде заявителят задължен да установява
вземането си по исков ред в предвидения в чл. 415, ал. 1 ГПК срок. Пропускането
на горепосочените способи за защита води до неблагоприятни за длъжника
последици. Разпоредбата на чл. 414 от ГПК определя действията, които длъжникът
в заповедното производство трябва да предприеме, за да защити правата си, като
последиците от пропускането на тези действия са посочени в чл. 416 от ГПК и чл.
424 от ГПК. От посочените разпоредби следва, че в случаите, когато длъжникът не
подаде възражение в срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК, заповедта за изпълнение
влиза в сила, освен в случаите, когато се намерят новооткрити обстоятелства или
нови писмени доказателства от съществено значение за делото, които не са могли
да бъдат известни на длъжника до изтичане на срока за подаване на възражение
или с които не е могъл да се снабди в същия срок – аргумент от нормата на чл.
424 от ГПК. Вземанията по заповедта за изпълнение могат да бъдат оспорени и по
реда на чл. 439 ГПК, но само въз основа на твърдения за факти, настъпили след
приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено
изпълнителното основание, в случая на заповедното производство – факти,
настъпили след изтичане на срока за възражение и стабилизиране на заповедта за
изпълнение. По изложените съображения се налага извод, че съдът, сезиран с иск
по чл. 439, ал. 2 от ГПК е длъжен да извърши преценка кога заповедта за
изпълнение на парично задължение е влязла в сила, доколкото това обстоятелство
обуславя допустимостта на релевираните доводи за недължимост на оспореното
вземане. Тази преценка е самостоятелна, като сезираният съд не е обвързан от
преценката на органа по принудително изпълнение относно редовността на
връчването на поканата за доброволно изпълнение, ведно с подлежащия на
изпълнение акт.
В
случая се установи, че поканата за доброволно изпълнение на Д.Т. е връчена на
длъжницата на 23.06.2013г., по делото не се твърди, нито се установява в срока
по чл. 414 от ГПК да е подадено възражение, поради което се налага извод, че
заповедта за изпълнение е влязла в сила на 07.08.2013г. с изтичане на
двуседмичния срок за подаване на възражение в приложимата редакция на нормата
на чл. 414, ал. 2 от ГПК – ДВ, бр. 59 от 2007г., в сила от 01.03.2008г. Ищцата М.И.
е получила поканата за доброволно изпълнение на 22.05.2013г. Не се твърди, нито
се установява, в определения срок длъжникът да е упражнил правото си на
възражение, поради което се налага извод, че заповедта за изпълнение на парично
задължение е влязла в сила на 05.06.2013г. с изтичане на двуседмичния срок за
подаване на възражение в приложимата редакция на нормата на чл. 414, ал. 2 от
ГПК – ДВ, бр. 59 от 2007г., в сила от 01.03.2008г. От датите на влизане в сила
на заповедта за изпълнение по отношение на всеки един от длъжниците се счита,
че давността е прекъсната /правилото е, че давността се прекъсва с изтичането
на срока за възражение по чл. 414 от ГПК/ и е започнала да тече нова 5-годишна
давност за вземанията, установени със сила на пресъдено нещо.
Настоящият
съдебен състав счита, че при осъществяването на принудително изпълнение въз
основа на влязла в сила заповед за изпълнение, изпълняемото право е облечено в
изпълнителна сила, която възниква в момента на изтичане на срока за възражение
по чл. 414, ал. 2 ГПК. С влизането в сила на заповедта за изпълнение – чл. 416
ГПК, се получава ефект, аналогичен на силата на пресъдено нещо и длъжникът не
може да релевира възраженията си срещу дълга по общия исков ред, извън случаите
на чл. 424 ГПК и чл. 439 ГПК, тъй като същите са преклудирани, с което се
получава ефект на окончателно разрешен правен спор за съществуване на вземането
– арг. и от чл. 371 ГПК, поради което и намира приложение разпоредбата на чл.
117, ал. 2 ЗЗД – срокът на новата давност е всякога пет години. Неподаването на
възражение в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК може да се приравни по правни
последици на признание на вземането от длъжника по чл. 116, б. "а"
ЗЗД – целта на регламентираното в действащия ГПК заповедно производство е да се
установи дали претендираното вземане е спорно, а признанието на дълга може да
бъде изразено и с конклудентни действия, доколкото същите манифестират в
достатъчна степен волята на длъжника да потвърди съществуването на конкретен
дълг към кредитора – в този смисъл са решение № 100 от 20.06.2011г. на ВКС по
т.д. № 194/2010г., II ТО, решение № 131 от 23.06.2016г. на ВКС по гр.д. №
5140/2015г., ІV ГО. Аргумент за противното не следва от обстоятелството, че заповедното производство се развива без
участието на длъжника. Действително, длъжникът няма възможност да възпрепятства
самото издаване на заповедта за изпълнение, доколкото научава за същата едва с
връчването й. Въпреки това обаче законодателят е уредил възможност за участие и
защита на длъжника в хода на производството – чрез подаване на възражение, като
в този смисъл е осигурена гаранция за правата му, което обстоятелство не може
да се пренебрегне. Наред с изложеното, в
постановеното по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК определение № 214 от 15.05.2018г.
на ВКС по ч.гр.д. № 1528/2018г., ІV ГО, изрично е посочено, че влязлата в сила
заповед за изпълнение формира сила на пресъдено нещо и установява с обвързваща
страните сила, че вземането съществува към момента на изтичането на срока за
подаване на възражение. Следователно по действащия ГПК няма основание да се
отрече приравняването на влязлата в сила заповед за изпълнение към съдебно
решение по смисъла на чл. 117, ал. 2 ЗЗД. В подобен смисъл са и други актове на
ВКС – решение № 37 от 24.02.2021г., на ВКС по гр.д. № 1747/2020г., IV ГО; определение
№ 480 от 27.07.2010г. на ВКС по ч.гр.д. № 221/2010г., IV ГО, определение № 443
от 30.07.2015г. на ВКС по ч.т.д. № 1366/2015г., II ТО, определение № 576 от
16.09.2015г. на ВКС по ч.гр.д. № 4647/2015г., IV ГО, определение № 480 от
19.07.2013г. на ВКС по ч.гр.д. № 2566/2013г., IV ГО. В този смисъл и с оглед
нормата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, считано от влизането в сила на процесната
заповед за изпълнение на посочените по-горе дати по отношение на всеки един от
длъжниците е започнала да тече нова петгодишна давност за всички вземания.
По
делото се установи, че единственото предприето от взискателя изпълнително
действие по отношение на длъжницата М.И. е искането за налагане на запор върху
вземанията по банкови сметки, като всички запори са наложени на 09.05.2013г.
Налице са данни за частично реализиране на изпълнителния способ чрез плащане от
третото задължено лице „П.Б.Б.“ АД, което е извършено през м.05.2013г.
Запорите, наложени в другите търговски банки, не са били реализирани поради
липса на авоари по сметките или поради причина, че лицето не е клиент на
банката. Наложеният на 08.05.2013г. запор върху вземания на длъжницата И. върху
трудовото възнаграждение не е годно да прекъсне течението на давността по
смисъла на чл. 116, б. „в“ от ЗЗД, тъй като видно от отбелязването върху
запорното съобщение, трудовото правоотношение между М.И. и У.“ ООД е било прекратено на 22.03.2013г. Когато взискателят не
поиска извършването на изпълнителни действия в продължение на две години,
изпълнителното производство се прекратява на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК
по право, без значение дали и кога съдебният изпълнител ще постанови акт за
прекратяване на принудителното изпълнение, тъй като актът има само
декларативен, а не конститутивен характер. Двугодишният срок за перемпция по
чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК започва да тече от първия момент, в който не се
осъществява изпълнение (включително доброволно, напр. по
постигнато споразумение между страните), т.е. осъществяването на всички
поискани способи е приключило (успешно или безуспешно) или поисканите не могат
да се осъществяват по причина, за която взискателят отговаря – след направеното
искане не е внесъл такси, разноски, не е оказал необходимото съдействие и така
осуетява неговото прилагане.
В конкретния
случай се установи, че след налагането на запорите на 09.05.2013г., съответно
след плащането от банката на 27.05.2013г. въз основа на наложения запор, взискателят
не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години,
поради което се налага извод, че изпълнителното производство по отношение на
длъжницата М.И. е прекратено по силата на закона на основание чл. 433, ал. 1,
т. 8 от ГПК на 27.05.2015г. С прекратяване на изпълнителното дело при
действието на задължителните разяснения дадени в Постановление № 3/1980 год. на
Пленума на Върховния съд е започнала да тече нова давност за вземането. В
периода от 05.06.2013г. – на която дата е влязла в сила процесната заповед за
изпълнение поради неподаването на възражение от ищеца М.И., приравнено на
признание на вземанията по чл. 116, б. „а“ ЗЗД, и при установената перемпция на
воденото срещу нея изпълнително производство, настъпила на 27.05.2015г. на
основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, до изтичането на петгодишния период по чл.
117, ал. 2 ГПК на 27.05.2020г., /изтеклият срок от датата на подаване на
исковата молба до приключване на съдебното дирене във въззивната инстанция
следва да бъде съобразен по реда на чл. 235, ал. 3 от ГПК/, не е установено
прекъсване на давността по отношение на вземането срещу длъжника М.И. /а
доказателствената тежест в тази насока е била на ответника/, поради което
предявеният от нея отрицателен установителен иск е основателен.
Според
разпоредбата на чл. 116, б. „в“ ЗЗД, давността се прекъсва с предприемането на
действия за принудително изпълнение на вземането. Съгласно задължителните за
съдилищата разяснения, дадени в т. 10 от Тълкувателно решение № 2/2013 год. на
ВКС по тълкувателно дело № 2/2013 год., ОСГТК, прекъсва давността
предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен
изпълнителен способ /независимо от това дали прилагането му е поискано от
взискателя или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по
възлагане, съгласно чл. 18 ЗЧСИ, като примерно и неизчерпателно са изброени
изпълнителните действия, прекъсващи давността, в т.ч. налагане на запор.
Взискателят има задължение със свои действия да поддържа висящността на
изпълнителния процес, извършвайки изпълнителни действия, изграждащи посочения
от него изпълнителен способ, включително като иска повтаряне на неуспешните
изпълнителни действия и прилагането на нови изпълнителни способи. В изпълнителния
процес давността не спира, именно защото кредиторът може да избере дали да
действа /да иска нови изпълнителни способи, защото все още не е удовлетворен/,
или да не действа /да не иска нови изпълнителни способи/. Когато взискателят не
поиска извършването на изпълнителни действия в продължение на две години,
изпълнителното производство се прекратява на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК
по право, без значение дали и кога съдебният изпълнител ще постанови акт за
прекратяване на принудителното изпълнение, тъй като актът има само
декларативен, а не конститутивен характер. Поради това новата давност започва
да тече не от датата на постановлението за прекратяване на изпълнителното
производство, а от датата на предприемането от страна на взискателя на последното
по време валидно изпълнително действие.
С посоченото
Тълкувателно решение е обявено за изгубило сила Постановление № 3/1980 год. на
Пленума на Върховния съд.
Според даденото
с ППВС № 3/1980 год. тълкуване образуването на изпълнителното производство прекъсва
давността, а докато трае изпълнителното производство давност не тече. С т. 10
от горепосоченото Тълкувателно решение е дадено противоположно разрешение като
е прието, че в изпълнителното производство давността се прекъсва с всяко
действие по принудително изпълнение, като от момента на същото започва да тече
нова давност, но давността не спира. С решение № 170 от 17.09.2018 год. на ВКС
по гр. дело № 2382/2017 год., IV ГО и решение № 51 от 21.02.2019 год. на ВКС по
гр. дело № 2917/2018 год., IV ГО, е прието, че прилагането на даденото с
посоченото Тълкувателно решение тълкуване за период преди постановяването му би
имало за последица погасяване по давност на дадени вземания, които са били
предмет на изпълнителни производства, но по тях не са предприемани действия за
период по-голям от този срок. С оглед на това давността ще се счита изтекла със
задна дата преди момента на постановяване на тълкувателното решение, но въз
основа на даденото с него тълкуване, което би довело и до несъобразяване на
действащото към този момент ППВС. Поради това даденото с отмененото
тълкувателно ППВС и Тълкувателното решение тълкуване на правната норма следва
да намери приложение и след отмяната на същото, когато спорът се отнася до
последиците от нормата, които са били реализирани за период преди отмяната на
тълкувателния акт, като новото Тълкувателно решение ще се прилага от този
момент за в бъдеще. С оглед на това е прието, че извършената с т. 10 от
Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 год. на ВКС по тълк. дело № 2/2013 год.,
ОСГТК, отмяна на ППВС № 3 от 18.11.1980 год. поражда действие от датата на
обявяването на Тълкувателното решение, като даденото с т. 10 от Тълкувателното
решение разрешение се прилага от тази дата и то само по отношение на висящите
към този момент изпълнителни производство, но не и за тези, които са приключили
преди това.
По въпросите от
кой момент поражда действие отмяната на ППВС №3/18.11.1980г., извършена с т. 10
от ТР № 2/26.06.2015г. по тълкувателно дело № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС, и
прилага ли се последното за вземания по изпълнително дело, което е образувано
преди приемането му, е образувано Тълкувателно дело № 3/2020г. на ОСГТК на ВКС,
по което към настоящия момент не е постановено решение. Настоящият съдебен
състав споделя разрешението на тези въпроси, дадени в решение № 170 от
17.09.2018г. на ВКС по гр. дело № 2382/2017 год., IV ГО и решение № 51 от
21.02.2019г. на ВКС по гр. дело № 2917/2018 год., IV ГО, в които е прието, че когато
се касае до първоначално приети тълкувателни ППВС и ТР те имат обратно действие
и даденото с тях тълкуване важи от момента, в който правната норма е влязла в
сила, т. е. счита се, че тя още тогава е имала съдържанието, което впоследствие
е било посочено в тълкувателните актове. Когато обаче се постановява нов тълкувателен
акт, с който да бъде изоставено вече даденото тълкуване и да бъде възприето
ново такова, е налице промяна в начина, по който ще бъдат прилагана нормата,
който е различен от този по предшестващия тълкувателен акт. Тази промяна
настъпва занапред, защото не може да бъде изисквано от съответния орган да
съобразява действията си с тълкувателен акт, който все още не е действащ.
Такова изискване не може да бъде поставено и пред правните субекти, по
отношение на които законодателството не предвижда задължителна сила на
тълкувателните решения и постановления. Когато те са съобразили своето
поведение с дадено задължително тълкуване относно съдържанието на дадена правна
норма, не може с обратна сила тяхното поведение да бъде свързано с
неблагоприятни последици. Това би нарушило принципа на правна сигурност. Затова
следва да се приеме, че последващите тълкувателни решения нямат подобно на
първоначалните такива обратно действие и започват да се прилагат от момента, в
който са постановени и обявени по съответния ред. Ако преди постановяване
на новото тълкувателно решение са се осъществили факти, които за от значение за
съществуващото между страните правоотношение, които са породили правните си
последици, то тези последици трябва да бъдат преценявани с оглед на тълкувателното
постановление или решение, което е било действащо към момента на настъпването
на последиците.
В случая се
установи, че взискателят е предприел изпълнителни действия спрямо длъжницата Д.Т.,
като е поискал налагане на запор върху вземанията й по банкови сметки.
Съдебният изпълнител е наложил искания запор, като третите задължени лица са
получили запорните съобщения на 09.05.2013г. По делото няма данни за извършвани
плащания по така наложените запори, тъй като една част от банките са отговорили,
че лицето не е техен клиент, а друга част, че наличните парични суми са
запорирани по други изпълнителни дела и няма достатъчна наличност по сметката
за изпълнение и на наложения запор по процесното изпълнително дело. Ответникът
нито твърди, нито е ангажирал доказателства за осъществяването на следващи
изпълнителни действия – например постъпления от наложения запор, прилагане на
нов изпълнителен способ/способи. Както бе посочено в мотивите на
съда, на 26.06.2013г. длъжницата Д.Т. е подала молба, с която е изразила
готовност да внася доброволно месечни погасителни вноски в размер на по 50
лева, като от данните по делото е видно, че такива плащания в общ размер на 450
лева са правени в периода от м.07.2013г. до м.04.2014г. От посочения краен срок
/м.04.2014г./ е започнал да тече двугодишният срок по чл. 433, ал. 1, т. 8 от
ГПК, който е изтекъл през м.04.2016г. Следователно, изпълнителното производство
спрямо длъжницата Т. е било висящо към 26.06.2015г., на която дата е
постановено ТР № 2/26.06.2015г. по тълкувателно дело № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС.
С оглед приетото от съда относно въпроса от кой момент поражда действие
отмяната на ППВС №3/18.11.1980г., извършена с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015г. по
тълкувателно дело № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС, и прилага ли се последното за
вземания по изпълнително дело, което е образувано преди приемането му, се
налага извод, че до 26.06.2015г. давността по отношение на сумите, дължими от Д.Т.,
е била спряна по силата на самия факт, че за тяхното събиране е образувано
изпълнително производство. Давността е продължила да тече след 26.06.2015г.
В релевантния
период – от 26.06.2015г. до изтичането на петгодишния период по чл. 117, ал. 2
ГПК на 26.06.2020г., не е установено прекъсване на давността по отношение на
вземанията срещу Д.Т. /а доказателствената тежест в тази насока е била на
ответника/, поради което и предявените отрицателни установителни искове са
основателни. Мнозинството от настоящия
съдебен състав приема практиката на ВКС по приложението на чл. 116, б. „б“ ЗЗД, съобразно която погасителната давност се счита прекъсната
с предявяването на иск от носителя на спорното вземане – кредитора, чрез
осъдителен иск (в това число и насрещен осъдителен иск) или респ. чрез
предявяване на притезанието в заповедно производство. Предявяването на
отрицателен установителен иск няма за последица предвиденото в чл.116, б. „б“
ЗЗД и чл.115 б. „ж“ ЗЗД действие - ищецът, който оспорва вземанията, които се
изпълняват принудително, не може сам да прекъсне погасителната давност, на
която се позовава (решение № 235 от
21.09.2012 г. по гр. д. № 1762/2011 г., на ВКС, ГК, III ГО; решение №
57/27.06.2018 г.по гр. д. № 591/2017 г. на ВКС, ГК, ІІ ГО; решение №
99/23.10.2018 г. по гр. д. № 4991/2017 г. на ВКС, ГК, ІІ ГО; решение №
705/29.10.2010 г. по гр. д. № 1744/2009 г. на ВКС, ГК, І ГО; решение №
99/10.05.2013 г. по гр. д. № 681/2012 г. на ВКС, ГК, І ГО, решение
по т.д. № 1248/2013г. на ВКС, І ТО.). Ето защо, в случая давността не се
прекъсва с депозиране на исковата молба. Противното би означавало, че с
реализиране на защитата чрез оспорване на вземането от страна на длъжника по
изпълнителното дело, се прекъсва течащата в негова полза погасителна давност,
какъвто не е смисълът на разглежданите норми. Давността за вземането, която е започнала да тече на 26.06.2015г., е изтекла на 26.06.2020 г. – в хода на висящия процес. Съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 3 ГПК, съдът следва да вземе предвид и
фактите, настъпили след предявяване на иска, които са от значение за спорното
право и да зачете изтеклата
погасителна давност в хода на висящия процес по предявения отрицателен установителен иск на длъжника. Въззивният съд следва да зачете
изтеклата погасителна давност в хода на процеса, тъй като същата не е била
прекъсната с депозиране на исковата молба, с която са предявени отрицателните
установителни искове с правно основание чл. 439, ал. 1 вр. с чл. 124, ал. 1
ГПК.
Като е достигнал
до същите крайни изводи първоинстанционният съд е постановил правилно решение,
което следва да бъде потвърдено.
По отношение на
разноските:
При този изход
на спора и с оглед изричното искане в полза на въззиваемите следва да се
присъдят сторените по делото разноски за адвокатско възнаграждение в размер на
по 1 100 лева за всяка една от въззиваемите, съгласно представените
договори за правна защита и съдействие и списък на разноските по чл. 80 от ГПК.
Така
мотивиран Софийският градски съд,
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20225935 от 15.10.2020г., постановено
по гр.дело № 31770/2019г. по описа на СРС, ГО, 42 състав.
ОСЪЖДА “Р./Б./“ ЕАД, с ЕИК ******, седалище и адрес на управление
*** да заплати на Д.Х.Т., ЕГН **********,***, на основание
чл. 273, вр. чл. 78, ал. 3 от ГПК сумата от 1 100 /хиляда
и сто/ лева – съдебни разноски във въззивното
производство.
ОСЪЖДА „Р./Б./“ ЕАД, с ЕИК ******, седалище и адрес на управление *** да заплати
на М.А.И., ЕГН **********,***, на основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 3
от ГПК сумата от 1 100 /хиляда и сто/
лева – съдебни разноски във въззивното производство.
Решението
подлежи на обжалване пред ВКС при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен
срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.
ОСОБЕНО
МНЕНИЕ
на съдията Д. Ковачев
по в.гр.д. 3173/2021г. на СГС, II „А“ с-в
Не споделям становището на мнозинството от
състава, че при преценката за основателност на отрицателен установителен иск за
недължимост на вземане, като погасено по давност след влизане в сила на
заповедта за изпълнение следва да се зачита и периода след предявяване на иска.
При предявен отрицателен установителен иск за вземане основанието на иска
е изтеклата вече давност като период от време. Чл. 439 ГПК изисква фактите на
които е основан искът за оспорване на изпълнението да са настъпили. Давността
като факт е изтекъл период от време. Употребеното в закона минало неопределено
време на глагола „настъпя“ (настъпили) показва изискване да е налице
резултат-фактът да се е осъществил, защото основното значение на
миналото неопределено време е да обозначи действие, което е приключило в
някакъв минал момент и чийто резултат е налице. Ако фактът не се е осъществил
към деня на исковата молба би липсвало в нея посочено основание на иска. В
Решение № 252 от 17.02.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1609/2019 г., III г. о., ГК
също е прието, че предвид липсата на изтекла към предявяване на исковата молба
давност, то искът по чл. 439 ГПК е неоснователен. Освен това искът е оспорен
като неоснователен, а оспорване на иск основан на давност като неоснователен
означава възражение, че давността не е изтекла, каквато хипотеза е разгледана в
Решение № 257 30.04.2020 година на ВКС, по гражданско дело № 694/2019 година в
което е прието, че в такава хипотеза давността се прекъсва. Тоест е необходимо
към предявяване на иска давността да е изтекла, а в случая не е така. Ето защо
предявеният иск считам за неоснователен, поради което решението на СРС следваше
да бъде отменено, а искът отхвърлен.
С-я: